ЕMИЛ АЛЕКСАНДРОВ

КУЛТУРА И ЛИЧНА ВЛАСТ

СРЕЩУ ИКОНОМИКАТА

В известния парижки ресторант "Ла клозери де лила" ("Люляковата градина") , където на столовете са изписани имената на посещавалите го знаменитости от Ленин до Хемингуей, през 1972 година разговаряме с един от най-големите френски икономисти, професор Франсоа Перу. Той е поканил на обед гостуващия му приятел, колега и рецензент на негови книги академик Евгений Каменов. Присъствам и аз.

Професор Перу е бил близък с генерал де Гол и фактически е разработил научно-икономическата политика на Петата ре-публика. Французите основателно недоволстват, че през 1970 година Нобеловата награда за икономика беше присъдена на американеца Паул Самуелсън, а не на Перу. Макар оттогава да са минали вече две години и професорът да е получил други престижни награди, сънародниците му не са се примирили...

Икономическата концепция на Франсоа Перу и на Петата република се гради върху частната икономика с държавно участие и намеса. И макар че в известни граници търпи промени, това съотношение се спазва при управлението и на голисти, и на социалисти. В тясна връзка с концепцията е и разбирането за връзката между културата и икономиката. Държавата подпомага културата (затова и във Франция има Министерство на кул-турата), но основната издръжка на институтите й идва от частния капитал. В САЩ и други големи страни министерства няма, което означава, че там преди всичко се разчита на частни фондации, спонсорство и на пряк бизнес с културни ценности. Американците например могат да отделят повече средства, защото имат фондации като Рокфелер, Форд, Мелон и други, разполагащи с десетки милиони долари основен капитал.

Как е у нас, в България?

Тъй като одържавяването е тотално, най-малко в 90 на сто от случаите ние разчитаме на държавни субсидии. А по своя характер творчеството е строго лична, интимна дейност. Вярно е, че през втората половина на 70-те години у нас започна много да се говори за икономизиране на културата, от една страна, а от друга, за интелектуализация на икономиката и производството. Това обаче беше само на думи. Доказателство, че е така, са и резултатите: авторите на различни концепции, като интелектуализация на производството, мултипликация на ефекта, програмно-целеви и системен подход и т.н. и т.н., изхвърчаха нагоре и заеха важни постове - и в кабинета на Тодор Живков, и на други места.

Доколкото я имаше, частната дейност в културата беше инцидентна, съпроводена с много бюрократични спънки, контрол, а често и от тежки наказания. Изявата продължи да става чрез творчески съюзи, където всяко нещо минава през комисии, през оценка на партийната благонадеждност на твореца. Откупките на произведения, организирането на изложби и на друга прояви е подложено на строга регламентация. Ако някой все пак успее да пробие, творческият съюз си присвоява част от доходи-те му, а дългата ръка на държавата измъква лъвския пай.

Проявите в чужбина се регламентират още по-строго - Импресарска дирекция "реже купоните", тоест присвоява процент от възнаграждението на артиста, в много случаи без да си е мръднала и малкия пръст. Продажбата на произведения на изкуството в чужбина става чрез посредничеството на Търговско дружество "Хемус", което взема солиден дял от цената. Промяната на тази ситуация можеше да направи единствено висшето партийно и държавно ръководство. Но ръководството не беше и в най-малка степен заинтересовано от подобно развитие на нещата. И за да се намали напрежението между творците и бюрокрацията, намери отдушник: даде възможност по този въпрос да се нароят дълги, но напълно безплодни дискусии...

Слушам голямата реч на Тодор Живков в ЦК. Говори остро, че трябва да се преразгледа размерът на хонорарите на художествено-творческата интелигенция. Критиката бие главно по Съюза на художниците, чийто председател Светлин Русев води борба да ги запази. В докладната записка до Политбюро през 1988-година обектът е отново същият, но атаката е несравнимо по-страшна. Истинската причина за този удар обаче се знае от всички: Светлин Русев се е включил в Комитета за спасяване на Русе...

При действащата и не променяща се система на държавно финансиране на културата и държавно отнемане на част от хонорарите се създадоха условия да се монополизират и мафиотизират някои сфери на художественото творчество, и да се правят преразходи на огромни средства, предназначени за мащабни акции. Такива бяха чествания на различни годишнини, организирането на културни и физкултурни празници, на които присъстваха и произнасяха речи висши партийни и държавни ръководители. Такива бяха и международните писателски срещи, постепенно превърнали се в ненужни мероприятия.

Първата писателска среща, която се организира през 1978 година в София, бе по инициатива на Съветския съюз. Тя беше политическа, макар че формално зад нея стояха двата писател-ски съюза - българският и съветският. Целта 6е да се ангажират имена на известни творци от целия свят, за да подкрепят процесите на международното разведряване. Ние поехме разходите по настаняването и изхранването на гостите, а съветската страна предостави на България валута за техните транспортни и други разходи.

Срещата мина успешно, но идеята тя да стане периодична не се възприе от ръководството на Съюза на съветските писа-тели. Нашият съюз обаче настояваше. Явно, някому такива мероприятия бяха нужни и ЦК ги подкрепи. Неприятно беше, че равнището им непрекъснато се снижаваше. Гости идваха, но това не бяха онези имена в световната литература, които ни удостоиха с присъствие първия и отчасти втория път.

Руснаците обаче не плащаха нищо, всичко, а то не беше малко, поемахме ние. Важното беше, че Тодор Живков имаше къде да произнася своите речи.

Въпреки спънките не преустановихме опитите да печелим валута от международни прояви. В Германия и САЩ продавах-ме копия на някои от експонатите на тракийската изложба и по-лучихме немалък процент. Стигали сме до 700 хиляди западно-германски марки.

При неизменната система на държавно финансиране на културата беше създадена и система за допълнително инжектира-не с държавни средства на някои дейности, от които се очакваше да дадат бърз ефект. Така се учреди служба "Културно наследство". След толкова много догадки и слухове най-сетне трябва да се каже истината за нея и за обстоятелствата, поради които тя бе превърната едва ли не в тайнство.

В годината на процесите срещу деятели на културата тези неща не станаха ясни, защото делата се гледаха при закрити вра-ти. Днес се оказа, че могат да се преразглеждат на открити съдебни заседания, както стана с мен на 15 май 1990 година- Но когато всичко това започна, основните участници в "Културно наследство" - Тодор Живков, Милко Балев, Мирчо Спасов и някои други - не бяха разпитани дори като свидетели.

Разглеждането на въпросните процеси при закрити врати, липсата на информация за тях, освен нищо незначещите съобщения от по десетина думи в средствата за масово осведомява-не, имаха за цел да се прикрие истината. Кой е нареждал това и кой е имал интерес да се потулят нещата, лесно може да се от-говори, след като се знае кой нареждаше как да се водят делата и как да се съобщава за тях.

Идеята да се създаде службата дойде от "най-високото" място, макар че в последствие се оформи с решение на секретари-ата на ЦК на БКП и на съответния орган на Министерския съвет - Министерството на финансите, което ежегодно отпускаше във валута и български левове сумите. Задачата на "Културно наследство" беше да организира и финансира културни прояви (без тези, които се извършваха по плановете на Комитета за кул тура) за утвърждаване на престижа на България в чужбина и активизиране на културната дейност в страната чрез представяне на най-значими произведения на световното изкуство. С оглед да се изгради у нас галерия на чуждестранното изкуство в задачите на службата влизаше и издирването и откупуването на из-годни цени или придобиването чрез подаръци на ръкописи и други материали за историята на България, както и на произведения на изкуството.

Върховни ръководители на "Културно наследство" бяха Тодор Живков и Людмила Живкова. Едва след това идваха хора около Тодор Живков, а после и нейните заместници, които тя пряко ръководеше. Според характера на работата определени функции имаха някои творчески съюзи - главно на писателите и на художниците - и институции като Комитетът за честване на 1300-годишнината на държавата и други.

Службата разполагаше със самостоятелен щат от 10-15 ду-ши, а финансовият контрол се осъществяваше от Министерството на финансите. Ревизии се правеха в края на всяка година.

Оперативното ръководство беше в ръцете на Мирчо Спасов, който единствен имаше право да разпорежда какви суми и за какво да се изразходват. Отчетите за разходите подписваше пак той.

Веднъж бях при Мирчо Спасов по някакъв проблем, когато влезе секретарката му и докладва:

- Дошъл е другарят Георги Вутев.

- Кажи му да влезе - нареди й Мирчо Спасов и прекрати раз-говора с мен, тъй като Вутев щял да докладва за златото.

По време на следствието се разбра, че с пари на "Културно наследство" от чужбина са закупувани различни златни предмети, които предоставяли в "Кореком" за разпродажба. Георги Вутев е бил свидетел по делото, по което през март 1982 година бяха осъдени на различни срокове затвор четирима души: Живко Попов - заместник-министър на външните работи, Кръстю Мутафчиев - ръководител на служба "Културно наследство", Кирил Башлиев - финансов ръководител на службата, и Въло Горанов - ръководител на фирма във Виена.