ЕMИЛ АЛЕКСАНДРОВ

КУЛТУРА И ЛИЧНА ВЛАСТ

"ЗЛАТЕН ВЕК"?

Последните две десетилетия, за които разказвам, са само финалната част от времето, в което господства у нас личната власт. Затова пък в тях, като в огледало, се отразяват най-характерните черти на едно 35-годишно управление.

Партийната идеология, не без личното участие на самата Людмила Живкова, започна да утвърждава тезата, че настъпва нов "златен век на българската култура". Някои от най-услужливите даже обобщиха: "Златен век на България". Много малко оставаше да се стигне до квалификации от рода на "епохата на Чаушеску", както беше в Румъния.

Все пак, къде в историята на културата да поставим тези оспорвани и атакувани, прехвалвани и отричани 35 години?

В 13-вековната ни държава е имало само две по-дълги от на Тодор Живков царувания. Цар Петър I (927-970) стоял на престола 42 години и цар Иван Александър (1331-1371) - 40 години. Интересно е обаче, че и след двамата настъпва такъв упадък в държавата, че наследниците им стават последните български владетели...

Въпреки катастрофалните като цяло политически резултати от царуването на Петър I, именно при него държавата ни е призната за царство (империя). Освен това е бил и книжовник, автор на забележителни литературни и богословски съчинения подписани с имената Петър Черноризец, Петър Инок, Петър Някой си, Петър Недостойния и прочие. Неговото богоугодно дело е оценено високо от църквата, която го е канонизирала за светец.

Макар и да е сторил големи държавнически грешки, цар Иван Александър бил не само талантлив държавник, но и меценат на изкуството. По негово време са създадени забележителни творения на художествената култура.

Дългото царуване, уви, не е гаранция за величие. Симеон Велики (893-927) стоял на престола по-малко от сина си Петър I по-малко от Иван Александър и от... Тодор Живков, но действително създал "Златен век" на българската култура и на България.

Вярно е, че по един или друг начин, сам или чрез дъщеря"си Тодор Живков проявяваше интерес към културата и изкуство-' то, опитваше се да се представя за техен меценат. Но мотивацията за това не беше уважението му към духовните ценности а чисто прагматична - укрепването на собствената му власт чрез "купуването" на повече представители на интелигенцията. В този смисъл Людмила определено му помагаше. Колкото и спорна, колкото и уязвима да беше и да е от днешна гледна точка дейността, ръководена от нея и изпълнявана с усилията на много хора от Комитета за култура, има неща, които едва ли могат да се отрекат. Такива бяха отварянето на българската култура към света, включително и към Запад, и защитата чрез нея на националната ни кауза.

В много отношения международната културна дейност страдаше от непоследователност. Но онова, което се правеше вътре в страната, се отличаваше със систематичност. Така например у нас започна представянето на ценности от световната култура, до които никога дотогава обикновеният българин не е имал достъп.

За първи път през 1979 година софиянци се редяха на дълги опашки посред зима, за да видят изложбата с произведения на Леонардо да Винчи. Сред тях бе и копие на Мона Лиза, изготвено през XVI век вероятно с участието на великия художник.

За съжаление десетина дни след експонирането копието беше раздрано от един психопат. По моя инициатива положението спаси професор Владимир Кутиков. Като юрист международник и френски възпитаник, той бе командирован в Париж (дотогава не му разрешаваха да пътува на Запад) и с директора на Лувърския музей уреди да не плащаме за реставрацията на картината. А вече се носеха слухове, че ще даваме милиони...

След смъртта на Людмила Живкова българската култура и международната й дейност се озоваха в същата задънена улица, до която стигнаха и икономиката, и политиката ни. Но преди това имаше нещо - имаше желание и стремеж, ако не златен, векът на България да не бъде поне тъмен.