ЕMИЛ АЛЕКСАНДРОВ
КУЛТУРА И ЛИЧНА ВЛАСТ
СТО ГОДИНИ САМОТА
Минавам покрай сградата, намираща се на ъгъла на булевард България" и булевард "Христо Смирненски", където преди осем години, седейки до един от прозорците на последния етаж, ме обзе непреодолимо желание да скоча и да сложа край на своите мъки и на мъките на семейството ми.
Дъщеря ми тогава беше едва на 12 години, сега е на 21 но аз винаги страдам, когато си спомня как тя изживя детството и юношеството си.
Не знам с какво се измерва страданието, което един простосмъртен може да понесе...
Може би имаше право онзи мой познат, който, за да ми вдъхне кураж, беше пуснал писмо в пощенската ми кутия, в което казваше, че като четял съветската преса, си мислел, че дори Достоевски не е бил в състояние да предвиди мъките, на които могат да бъдат подлагани хората при сталинизма...
Подготвяме се да посрещнем за първи път в България Габриел Гарсия Маркес, знаменития автор на "Сто години самота" живия класик на световната литература. Той идва от Париж където при една среща Милко Балев го е поканил да ни гостува.
Няколко пъти Балев ни вика при себе си не толкова, за да ни инструктира как да посрещнем големия писател, а да се хвали с прозорливостта си и дипломатическите си умения.
Бил е в Париж, за да води разговори с началника на кабинета на президента Жискар д'Естен. Какви разговори - за това не споменава, нито пък ние имаме право да питаме. Но ни съобщава как учудил френския си колега, като му казал, че от 30 го-дини е началник на кабинета на българския президент...
За да направи картината още по-автентична, Милко Балев става прав, заема величествена поза, след което чуваме и обяснението, което е дал на французина: заслугата, за да стои той Милко Балев, на големия пост, не е негова, а на шефа му кой-то толкова време го търпи...
Така или иначе под прякото ръководство на началника на кабинета с над тридесетгодишен стаж приготовленията са за-вършени и ние чакаме на летището самолета, от който ще слезе Габриел Гарсия Маркес.
Той се спуска по стълбичката, подаваме му ръце, но още преди последните здрависвания пита:
- Къде е Румен?!
Румен Стоянов, преводачът на български на "Сто години само-та", единственият българин, когото чрез кореспонденция Маркес доскоро е познавал, по една случайност не беше на посрещането.
Милко Балев настоява писателят да остане по-дълго време у нас. Писателят обяснява, че няма възможност, Милко Балев пак настоява и така, докато Гарсия Маркес не изпъшка:
- Ей, какъв човек! И в Париж беше така настоятелен и успя да ме доведе в България...
После се срещна с Тодор Живков и ни разказа, че го помолил за помощ по някои въпроси, свързани с борбите на Латинска Америка. Обещано му било съдействие.
Големият творец установи връзка с писателите латиноамсрикаписти Румен Стоянов и големия прозаик Васил Попов, кой-то бс написал предговора към българското издание на "Сто години самота".
Имаше среща и с писателския ни елит, на която се състоя и професионален разговор. На моменти обаче взеха надмощие писателите управленци, категория която няма аналог в нито една цивилизована страна. Там творците не заемат висши държавни постове, нямат държавни мерцедеси, секретарки и приятелки, издържани от данъкоплатеца или от творческия съюз.
Сред присъствалите на срещата знаещите испански, а и други езици, комай са само Румен и Васил. Впрочем тези, които ползват чужди езици, обикновено не ги канят на официални изяви.
Милко Балев не стои безучастен - от време на време смай-ва всички. Като например с разказите си - колко голям тенисист е или колко велики са качествата на Тодор Живков. Габриел Гарсия Маркес, създателят на така наречения магнетически реализъм, не може да не е останал с впечатление, че ние пък си имаме свой, социалистически реализъм в отношенията между висши началници и висши подчинени.
