ЕMИЛ АЛЕКСАНДРОВ

КУЛТУРА И ЛИЧНА ВЛАСТ

В ЛОНОТО НА ГОЛЯМАТА ПОЛИТИКА

Доколкото са се простирали възможностите ми, а и като из-следовател на теорията на дипломацията, съм се опитвал да внушавам необходимостта да се отделя по-голямо внимание на подобряването на качеството на нашата дипломация, на нейна-та активност и подготовката на кадрите й. Срещал съм разбиране от министъра на външните работи Петър Младенов и от Людмила Живкова, която се мъчеше да се изяви не само в дипломацията на културата, но и в пряката политическа дипломация.

В началото на 1978 година бях включен в делегация, водена от нея за посещение в Алжир.

Напускаме заснежена София и се приземяваме в град Алжир в слънчево и топло време. Погледнат от Средиземно море, белият град с накацали по височините сгради е прекрасен. Колите ни се изкачват по стръмните улици и ни оставят в живописна резиденция в арабски стил. Традиционната гостоприемност на арабите прибавя своята топлина към и без това високите летни температури.

Имаме интересни срещи с алжирския министър на култура-та, с общественици и творци, Има перипетии, защото преводач-ката Весела Личева е болна и за преводач включват Ангел Манчев от посолството. Людмила е напрегната - надява се да бъде приета от президента на Алжир Хуари Бумедиен, за да му предаде послание от баща си. Както подразбрах, в него става дума за допълнителни доставки на суровини за промишлеността ни. Междувременно ни съобщават, че съпругата на президента устройва прием в чест на Людмила Живкова.

Докато чакаме поканата на Бумедиен, ни уреждат и еднодневна екскурзия в пустинята Сахара.

Мнозина са се учудвали, когато съм твърдял, че най-интересното нещо, което съм видял, обикаляйки света, е Сахара. Пристигаш на някое място и съзираш скалист, без каквато и да било растителност терен, богат на руди и различни полезни изкопаеми, някои от които стигат до България. (Какво да се прави - настроихме заводи, а за суровините не помислихме!)

След час-два попадащ на друго място и не вярваш на очите си: в далечината примамливо се очертават големи зелени каре-та. Достигайки ги, попадаш в разкошни плодови и зеленчукови градини" същински рай сред заобикалящата те пустош. След известно време отново ставаш пленник на пустинята - такава, каквато я знаем от филмите и литературата. Седиш безпомощен сред огромни пространства с жълт прахообразен пясък, внушителни дюни и оазиси с палмови горички. Всяка палма е образувала около себе си 5-6-метров ров. На върха на дюните, пред смаяния ти взор се раждат миражите - виждаш хора... А до са-мия теб са "розите" на пустинята - изумително красиви каменни образувания, заченати от спояването на киселинните води с пясъка...

Денят е неделя и имаме късмет пътят ни да се кръстоса с арабска сватба. Зрелището е живописно • парализираща те горещина, проточен рев на зурли и темпераментни танци, смесени с усещането, че времето тук сякаш е спряло своя ход...

Когато отново се изправяме лице в лице с пясъчните дюни, Людмила се събува боса и тръгва, казвайки: "Много е полезно човек да ходи бос в горещия пясък и колкото се може по-дълго да издържи на високата температура."

Късно вечерта се завръщаме в град Алжир. Цяла нощ работя с представители от българска и алжирска страна, за да съставим текста на споразумението, което на другия ден двамата министри на културата трябва да подпишат.

Заранта идва с вълнения - на Людмила, която вече знае, че ще бъде приета от Бумедиен, и на Ангел Манчев, който по протокол трябва да превежда, но не от френски, а от по-трудния арабски. Когато към обед ги посрещаме, Людмила има вид на човек, справил се с мисията си - Бумедиен е приел радушно посланието на баща й и е наредил всички български искания да бъдат изпълнени. Суровините скоро ще бъдат доставени в България...

В началото на март същата година делегация на Комитета за култура, оглавявана от мен, трябваше да замине за Мексико. Но в последния момент, вероятно по решение на Тодор Живков, за ръководител е определена Людмила. Обяснението е, че срещата с президента на Мексико Хосе Лопес Портильо ще има политически характер.

Само няколко години преди това Мексико не поддържаше дипломатически отношения с България, защото имаше реше-ние да не установява връзки със страни - сателити на Германия по време на Втората световна война. Ледът бе разчупен от президента Ечевария, предшественик на Хосе Лопес Портильо. Тодор Живков се бе срещал и с двамата, в резултат на което освен културни, българската дипломация разви политически и икономически връзки с Мексико.

В президентската резиденция "Лос Пинос" присъствам на обеда, даден от съпругата на президента Кармен Романо де Лопес Портильо в чест на Людмила Живкова. Обедът продължава повече от предвиденото време, но разговорът е толкова интересен и оживен, че се налага Кармен Портильо да отложи друга насрочена среща. Людмила подробно информира за проектите ни в областта на културата и направеното у нас. Президентшата не заема държавна длъжност, но е в течение на проблемите в областта на изкуството и образованието, особено сред широките слоеве на мексиканското население.

За резултатите от срещата си с Хосе Лопес Портильо Люд-мила не каза на никого нищо. И така беше почти винаги, когато освен с културни функции, се занимаваше и с някакви политиески задачи.

През септември 1979 година Людмила оглави българската делегация за Общото събрание на ООН, където произнесе реч. Под предлог, че само месец по-късно - през октомври - трябвало да участва в Общото събрание на ООН, посветено на Международната година на детето, Политбюро бе решило тя да представлява България и на двете събития.

Участието й за годината на детето наистина имаше смисъл, но присъствието й на другата инициатива на ООН беше просто несериозно. Тя не беше министър на външните работи, нямаше подготовката да води политически дискусии, да се среща с министри на външните работи, нито пък с американския държавен секретар. Така че всичко това бе плод на пресилен - неин и на баща й - стремеж на всяка цена да бъде включена в голямата дипломация.

Заедно с Любен Гоцев и Стефан Стайков от Министерство-то на външните работи, с постоянния представител в ООН Александър Янков, заедно с Кирил Аврамов и аз бях включен в делегацията, която представляваше България на Общото събрание на ООН за Международната година на детето. Този път важни политически срещи нямаше. Само месец преди това, бидейки в САЩ, Людмила Живкова се бе срещнала с американския президент Картър, но опитите повторно да се види с него не успяха. А надежди - Людмила да ходатайства на България да бъде предоставен статут на най-облагодетелствана нация, което американците категорично отказваха, имаше...

Въпреки че не можа да осъществи такъв висок политически контакт, Людмила успя да издейства среща с директора на Ин-формационната агенция на САЩ ЮСИА. И тъй като дотогава у нас за ЮСИА се пишеха и говореха ужасяващи неща, това действително беше пробив.

На приема по този случай, който нашият посланик във Вашингтон даде, се запознах с господин Сипков (Шипков), ръко-водител на европейския отдел в Конгресната библиотека. Той подробно ме запозна с дейността й, с това как се ползват от нея конгресмените. Представих на Людмила г-п Сипков и той й предложи на другия ден да ме разведе из библиотеката, за да проучим опита й. Така и направихме.

По-късно, след като й докладвах за Конгресната библиотека, тя командирова в САЩ Костадинка Калайджиева - директор на Народната библиотека, за да проучи основно дейността на този американски културен институт. Зная, че въз основа на сбраните и систематизираните впечатления в Политбюро беше внесено цялостно решение (то още се пази) за преустройството и модернизирането на националната ни библиотека. В не-го бе заложена и идеята тя да стане парламентарна. Но проекторешението изобщо не беше разгледано... Библиотечните работници наскоро ми казаха, че са го виждали в архивите си я по същество то засягало цялата ни библиотечна система.

Людмила Живкова ли не е била достатъчно настоятелна, несъгласие ли е имало, не зная, защото друг заместник-председател водеше ресора на библиотеките. Факт е обаче, че нашата национална библиотека и цялата библиотечна система останала в тежко състояние, главно материално. Виждаме това и сега...

Макар и да направи някои опити, Людмила Живкова не можа да се включи убедително в политическата дипломация. Защото освен изкуство, тя е и наука, за която се изискват сериозни знания, продължителна специална подготовка - неща, които не само първата тогава дама, но и доста наши посланици, попаднали по политически признак или с връзки в кариерата, не притежаваха...