ЕMИЛ АЛЕКСАНДРОВ

КУЛТУРА И ЛИЧНА ВЛАСТ

НАЦИОНАЛИСТИ!

С този епитет личната власт дамгосваше всички, които се опитваха да работят за националната ни кауза. За това, че правехме каквото беше по силите ни и по света да се заговори по-вече за България, ние бяхме наричани националисти. Няколко месеца преди смъртта на Людмила група ортодоксални комунисти написаха писмо до баща й, а официалните кръгове само това чакаха. Застинали върху стерилизираните си представи за подредбата на народните и световните дела, те си вярваха, че успехите на така наречената социалистическа България са едва ли не в центъра на световното обществено внимание. Каква заблуда!...

В началото на март 1978 година пътувам с такси из безкрайните улици на най-многолюдния град на планетата - Мексико сити. (Казват, че населението му е 22 милиона, без тези, които не могат да бъдат преброени.) За да надмогнем нервното напрежение, предизвикано от уличното задръстване, разговаряме с младия шофьор. Акцентът в моя испански му показва, че съм чужденец.

- Сеньор, от коя страна сте? - пита той.

- От България.

- А има ли в Боливия такива големи задръствания?

- Аз не съм от Боливия, а от България, която е в Европа, в нейната югоизточна част, на Балканския полуостров. Столицата ни е София - още веднъж отчетливо обяснявам аз.

Мексиканецът поклаща глава - уж е разбрал, а изражението на лицето му показва, че за първи път чува за такава страна Не нахалствам с повече подробности и прехвърлям разговора върху житейски теми, докато шофьорът ме сепва отново:

- А скъп ли е животът у вас в Боливия? Не го поправям - разбирам, че просто му е трудно да запомни име, което чува за първи път...

След два-три дни обаче, във връзка с откриването на изложбата на български икони, вестниците, телевизията и радиото много често споменаваха името България...

През октомври 1979 година големият френски магнат Армънд Хамър прие в Лос Анжелис Людмила Живкова, която, като ръководител на българската делегация, бе пристигнала в САЩ за участие в Общото събрание на ООН по случай Между-народната година на детето. С нея сме аз, Кирил Аврамов, Любен Гоцев от Министерството на външните работи и Николай Конакчиев от Българската телевизия.

Освен бизнесмен Армънд Хамър е и голям меценат на изкуството. Неговата галерия в Лос Анжелис е побрала картини на големи художници от всички времена. Казват, че единственият, който го надминава, е милиардерът Пол Гети - вече покойник. Чрез създадена собствена структура - нещо като министерство на културата, но с щат, далеч по-малък от нашия, Хамър развива огромна културна дейност. Въпреки 80-те си години, той е изключително жизнен и работоспособен. С увлечение ни разказва за деловата си работа в Съветския съюз през 20-те години, за срещите и беседите си с Ленин. Неговата снимка с надпис "На моя приятел Армънд Хамър. В.И. Ленин" още седи зад бюрото на бизнесмена.

Особен интерес проявява към предстоящото откриване у нас на сборна изложба от картини, рисунки и ръкописи на Леонардо да Винчи.

- Предстои ми скоро да отида в Москва - казва той - и да се видя с Брежнев. Тук пресата прави предположения, че е починал, но аз зная, че това не е вярно. Като се срещна с него, ще го разберат. До Москва ще летя със собствен самолет и оттам ще дойда в София, за да видя изложбата.

Хамър обаче е достатъчно видна фигура в международния живот, за да посети България по собствена инициатива. Редно е да бъде поканен от нашия държавен глава. Затова пита:

- Кой е президентът на България?

Никой от нас не смее да изрази смущението си, че Хамър не знае името на нашия президент. Не е изключено дори да са му го казали, когато са уреждали да приеме Людмила Живкова, но да е забравил.

Вероятно и на нея не й е бил приятен въпросът, но срещата е дипломатическа и затова невъзмутимо отговаря:

- Президент на България е моят баща. Той ще Ви прати по-кана да ни гостувате и ние ще Ви посрещнем като скъп гост.

- Благодаря. С удоволствие ще дойда.

По-нататък нещата се развиха, както бяха уговорени. Тъй като аз се прибрах в България преди Людмила (на връщане от САЩ тя остана в Англия), по нейна поръка се явих при министъра на външните работи Петър Младенов. Той прие идеята и обеща, че ще уреди подробностите.

След две седмици Хамър пристигна и присъства на откриването на изложбата на Леонардо да Винчи в криптата на храм-паметника "Св. Александър Невски". А Тодор Живков го покани на вечеря в резиденция "Бояна". На нея дойде и Андрей Луканов - заместник-председател на Министерския съвет по въпросите на международното икономическо сътрудничество. Тогава се постигна принципно съгласие - компанията на Хамър да проучи нефтени находища в България и по-специално в черноморския шелф. Проучването трябваше да се извърши за негова сметка и при евентуални добиви процентно да участва и нашата страна. Сделката би била полезна за нас, защото не случайно казват, че "Където Хамър пробива, нефт винаги излиза"...

Живков се стреми да се сближи с Хамър и, поглеждайки заобикалящите го, изрича: "Ние старите сме друго, те младите какво знаят!"

На другия ден Хамър и Луканов сключват рамков договор за започването на нефтените проучвания.

След десетина години, от свой съученик, работещ в Геоложки проучвания, разбрах, че договорът не бил осъществен, за което представителите на Хамър изразили съжаление. Поради съображения за сигурност на среща между Живков и Брежнев било решено американци да не се допускат да сондират Черно море. Ето така била осуетена една възможност България да се сдобие с нефт.

С наближаването на 1300-годишнината на българската държава се заехме да опазим културно-историческите богатства на Зографския манастир в Атон. Там бяха останали да съхраняват ценните за България ръкописи, книжовни и художествени реликви само трима монаси. Към тях се бяха присъединили и три-ма румънци. Тъй като за игумен бяха избрали румънец, съществуваше реална опасност да се повтори историята с Хилендарския манастир, който, поради незаинтересоваността и нехайството на България, бе преминал във владение на сърбите.

Зографският манастир е на гръцка територия и макар "Света гора" да е автономна монашеска република, монасите са длъжни да приемат гръцко гражданство. Затова Министерство-то на външните работи и посолството ви в Атина ни помогнаха да установим официални контакти с гръцките власти. Разработихме цялостна програма за съвместна работа с всички заинтересовани инстанции, включително и със Светия Синод. Постепенно нещата се нормализираха, монасите избраха свой игумен • Евтимий, а румънците един по един напуснаха манастира.

По това време успяхме да се сдобием и с копия от ценни документи, намиращи се в различни страни. В немски архиви работеше Стилиян Нойков (син на полковник Стефан Нойков -участник в Балканската и Първата световна война, началник щаб на армията в правителството на Александър Стамболийски). С негова помощ започна сътрудничество между немските и българските военни архиви, което продължава и до днес.

Цяла одисея беше борбата за опазването на нашите исторически паметници в Румъния. Създаде се специална комисия с представители и от двете страни, чиято задача бе да се грижи и за българските, и за румънските, намиращи се на наша територия, паметници. Работата обаче вървеше мудно поради личната намеса на Николае Чаушеску. Всяко споразумение, постигнато с цената на много усилия, трябваше да бъде утвърждавано на срещите Живков - Чаушеску, което допълнително усложняваше нещата.

За провала на много от нашите намерения ни разказа Людмила след едно посещение в Букурещ. Когато румънската министърка на културата започнала да докладва постигнатите споразумения, Чаушеску я прекъснал грубо и с обидни думи се нахвърлил върху България, която изопачавала историята и не пазела румънските паметници на българска земя.

След този случай дейността на смесената комисия беше окончателно блокирана, както впрочем е и досега...

Не по-малко сложно в ония години бе и опазването на някои свързани с българската история места, намиращи се на територията на Турция. На два пъти бях там и разговарях по тези въпроси с Бюлент Еджевит, който освен министър-председател е и поет, човек с ярко изразени културни интереси. Не без неговото благосклонно отношение успяхме да съберем документация за дейността на българските общества и българската църква в Турция в различни исторически периоди, да създадем структури, които да поемат тези грижи.

Отношенията ни с Югославия и тогава бяха сложни, а средствата за масово осведомяване там неведнъж атакуваха изказвания на Людмила Живкова по националния въпрос. Тя обаче не се тревожеше от това. Но напрежението между нашите две страни години наред правеше невъзможно посещението й в Югославия. По тази причина част от работата поемах аз. Тогава именно се убедих, че без да се подценяват политическите средства, много от набелязаните проблеми могат да се решат с разговори, с повече дипломация.

Седмица преди смъртта на Тито, през май 1980 година, под-писахме в Белград периодичния план за културно сътрудничество. Благодарение на това успяхме да покажем там тракийска-та изложба. Преглътнахме факта, че хората, които са искали да я посетят, са били спирани, в редица случаи по най-брутален на-чин. Официално гостуване на наша културна делегация, водена от Людмила Живкова, не успях да уредя, но направих всичко тя да е в Белград през есента на 1980 година, по време на Генералната конференция на ЮНЕСКО.

Пристигнахме, макар и за един ден, на конференцията и Людмила се срещна с ръководителя на Социалистическа ре-публика Македония Александър Гърличков. Той е учил в България и е единствен сред ръководните дейци, който по македонския въпрос не е правил изявления против България. Затова преживява много споровете между двете съседни страни. Защитата на националната ни кауза, подкрепена със солидни исторически аргументи, ни накара да търсим връзки и с Иван (Ванче) Михайлов - ръководител на Вътрешната македонска революционна организация (ВМРО), който живееше в Италия В онази обстановка това бе не само трудна, но и опасна задача, но ние не се побояхме. Сътрудници на Комитета за култура (Петър Япов, Никола Гунов и Христофор Тзавела) направиха опит чрез близка на секретариата на Иван Михайлов да се свържат с него, но той не пожела тази среща.

Не малко спорове по свързани с културата национални въпроси сме имали и със съветските си колеги. На състоялата се в София през 1980 година конференция на министрите на културата на социалистическите страни бяхме предложили дневен ред, чиято основна точка беше сътрудничеството при честване-то на 13-вековния ни юбилей. От нашето посолство в Москва обаче спешно ни уведомиха за по-особените съображения на съветското Министерство на културата и персонално - на министъра Пьотр Демичев. Тръгнахме - Милчо Германов, първи заместник на Людмила Живкова, и аз - за Москва. На срещата с Демичев успяхме да съчетаем националното с интернационалното и всичко се подреди така, сякаш различия във възгледите ни не е имало. Юбилеят ще се чества, министерствата на културата в социалистическите страни ще съдействат.

Уведомяваме Демичев, че съвещанието в София ще съвпадне с 24 май - деня на Кирил и Методий, и делегациите ще бъдат поканени да присъстват на уникалния празник на славянската писменост. Деликатно намекваме, че такъв празник би могъл да бъде честван не само в България, а и в СССР и други славянски страни.

Демичев обаче се прави на разсеян, не подхваща идеята, ние отново я лансираме, но отново безуспешно...

Трябваше да минат години, докато академик Дмитрий Лихачов и други съветски интелектуалци не подемат инициатива-та. Сега Кирило-Методиевият ден се празнува от руснаци, украинци, белоруси. А в Чехословакия го обявиха за един от двата си национални празника...