ЕMИЛ АЛЕКСАНДРОВ

КУЛТУРА И ЛИЧНА ВЛАСТ

ЗОВ ОТ ПАРИЖ

До парадния вход на кметството на Ньой на Сена, предградие в западната част на голям Париж, има мемориална плоча с надпис, който лаконично и тържествено съобщава, че в тази сграда, на 27 ноември 1919 година е подписан мирният договор, с който България е излязла от Първата световна война. Надписът завършва с думите:"... От името на Франция договорът бе подписан от министър-председателя Жорж Клемансо."

Кой е сложил подписа си от името на България - не се съобщава.

А и защо е нужно? България е победена във войната. Делегацията й на Парижката мирна конференция през 1919-1920 го-дина подписва Ньойския договор, без правото да участва в обсъждането на текстовете му. Имало е две възможности - да сложи подписа си или да не го сложи, като изтърпи всички произтичащи от това последици: окупация, нови контрибуции и отнемане на други, освен предвидените в договора, територии, евентуално разпокъсване и даже ликвидиране на България като държава.

Престоят на нашата делегация в Париж не е нищо друго, освен затворничество в предоставения й Мадридски замък. На-пускането му става само с разрешение и придружители от френската охрана. Това се отнася и за частни излизания, какъвто е случаят с един от членовете на делегацията, нуждаещ се от спешна стоматологична помощ.

Всички тези, а и много други обстоятелства обясняват защо от 1919 година до 9 септември 1944 година цяла България отбелязва 27 ноември като ден на национален траур - често пъти с черни колони във вестниците и събрания с призиви към народа да се бори срещу несправедливите клаузи на договора.

През 1989 година по случай 70-годишнината от този трагичен за България ден се опитах да възстановя забранената традиция за напомняне на този съдбовен ден, но не успях. До 10 ноември никой не ми обърна внимание, а след това обществеността бе заета с други, по-важни събития. Тъжният спомен за мемориалната плоча пред кметството на Ньой се смекчава, когато човек възстанови впечатленията си от залата на първия етаж, където е станало подписването. Там е окачена голяма картина, изобразяваща момент от ритуала. Седнал до масата, министър-председателят на България Александър Стамболийски подписва договора. Мъжествената му, излъчваща сила фигура респектира. Прави до него са Жорж Клемансо и другите ръководители,участници в конференцията.

Но защо художникът е проявил симпатия към българския министър-председател, като го е нарисувал седнал, а победителите са прави? Нима този именно момент от разигралото се в залата събитие е трябвало да бъде пресъздаден?

Изумителен е протестът на френската и цялата западно европейска интелигенция срещу строителите на силно критикуваната още тогава Версайска система от заробващи международни договори. Франция - страна на велики хуманисти и велика култура - не се примири с несправедливостта, включително и спрямо малка България. След тежката война, колкото и да бяха патриоти на националната си кауза, интелектуалци, политици, военни, различни слоеве от народа не приеха да градят мощ-та си върху потъпканите идеали на други народи. Намериха се хора, които да припомнят, че на Конгреса във Виена през 1818 година министърът на външните работи на победената тогава Франция Талейран е участвал равноправно в преговорите с държавите победителки. И не е пропуснал и метър френска земя да бъде загубена. А на Парижката мирна конференция съща-та Франция заедно с другите държави победителки не разрешава на претърпелите поражение да участват в разискванията.

Унизена България намира защитници в цивилизована Франция.Те продължават делото на знаменития си сънародник Виктор Юго, който така страстно откликва на трагедията на Априлското въстание. Цивилизацията, огромната сила на култура-та, чиято всепризната столица е Париж, превъзмогва политическите пристрастия и тясно националните интереси.

По време на тригодишното си пребиваване в Париж (1970-1973 година), като служител в българското посолство, видях не едно място във Франция, свързано с нашата история. И изпитах гордост, че в най-тежките моменти сме имали приятели в тази страна. А и не само в нея...

Но защо ние самите знаем и говорим толкова малко за това? Както и за причините, довели ни до тежки национални сътресения?

Планомерно насажданият в продължение на четири десети-летия интернационализъм успя да потисне всяка проява на национално самочувствие и достойнство. Така у мнозина залегна убеждението, че сме малка, с незавидна съдба страна, която няма с какво да се представи пред цивилизования свят.

Интелектуалците в Западна Европа обаче са на друго мнение - те знаят и ценят културния принос на народа ни през древността и Средновековието. Книгата на тогавашния наш посланик във Франция Владимир Топенчаров "Константин-Кирил Философ, АВС на Ренесанса" се познава от френските културни среди. Имената на различни творци - наши съвременници, се вплитат тясно в западноевропейската културна традиция, Един от тях е Жул Паскин. За разлика от родните ни енциклопедии,

където името му изобщо не се споменава, във френските той е представен не само като един от най-големите художници на века, но и като французин от български произход. Знаменитият певец Борис Христов триумфира в парижката Гран Опера и по всички известни сцени в света, а у нас не беше пял и го таксува-ха за емигрант. Наред с Николай Гяуров успешни изяви във Франция имаха и пианистът Венцеслав Янков (единственият българин, спечелил авторитетния международен конкурс "Маргарита Лонг"), цигуларят Любомир Янков, пианистът Юри Буков и други.

Българската култура представяше достойно страната ни в чужбина. И го правеше почти без организираната помощ на държавата, на нейни обществени организации и частни лица.

А във Франция не е така. Разпространението на френската култура по света е въпрос на активна държавна политика, на целенасочена дейност на различни организации и хора. И докато САЩ, Германия и Япония печелят популярност с технико-икономическата си мисъл, Франция постига това чрез културните си послания.

В началото на 70-те години разговарях в Париж с много хора по въпроса, че за да утвърждаваме националната си кауза и международния си престиж, трябва много повече да използва-ме като посредник културата. За това имаше вече и някои благоприятни условия - настъпило бе международно разведряване, контактите между Изтока и Запада се засилваха.

Говорихме по тези въпроси и с наш дипломат от щаб-квартирата на ЮНЕСКО в Париж.

- Нашата пропаганда - каза ми той - отблъсква всеки човек на Запад, защото непрекъснато твърди, че социалистическите страни имат само успехи, а в капиталистическите всичко е лошо.

Прав беше. За каквото трябва и за каквото не трябва, ние все се хвалехме...

През втората половина на 1972 година пристигнаха известният наш историк академик Иван Дуйчев, тогава професор, историкът Александър Фол, тогава доцент, и директорът на Агенцията за защита на авторското право Траян Иванов. Командировала ги беше Людмила Живкова - заместник-председател на Комитета за култура, със задача да се срещнат с френски историци, да подготвят издаването на книги и по този начин да съдействат за популяризирането на нашето минало. Затова и разговорите ми с тях все се въртят около въпроса как българската култура да прекрачи националните си граници...

Академик Иван Дуйчев, чиито трудове са издавани в чужбина, е признат от историци от целия свят учен. Набеден след 9 септември 1944 година, че е националист и буржоазен учен, той дълго е държан в немилост и без средства. Едва в началото на

70-те години висшите среди се сещат, че с международната си известност, с изследванията си, с богатия архив, който притежава, академик Дуйчев е национален капитал.

А сега, тук, в Париж, търси пътища за популяризиране на българската история. Прочита в новото издание на малката френска енциклопедия "Ларус" статията за България и открито се възмущава, че е сбъркана датата на падането ни под византийско робство (вместо971 година е посочена 1018). "Така е, като не си сътрудничим достатъчно с френските историци. Югославяните поддържат повече връзки с тях, предоставят им материали, в които Самуиловата държава не е посочена като българска" - негодува професорът.

Едно от първите неща, което предприемаме, е да се срещнем с осемдесетгодишния френски католически духовник Кристиян Жерар. Преди Втората световна война той дълги го-дини преподавал във френския колеж в Пловдив. Написал е и е издал няколко книги за средновековната ни история ("Симеон Велики", "Българските князе" и други). След завръщането си създал във Франция клуб от млади хора, които изучават българ-ска история. Кристиян Жерар разполагаше и с ценни ръкописи и материали за нашата страна, които още не бяха издадени. Как-то бе и с много други чуждестранни приятели на България, държавните, научните и културните ни институции десетилетия на-ред не бяха проявили интерес към него.

За първи път в началото на 70-те години беше сторен опит грешката да се поправи. В българското посолство в Париж на Кристиян Жерар бе връчен орден "Кирил и Медодий" (тогава двамата братя не бяха наричани "свети"). Водеха се разговори за сътрудничество с него и клуба му. При връчването на ордена той заяви: "Този, както и даденият ми най-голям френски орден "Почетният легион" ще предам за експониране в Палатата на ордените в Париж."

Мисля си, че ако тези отличия се раздаваха за действителни заслуги, както е във Франция, а не безразборно, както е у нас, би могло и в България да се създаде такава палата.

Срещаме се и с други видни учени - Пол Льомерл, Елен Арвайлер, Роже Бернар, Андре Грабар, Сюзи Дюфрен, Таня Губиделникова-Велманс, чиито изследвания са свързани с българската история и култура. За да започне издаването на книги по тези теми, установяваме контакти и с френски издатели. С активното участие на наши учени книгите бяха отпечатани.

По-късно Александър Фол няколко пъти идва в Париж и за-едно с него обсъждахме какво още може да се направи за културно-историческата ни дейност в чужбина.

Проектите ни не бяха безопасни, което също беше тема на разговорите ни. И други преди нас са се опитвали да правят не-що подобно, особено по националния въпрос, но са били обвинени в национализъм, в отклонение от марксизма-ленинизма, в подмяна на партийните органи и прочие. И в края на краища-та са били смазвани.

Личната власт и номенклатурата имат причина да се страхуват от такива неща - отварянето на културата ни спрямо За-пада може да застраши властта им, да наруши идеологическо-то им господство. Това, от една страна. От друга, издигането на ролята на културата за утвърждаването на международния авторитет на България и за защитата на националната й кауза изисква интелигентност. Изисква хора с научна и езикова подготовка, а това е опасно за ширещата се сред номенклатурата посредственост. Ето защо трябва да сме готови да понасяме най-различни клевети, подмолни и явни действия, които ще за-почнат още в началото на пробива ни и няма да спрат, докато не бъдем ликвидирани...

За разлика обаче от предшествениците ни, дръзнали сами да проправят пътя на България към света, на наша срана е един много важен фактор - подкрепата на Людмила Живкова. Тя е била студентка на Александър Фол в Историческия факултет. Двамата са обсъждали въпросите, които разискваме с него в Париж и са решили да действат. Сега идва ред да се включа и аз. Затова обаче се налага да прекъсна работата си и да се завърна в България.

Фол ме уверява, че Людмила Живкова е спечелила баща си за каузата. Той я назначил за заместник-председател на Комитета за приятелство и културни връзки с чужбина, а малко по-късно я направил заместник-председател на Комитета за култура. От този именно пост тя трябвало да ръководи цялата дейност.

Всички ние, които се захващаме с благородната идея, дълбоко вярваме, че, даже ако някои се опитат да ни пречат, да ни злепоставят, Людмила Живкова и баща й ще ни защитават.

Жалка вяра! Хвърлен в затвора, след смъртта на Людмила Живкова, аз близо четири години съм мислил за това. Мислил съм и през годината, докато траеше следствието, и после, кога-то изтърпях наказанието си и няколко години ходех немил-недраг, без работа, без доходи, понесъл и аз, и семейството ми, огромни морални и материални щети.

Когато обаче разговаряхме с Фол в Париж, единственото, което ни вълнуваше, беше успехът на делото. Идеята - България да излезе от изолираността в духовния си живот, да се заговори за историята и културата й, ни въодушевяваше. Страхът от възможен провал беше далеч от нас. А за провал, стигащ до физическа разправа и през ум не ни е минавало. Нали правехме всичко за България!