ЕMИЛ АЛЕКСАНДРОВ

КУЛТУРА И ЛИЧНА ВЛАСТ

ДИКТАТУРА НА ДУМИТЕ

Спомняме си как от време на време, в доклади и докладни записки, в пресата, радиото и телевизията периодично "изплуваха" модни думи и изрази: концепция, интелектуализация, самозадоволяване, комплексно-целеви и системен подход, обществено-държавно начало, всестранно развита личност, мултипликация и прочие, и прочие...

Тези думи най-напред се появяваха в някои официален документ, в реч на Тодор Живков, после се понасяха, непрекъснато "мултиплицирайки" се в родния ефир, запълваха цялото писмовно и интонационно пространство, докато други термини - с научното си звучене, не ги изместваха. И отново се повтаряше същото.

Зад цялото това словотворчество, превърнало се в словоблудство, стояха научни групи, създавани от висши идеологически и други инстанции. Тези групи се затваряха в луксозни вили или резиденции, заредени със специални храни и вносни напитки, за да създават така наречените концепции, разработки, програми, които после излизаха от устата на Тодор Живков или от името на висшата партийна администрация. Обикновено за своето усърдие ръководителите им получаваха като награда високи постове и места в кабинета на Тодор Живков. Това неизменно се съпровождаше и с присъждане на научни степени и звания.

Самата Людмила постоянно говореше за нуждата от "научен подход в работата ни", изискваше да се разработват програми, документи, а едно от най-честите й указания гласеше:

- По този въпрос състави работна група и ми докладвай план-програмата, която тя трябва да подготви.

Един ден секретарката на Людмила ми съобщи - аз и всички, които работим в направлението, да се явим при нея. За проблема, който ще се обсъжда, нищо не каза. Събрахме се и Людмила започна с дълъг увод за ролята на програмно-целевия подход в работата (тогава той беше на мода). После илюстрира казаното с различни примери от дейността на Комитета за култура, посочвайки дейности, които сме развивали по нейно лично указание. Като привърши, се обърна към нас:

- Кажете сега какво ви прави впечатление в даденото от мен указание?

Никой не отговори. Хората още бяха вцепенени както от повикването й, така и от дългите й обяснения за програмно-целевия подход в работата. А и те често се вцепеняваха от нея, едно, защото беше дъщеря на Тодор Живков, и друго, защото в изискванията си към тях не се съобразяваше има ли обективни възможности да се изпълнят задачите, които тя безапелационно им поставяше. Да й възразяват, не смееха. Само един-двама от първите й заместници, които се бяха сближили с нея още по вре-ме на общите им младежки години, се осмеляваха да спорят с нея да изразяват някакво несъгласие, ако нещо им се стореше не померно. Аз не бях от старите й познати и единственото, което можех да си позволя, е да избягвам, завоалирано разбира се, задачи, които ми се виждаха неосъществими.

Тъй като отговор на въпроса й не последва, а и ясно беше, че Людмила въобще не се стремеше да чуе подчинените си, отново взе думата тя:

- При поставянето на тези задачи, а и на други задачи, аз изхождам от целта, която преследваме с една или друга проява. Всяка дейност трябва да има определена цел. Самоцелни прояви не са нужни...

После наново обясни доста просторно необходимостта от системност и с това закръгли изложението си за програмно- целевия и системния подход. Едва тогава присъстващите се окуражиха и взеха отношение, свеждайки проблема до конкретни неща от международната културна дейност.

Наистина международната културна дейност се нуждаеше от програмно-целеви и системен подход. Нуждае се и сега. Но това няма нищо общо с декларативната експлоатация на тези понятия. Това се опитах да изясня както в своите научни търсения и публикации, така и във водените с Людмила разговори. Опитвах се да я запозная с научните търсения на Раймон Арон от Франция, Дж. Шварценбергер, С. Норидж от Англия, Г. Арбатов и Н.Иноземцев от СССР, X. Моргентау, К. Томпсън и X. Кисенджър, X. Кан и 36. Бжежински от САЩ, на чиито изследвания трябваше да се опрем в международната културна дейност. Людмила свеждаше отговора си до познатата фраза: направи работна група и се опрете на тези разработки при изработването на програмите."

И организирането на работни групи беше стихията ни. една от тях създаде самата Людмила и я оглави, включвайки за трите й основни направления следните ръководители: Никола Стефанов (тогава завеждащ отдел "Наука и образование" в ЦК на БКП); Александър Фол (министър на народната просвета);третото направление възложи на мен.

Идеята бе да се направи анализ на взаимоотношенията ни със съседна нам държава с оглед защитата на националните ни интереси. Въз основа на нашите проучвания трябваше да се състави програма за бъдещата ни дейност в областта на науката, просветата и културата. Разработката трябваше да се внесе в съществуващия тогава съвет за външна пропагандна дейност, чиито основни участници бяха Людмила Живкова и Петър Младенов.

С помощта на наши изтъкнати специалисти от различни институти и ведомства проектът бе изготвен, предаден и след вре-ме на едно заседание Людмила съобщи, че "другарят Петър Младенов и съветът високо оценяват свършената от нас работа и тя ще залегне в дейността на много ведомства и организации".

Това също си остана на думи. А след кончината на Людмила работата съвсем заглъхна. Заглъхна и дейността на създадения Научно-информационен център, който се ръководеше от първия й заместник Милчо Германов. За работа в него бяха привлечени много известни наши учени и културолози, специалисти от различни области като Чавдар Добрев, Атанас Натев, Георги Йолов, Венко Христов, Иван Маразов и други.

Още един кръг от добри намерения и перспективни идеи бе потопен в Лета на тоталитаризма. На повърхността отново останаха думите.