ЕMИЛ АЛЕКСАНДРОВ

КУЛТУРА И ЛИЧНА ВЛАСТ

ПАТРИАРХЪТ НА НАШАТА МУЗИКА

Търся упорито имена на българи в двутомната френска музикална енциклопедия. Единственото, което намирам, е на Панчо Владигеров.

Роден през миналия век, той е преживял трима български царе, няколко президенти, работил е в чужбина, в държави на императори и крале, но никога не е принадлежал към кръга на Тодор Живков. Нещо повече - Живков нямаше близки приятели сред потомците на Орфей и заради това тяхното дело, най-добре представящо България зад граница, не беше обект на височайшето му внимание...

Професор Панчо Владигеров е не само най-известният, но и най-българският композитор. Цялото му творчество е просмукано от народните мотиви.

- Можех да остана на работа в чужбина - казваше той - и щях да работя при несравнимо по-добри условия, но моето място е в България, всичко ме тегли към нея, за нея творя.

Два месеца след като се завърнах от Франция, тоест през 1973 година, предложих на Людмила Живкова да организира-ме международен конкурс на името на Панчо Владигеров. Това можеше да популяризира още повече неговата музика в чужбина и да помогне за разпространението на българската музикална традиция по света. Важното беше да избързаме с конкурса, тъй като композиторът беше вече в напреднала възраст.

Макар да казваше, че не разбира от музика, Людмила пое ангажимента и придвижи въпроса. Но верни на навиците си, различни институции проточиха нещата.

Когато най-сетне конкурсът се състоя в Шумен през 80-те години, той далеч не беше това, което замисляхме. В журито нямаше представително международно участие. Панчо Владигеров не беше сред живите, Людмила Живкова също, аз вече бях отстранен от работа.

А една от мечтите на композитора беше журито да се оглави от най-талантливия му ученик, пианиста Алексис Вайсенберг. Като евреин, за да избегне репресиите, той бил подпомогнат от учителя си и напуснал България. Годините, прекарани в чужбина, го бяха отдалечили от родния край и Панчо Владигеров чрез своя асистент Константин Станкович направи всичко възможно Вайсенберг да се появи на нашата сцена.

- Алексис е голям пианист - с гърления си тембър говореше бай Панчо. - Де да ги видя другите - създали ли са такъв изпълнител!

Помня първия концерт на Вайсенберг у нас през 1974 годи-на, по време на Софийските музикални седмици. Идвам по-рано и още във фоайето на залата ме посреща, радостен и възбуден, Панчо Владигеров.

- Ето, ето, ела да те запозная със Зиги (бел. автора - така близките наричаха Алексис).

- Свиря по целия свят - обяснява той с лек чуждестранен акцент. - Но ще ми е най-приятно да свиря в родината си.

На ревера му блести жълтият метален кръг със синя лента - орден "Кирил и Методий", с който междувременно беше награден.

Предавам му извиненията на госпожа Людмила Живкова, която е болна и много съжалява, че няма да може да присъства на концерта.

- Но нали не е тежко боледуването? - грижовно пита Зиги и се успокоява, едва когато разбира, че става дума за простуда.

Идеята ми - да се възстанови българското гражданство на Алексис Вайсенберг, от което всъщност не е лишен юридически, се възприе. После той с гордост размахваше българския си паспорт и при подобни случаи бай Панчо не пропускаше да каже:

- Макар че жената на Зиги е испанка, дъщерите му са кръстени с български имена.

Загубихме маестрото през 1978 година. Въпреки заетостта си и големите си ангажименти Алексис Вайсенберг дойде за погребението. Дойде и младият диригент Емил Чакъров, кой-то вече навлизаше в голямата си кариера.

След смъртта на Панчо Владигеров беше взето решение Българската държавна консерватория да носи неговото име, да се постави бюст на гроба му (макар приживе той да искаше само едно - да бъде погребан в двора на дома си), да се издадат негови произведения и да се изградят музеи - в родната му къща в Шумен и в софийския му дом.

Консерваторията и до днес не е преименувана; бюст на гроба му няма; композициите му се издават мудно. С музеите работите донякъде вървят, но софийският все още не е открит.

Така е, ние българите често спираме насред пътя. А Панчо Владигеров е един от хората, даващи образа на българската нация.