ЕMИЛ АЛЕКСАНДРОВ

КУЛТУРА И ЛИЧНА ВЛАСТ

ИСТОРИЯТА - ИЗМИСЛЕНА ИЛИ ПРАВДИВА

През 1988 година се състоя поредният конгрес на френските архиви. На него президентът на Републиката Франсоа Митеран произнесе голяма реч. Изтъкна значението на дейността за съхраняването и изучаването на архивите за разкриването на историческата истина, за развитието на историческата и други науки, за утвърждаването в съзнанието на гражданите на уважение към миналото.

У нас бе немислимо държавният глава да участва в такива конгреси, а и те изобщо не се организираха. След като десетилетия наред тази дейност беше високомерно отричана и тотално подценявана, след като я смятаха за "буржоазна отживелица", неприлично беше дори да се помисли, че първият ръководител на страната може да й отдели внимание.

Непосредствено след 9 септември бяха унищожени много важни архивни материали. Пропуснаха се и възможности да се получат мемоарни записки от редица избити със или без съд видни държавници. Твърди се например, че въпреки нареждането на Георги Димитров да се запази животът на някои от тях, като видния хирург професор Александър Станишев и дипломата Димитър Шишманов (син на Иван Шишманов), те, под предлог, че телеграмата била получена със закъснение, са разстреляни. Наистина намерили са се и предприемчиви люде, които уредили записването на спомените на Стойчо Мушанов и други. Но това са така наречените изключения от действащото общо правило: унищожаването на онова, което би могло да изясни важни събития от по-далечното и близкото ни минало. Да не говорим за своеволното предаване на национални реликви на други държави (костите на Гоце Делчев, както и редица материали, свързани с македонския въпрос, са били предоставени на югославяните), за отказа ни да получим остарели на територията на Чехословакия имоти, вещи и материали на цар Фердинанд. Официалната политика - да не уважаваме историята си, въпреки някои опити да бъде променена, и досега действа.

Тревогата, че официалните институции се отнасят нихилистично към българското културно-историческо наследство стана причина част от интелигенцията да потърси съдействието на Людмила Живкова. Тя прояви разбиране и се зае да заинтересува баща си. Под нейното председателство и с участието на редица ведомства, организации и институти се създаде междуведомствена комисия за събиране, опазване и изучаване на културно-историческото ни наследство.

При разработването на програмата и плановете за дейност се ръководехме от разбирането, че поради превратната съдба на България паметниците на нейното минало не само са били унищожавани и разпилявани на територията на страната, но и много от тях са оставени в земите на други държави¹. А трети са били изнесени и се намират в чужбина. С други думи, трябваше да събираме и опазваме не само това, което е у нас, но и онова което е извън границите ни. С оглед на правдивото осветлява-не на историята ни, борбата с фалшификациите, на които тя поради национално-политически причини е подложена от страна на различни държави, трябваше да подпомагаме изучаването и на изворите.

Неколкогодишната работа на комисията и службите към нея доведе до определени резултати. Обсъждаме ги на заседания с представители на различни ведомства и организации за-едно с плановете за бъдещата дейност. По едно време, за да при-даде по-голяма тежест на дейността ни, Людмила предизвика едно от заседанията да стане в Бояна, в присъствието на баща и и на няколко министри.

Определено бе да докладвам аз, тъй като бях най-пряко ангажиран с делото. (По-късно, когато обсъжданията се пренесоха в Политбюро и в секретариата на ЦК, тогава като кандидат-члена Политбюро докладваше Петър Младенов )

Докладът ми й изказванията съдържаха данни за придобитите културно-исторически паметници, ръкописи и други материали, а също и онова, което бе вече направено за защитата на българската кауза.

В съществуващата обстановка всичко трябваше така да се организира, че да не се създават проблеми в отношенията ни със съседни балкански държави и със Съветския съюз. А и външният отдел на ЦК строго ни следеше и често пъти не само из-казваше недоволството си, но и злословеше по наш адрес, даже пред Тодор Живков. Ето защо в доклада си изрично подчертавах, че всичко, което правим, се осъществява, без да се създават трудности на външната политика на страната, което потвърди и Петър Младенов

Тодор Живков видимо прие доклада и направените към него допълнения и изказвания. В общи линии той нареди работа-та да продължи в същия дух, което само по себе си включваше и условието да не се пречи на външнополитическия курс на страната. После обаче започна да говори съвсем други неща и най-вече за проблемите на научно-техническия прогрес. Много често споменаваше името на завеждащия този сектор в ЦК Огнян Дойнов. Наричаше го фамилиарно Огнян, при това с интонация, в която се прокрадваха нотки на гальовност. Без съмнение Живков се мъчеше да свърже нашата научноизследователска дейност в областта на културата с модното в тия години понятие научно-технически прогрес. Отделен въпрос е доколко това беше наука и доколко прогрес...

Людмила Живкова и Александър Фол повдигнаха въпроса, че Българската академия на науките трябва да окаже по-голя-ма помощ в осъществяването на културно-историческата дейност. С това, макар и в завоалирана форма, те упрекнаха председателя й академик Ангел Балевски, че не проявява достатъчно разбиране по тези въпроси. Тодор Живков слушаше внимателно, без нищо да пропуска, и все пак отклони критичните бележки по адрес на Балевски. Така до края на разговора Людмила не успя да надделее. Не успя да прецени, че баща й ще предпочете интересите на политиката си, които налагат да "играе" с хора като Балевски.

Подкрепяна от помощниците си, тя разказа как в идващите 10-15 години ние трябва да съберем всички материали по света, свързани с нашата история, да ги пуснем в обръщение и да покажем истината за нашата история, да не допуснем друга държави да я фалшифицират.

- Длъжни сме да направим това, за да защитим историята си, за да не ни ограбват! - твърдо заяви Людмила, но гръмогласният й баща ни обезкуражи:

Няма да сме живи дотогава! Ха-ха-ха...

"ИЛЮСТРАСИОН"

Посрещам през 1979 година господин Ерик Баше, собственик на световноизвестната френска издателска къща "Илюстрасион". Разговаряме неколкократно и обстойно с него за възможностите да се издават от издателската му къща във Франция произведения на наши писатели и поети, книги за българската древна, средновековна и по нова култура. В разговори-те участват френският поет от български произход Атанас Ванчев дьо Траси, приятел на Ерик Баше, а също и братът Жил Баше. Ванчев е уредил посещението и на двамата в България и съдейства за реализиране на тези издания. Тук са и генералният директор на Агенцията за авторско право Траян Иванов и поетът Радко Радков, който чрез приятелството си с Ванчев също съдейства за тази полезна дейност.

Наред с нашите изложби на старо и ново изкуство, концертите и спектаклите на българската опера и световноизвестните ни певци и инструменталисти, наред с други подобни изяви, издателската дейност би представлявала още по-цялостно наша-та култура във Франция - страната с толкова много културни традиции, където е чест за всяко национално изкуство да присъства в разнообразния и непрекъснато подновяващ се букет от световни изяви.

Но как да присъстваме трайно с нашето изкуство и литература чрез френските издателства? При съществуващата система и все още недостатъчното познаване на нашето изкуство и литература там подобни издания трябва да се дотират или да се изкупува част от продукцията им, за което ще се изразходва конвертируема валута. А да се стигне до печеливши издания, трябва компетентност, разбиране на издателското дело, познаване на пазара във Франция и т.н., и т.н.

И ето на помощ идват Ерик Баше и Атанас Ванчев. Ерик Баше е големият познавач на издателското дело, издателството му "Илюстрасион" е солидно. Той може да си позволи и рискове. Този енергичен човек е твърдо решен да създаде връзки с България и да развие българската тема. Траян Иванов е насреща му. А Ванчев? Ванчев е не само поет, но и спонсор. Той е готов да спонсорира някои издания, защото е патриот на каузата на българската култура.

Докладвам на Людмила Живкова и тя приема проектите ни с "Илюстрасион". Всъщност средства от българска страна няма да се изразходват. Предвиждаме да представим във Франция наше старо и ново изкуство, включително книга за българските икони с богати илюстрации. Освен това - поезията на Ботев и Вапцаров, както и на съвременни български поети.

С нашата поезия въпросът е по-сложен. Той бе поставен на обсъждане в ръководството на Комитета за култура, предизвикано от Людмила Живкова. Вземам пръв думата:

- Знаете, че Ботев вече е представен във Франция с превода на Пол Елюар от началото на 50-те години и ние трябва да сме му благодарни. Но преводът е правен с подсрочник, защото Елюар не е знаел български. А Атанас Ванчев е френски поет, издал няколко стихосбирки във Франция, владее еднакво добре френски и български. Той ще преведе Ботев без подсрочник, направо. Защото не е лесно, дори е невъзможно, да се разберат тънкостите на езика, използван от Ботев.

Казаното прави впечатление. Един по един членовете на председателството вземат отношение, а Людмила заключава:

- Трябва да установим трайни творчески връзки с Атанас Ванчев и с издателството на Баше. Да се договорим да се издадат, преведени на френски от Ванчев, стиховете на Ботев и Вапцаров. Да включим и съвременни поети, и книги за нашето старо и съвременно изкуство.

- Баше и Ванчев са готови да ни помагат, важното е ние да спазваме договореностите си с тях - отговарям аз.

И нещата тръгнаха. Стихосбирките на Ботев и Вапцаров, преведени от Атанас Ванчев, бяха отпечатани. Нещо повече -Ванчев подкрепи финансово издаването на стиховете на Вапцаров, както и на Георги Джагаров и Димитър Методиев. Имен-но това издание донесе на Джагаров наградата на Френската академия за поезия. Друга награда получиха Димитър Методиев и Радко Радков. Под режисурата на Пиер де ла Торе предстоеше да се поставят във Франция негови пиеси.

А после?

После Людмила Живкова си отиде от този свят, аз поех не-радостната си съдба, делото ни беше разпиляно и връзките с издателска къща "Илюстрасион" прекъснаха.

Макар че бяха подготвени за печат, книгите за българското изкуство не бяха издадени, а пиесите на Радков не се играха във Франция.

В сблъсъка между културата и личната власт победата, не-зависимо че беше временна, спечели личната власт.

Убеден съм, че трябва да възстановим сътрудничеството си с "Илюстрасион". Ерик Баше, който с толкова голямо желание се зае да помага на нашата национална кауза и стана приятел на България и културата й, пак ще подаде ръка, за да извървим пътя към европейското духовно единение.