ЕMИЛ АЛЕКСАНДРОВ

КУЛТУРА И ЛИЧНА ВЛАСТ

Няколко уводни думи

Вероятно тази книга ще предизвика повече възражения от колкото одобрение. За едни нейната поява ще е повод да се обърнат към личните си огорчения, за друга - да изпитат наново срама от една политика, в резултат на която облагите си разпределяха малцина, а униженията бяха за цял народ. Трети вероятно ще я възприемат като занимателно, любопитно четиво за недосегаеми доскоро люде. Люде, за които научавахме твърде много, но не знаехме почти нищо.

Има ли право на живот такава книга? Книга, която е смесица от документализъм, публицистика и опити за белетристика. Книга, носеща преди всичко емоционално-оценъчен характер, където фактите са декор, върху който авторът проектира свои-те субективни усещания, преживявания, догадки, не преминали страдания, обидата си. И своето изумление, че властниците, на които в името на високи (културни) цели е служил, така брутално са се изправили срещу него и така жестоко са го наказали. (Макар че днешният шанс и на автора, и на книгата е именно това наказание...)

Всеки отговор "Не!" би бил измяна на демокрацията, на плурализма, в който се кълнем, на свободата да изкажеш своето лично мнение. Защото някои заблуждават и хората, и себе си, когато отъждествяват правото на мнение с изискването то непременно да отразява единствено възможната гледна точка - тяхната, издигната в ранг на истина от последна инстанция.

В книгата си Емил Александров разказва за своята истина. За хора и събития, които още дълго няма да се превърнат в спомен, защото не сенките им, а те самите още са сред нас и ни изпълват с неприязън. С гняв заради неограничената им власт, но и заради вината, която в различна степен всеки от нас носи.

Уви, всички сме свързани с тази власт. Както с утвърждава-нето й, така и с мъченичеството си с нея е свързан и авторът на книгата. Затова ще е прекалено да искаме от него пълна обективност. Нито психологически, нито от политическа гледна точка той би могъл да се отдели от Системата, която в един период от живота му, подхранвайки го с илюзии, е давала и смисъл на живота му, и поле за изява на неговата активност, и отказани на много други възможности. Да се отречеш от всичко това означава да се отречеш от себе си и от собствената си значимост...

Каквито и възражения да предизвика книгата, тя не би трябвало да бъде лишавана от публичен живот. Дори поради това, че някога, когато си излекуваме раните и надживеем ожесточението, тя ще е един детайл от достоверната картина на една епоха, от образите на онези, които в продължение на години са задръствали с амбициите и с оскъдните си качества цялото политическо пространство.

Разбира се, съществува опасност всяка появяваща се днес публикация за висшите коридори на властта да манипулира в недобра посока съзнанието на читателя. Това би могло да се усети и при Емил Александров. Наред с трудните за скриване симпатии към главното действащо лице - Людмила Живкова, той не отрича абсурдното й присъствие в политическия и културния живот, отработените инстинкти на Системата да се само съхранява. Нейната вероломна изобретателност, нейната капсулованост, чиито меандри са така непроницаеми, че дори хора, пряко обслужващи я, се опират не на ясно потвърдени данни, а на казаното "там", "някъде", от "някого".

Не е изключено Емил Александров да премълчава някои неща, както не е изключено да казва всичко, което знае. И единият, и другият вариант са негово лично право. Както е наше право да спорим с него...

В ПОСЛЕДНИЯ ДЕН НА ПЪРВИЯ

Денят е 9 ноември - нищо различно от останалите есенни дни. С изключение на неколцина посветени, деветте милиона българи даже не подозират, че от събитието, което неузнаваемо ще промени съдбата им, ги дели малко повече от денонощие.

А иначе у нас и другаде по света отдавна чакат в тази сякаш опазена от политически страсти страна нещо да се случи. Самият Тодор Живков едва ли не е наясно, че рано или късно ще трябва да слезе от политическата сцена.

Кога? Отлагането трае вече години...

На насрочения за другия ден (10 ноември 1989 година) пленум на ЦК на БКП дори да си подаде оставката от двата най-високи поста - генерален секретар на партията и председател на Държавния съвет - това пак ще е една от персоналните промени, които последваха след смъртта на Георги Димитров (1949 година) и на Васил Коларов (1950 година) и през 1956 го-дина след отстраняването на Вълко Червенков. Събитията в страната през последните 45 години не предвещават нищо по-вече от козметична промяна в управлението, която едва ли ще заличи приноса на Тодор Живков. А той, ако се съди по всичко казано и написано, не изглежда малък. Дори известна част от хвалбите и ласкателствата да е била в повече, другата е достатъчна генсекът да повярва в благотворното си участие в националния ни живот...

Дали на 9 ноември около 10 часа заранта в главата на Тодор Живков са витаели точно тези мисли, не можем да кажем. Но можем, заедно с проф. Александър Фол - председател на Националния съвет за образование, наука и култура*, да влезем в кабинета на Тодор Живков и да узнаем какво се е случило на срещата им.

Още с отварянето на вратата на "кабинет №1" Живков нервно става от бюрото си и докато се ръкува с Фол**, сърдито го пита защо е назначил на работа в Националния съвет Емил Александров.

Фол е изненадан. Кризата в духовната област с всеки изминат ден става все по-дълбока и все по-явна. Предстоящият кон-грес на образованието, науката и културата го тревожи и той е готов стегнато и ясно да сподели това - време ли е Живков да се занимава с назначаването на когото и да било... Мисълта да-ли пък наистина няма някаква връзка между Емил Александров и предстоящите задачи с интелигенцията, проблясва в главата на Фол, но това му изглежда толкова случайно, че се бои да го изрече на глас.

- Защо си го назначил?! - повтаря сърдито Живков.

Фол бързо съобразява и отсича категорично: не е назначавал Емил Александров на работа, а само го е привлякъл като консултант.

Това обаче не успокоява събеседника му: "На този човек работа не трябва да се дава!"

Естествено Фол е длъжен да приеме указанието, а и започва да се досеща какво се крие зад този ход.

Поканват го да седне. Разговор, но не по въпросите, за които е дошъл, отново подема домакинът. Неведнъж и през миналите години той се е съветвал с Фол. Защото колкото и да е хвален и превъзнасян, колкото и голямо да е самочувствието му, обладателят на "кабинет №1" е достатъчно практичен и си е давал сметка, че образованието и подготовката му са недостатъчни. Така, че човек като Фол - с два факултета, с научни звания, с ерудиция и владеене на 5-6 чужди езика - не е могъл да не го респектира и предразполага към известна близост.

Живков открито споделя, че около него нещо става: искат му да си подаде оставката. Какво ще каже Фол по въпроса?

Отговорът е: оставката трябва да се подаде. Но кой и кои да го заместят? Подготвени, интелигентни, уважавани хора от екипа - отвръща Фол.

Решение, разбира се, тук не може да се взема. Решението се взема на друго място, късно следобед. А на другия ден привечер цялата страна го научава...

Какво обаче ще стане с насрочения на 15 ноември конгрес, чиято подготовка, макар и неуверено, продължава и след 10-ти? Какво ще стане с образованието, науката и културата? С хора-та, които още преди петнадесет години се бяха заели да използват културата за национални цели и да повишават чрез нея международния авторитет на България?...

Прави или заблудени, грешни или ентусиасти, те започнаха тази дейност и според възможностите си я развиха. Имаха сериозната подкрепа на дъщерята на Тодор Живков - Людмила Живкова, която бе прегърнала идеята и бе решена да действа.

И резултати имаше. По света се заговори за българската култура. Заговори се за 13-вековния юбилей на най-старата от съществуващите сега европейски държави - България.

А после?

Аз, който пряко отговарях за международните културни изяви, за три и половина години бях хвърлен в затвора. Сега не ми се разрешаваше да бъда дори консултант...

Вероятно всички ние не сме били на прав път, след като така жестоко бяхме разгромени от личната власт. Вероятно не сме били политици и дипломати, за каквито се смятахме. Вероятно?...

Въпроси, много въпроси, а какъв е отговорът?...

Опит да се даде той, е настоящата книга. Добра или лоша, обективна или пристрастна, тя се стреми да освети един период от нашата история и по-специално от историята на нашата култура, като се основава на спомените на един очевидец и пряк участник в редица събития, а също така и на документи.

* Националният съвет за образование, наука и култура беше създаден през май 1989 година. За негов председател внезапно бе назначен отстраненият през 1986 година министър на народната просвета Александър Фол. Предполага се, че при започналите вълнения сред интелигенцията, изразени по време на натрапените от Тодор Живков извънредни конгреси на творческите съюзи в края на 1988 и през 1989 година, на Фол, като "нов" човек в духовната сфера, идеолозите на тоталитаризма са възлагали определена консолидираща, миротворческа мисия. Тя трябваше да проличи особено много на предвидения за 15 ноември 1989 година конгрес на образованието, науката и културата, за чието "образцово" протичане бяха взети всички мерки.

* * Разказаното за срещата на Александър Фол на 9 ноември 1989 година се основава на документ, подписан от Фол с дата 8 март 1990 година.