ЕMИЛ АЛЕКСАНДРОВ

КУЛТУРА И ЛИЧНА ВЛАСТ

ВСЕСИЛНИЯТ КАБИНЕТ

Навсякъде по света държавните глави имат свои съветници и кабинети, които помагат в работата им. В тоталитарните държави висшият ръководител на страната по правило държи и партийната власт и именно тя, а не държавната, го прави всевластен.

Кабинетът на Тодор Живков в Държавния съвет беше съвсем немощен в сравнение с кабинета му в ЦК, който доминираше над всички институции в България. Това се дължеше как-то на неговия статут, така и на относително постоянния му кадрови състав. В кабинета имаше хора, които стояха неизменно, откакто Живков бе завзел властта. Макар и рядко министър-председателите на България и министрите се сменяха, а в кабинета си живееше едно близо три десетилетия несменяемо ядро.

Един от най-дългогодишните членове на кабинета беше Нико Яхиел, с когото се запознах, още когато работех в Париж. Беше дошъл на 4-5-месечна специализация по философия и социология във връзка с предстоящия във Варна Световен конгрес на социолозите. Заедно с Яхиел на дългосрочна специализация пристигнаха професорите Стоян Михайлов, Стефан Ангелов, Михаил Бъчваров и Тончо Трендафилов. Дискусиите им с френски философи и социолози, между които бе и световноизвестният Раймон Арон, вървяха трудно поради съществуващата тогава силна конфронтация между източноевропейската и западноевропейската философия.

Когато говореше за работата си с Тодор Живков, Нико Яхиел изтъкваше, че това е време на исторически промени за България. Особено място в изказванията му заемаше Априлският пленум от 1956 година - събитие, което дало отпечатък върху последвалото развитие на партията и държавата.

Когато вече бях в Комитета за култура, срещите ми с Нико Яхиел бяха епизодични. Макар че в кабинета работеше по въпросите на науката, не е имало случай да съгласувам с него международната културна дейност. Причина за това вероятно беше фактът, че аз бях пряко подчинен на Людмила Живкова, а тя не гледаше с добро око на онези, които съгласуваха въпроси от нейните компетенции с членове от кабинета на баща й. Ако такава стъпка все пак се наложеше, трябваше да се иска разрешението й. Иначе сама договаряше всичко с баща си.

Характерно за членовете на кабинета беше, че рано или къс-но всички израстваха в партийната, държавната или научната йерархия.

Нико Яхиел например стана 'кандидат-член на ЦК, после член на ЦК на БКП. Защити докторат, мина през член кореспондентство, а след това стана академик. Подобен път в науката извървяха и някои от придружителите на Яхиел в Париж.

Всеки член на кабинета отговаряше за определена дейност. Както казах, Нико Яхиел властваше над науката; Димитър Методиев - над изкуството и културата; Огнян Дойнов - над научно-техническия прогрес; Емил Христов се занимаваше с управленските въпроси; Тинко Воденичаров - с "общите" въпроси и т.н....

Началникът на кабинета Милко Балев отговаряше за всичко и всички, но това не изключваше отделните членове на кабинета пряко да поддържат връзка с Тодор Живков. Те не бяха задължени да съгласуват с Милко Балев въпросите, които поставят пред Живков или които той пряко им поставя. В този смисъл имаха известна свобода на действие.

Друга характерна особеност на кабинета като институция бе, че неговите членове, макар да имаха свои ресори, често изпълняваха съвсем други задачи. Не съм забелязвал да се дразнят, ако някой от тях се намеси в определената им сфера на дейност.

Предполагам, че това също беше резултат от една добре премислена и отработена система. Прякото подчинение на Тодор Живков даваше възможност той непосредствено да ги ръководи, да ги държи изкъсо, да ги контролира и следи, като дублира ресори и задачи.

Пред последните десетина години в кабинета имаше известно раздвижване. Огнян Дойнов например стана завеждащ отдел по стопанските въпроси на ЦК, после заместник-председател на Министерския съвет, член на Политбюро и секретар на ЦК на БКП. Емил Христов стигна до председател на съвет в Държавния съвет и оттам - до секретар на ЦК на БКП по социално-икономическите въпроси, какъвто бе до ноември 1989 година.

Но където и да попадаха, каквито и постове да заемаха, тези хора продължаваха да се чувстват членове на кабинета и да изпълняват задачи в него. Тодор Живков поощряваше подобна преданост и не случайно често я изтъкваше. Не, разбира се, за-щото държеше непременно да благодари за предаността на този или на онзи, а защото такова проникване на кабинета във важни партийни, държавни и научни структури му беше нужно. То също бе един важен механизъм, чрез който дърпаше конците на цялостния социален живот.

Веселин Йосифов например беше главен редактор на в. “антени", председател на Съюза на българските журналисти и ... член на кабинета на Тодор Живков.

Би било наивност да се смята, че поради този маниер на работа и взаимоотношения началникът на кабинета Милко Балев не играеше главната роля! Дори работното му място бе на втория етаж, точно срещу работния кабинет на Тодор Живков, което означаваше много.

Милко Балев нямаше секретарка, защото на практика можеше да използва всички секретарки и машинописки в ЦК, освен тези на Политбюро и Централния комитет. Мисля, че това не е било заради икономии, а от съображения за секретност. За да има само той достъп и поглед върху нещата. А "нещата" в кабинета му бяха много - натрупани по бюра и маси, и създаваха впечатление за хаос. В действителност онова, което биеше веднага на очи, бяха множеството материали, свързани с издаването на съчиненията на Тодор Живков. Той ръководеше тази дейност, но с нея бяха свързани големи групи хора от ЦК, Партиздат, София прес, Министерството на външните работи, наши посолства в чужбина и т.н., и т.н.

От кабинета най-близо до културната дейност беше Димитър Методиев. В последните една-две години от живота и дейността на Людмила той все по-често започна да се появява на заседания на председателството на Комитета за култура. Това едва ли беше случайно - най-вероятно е да е правил тези си визити по поръка на своя началник.

Иначе Димитър Методиев почти никога не е поставял пред мен служебни въпроси. Никога специално не ме е канил на раз-говор и аз никога не съм влизал в кабинета му в ЦК. Обменяли сме мисли по отделни проблеми на културата, но не на служебни места. Открито обаче не е вземал отношение към онова, по което работим и указания не ни е давал.

Когато се подготвяше някаква литературно-художествена програма, в нея задължително бяха включени тримата поети, участващи във властта - Георги Джагаров, Любомир Левчев и Димитър Методиев. Изтъкваше се, че не е удобно някой от тях да се почувства пренебрегнат.

В кабинета на Тодор Живков Тинко Воденичаров завеждаше така наречените общи въпроси, а доколкото съм подразбрал, това бяха главно отправени до Тодор Живков молби. През времето, когато го познавах, той се ползваше с особеното благоразположение на Живков. Но през 1982 година внезапно бе отстранен и пенсиониран. Обяснението беше, че лично се е облагодетелствал. Публични изявления по този въпрос обаче не бяха дадени. Смятам, че е време и това да стане. Моето предположение за една от причините да бъде отстранен Тинко Воденичаров е, че единствен той от кабинета поддържаше постоянна връзка с Людмила. Тя му възлагаше различни задачи, свързани с лични молби на граждани, които той, използвайки възможностите и позициите си, придвижваше.

В интерес на истината трябва да кажа, че Людмила отбягваше служебните връзки с много от членовете на кабинета. За нас, нейните заместници, това бе едно подсещане да не се увличаме в създаването на излишни връзки, които биха могли да ни донесат неприятности. Не можеше да не забележим, че близостта с едни кара други да ревнуват, което от своя страна предизвиква неблагоприятни за делото ни и за нас последици... Борбата за влияние не познаваше граници.

Служебни контакти с Огнян Дойнов не съм имал. Изключение беше случаят, когато часове наред чакахме на летището чуждестранните гости, идващи за погребението на Людмила Живкова, и разговаряхме. Когато имах предвид облаците, надвиснали над нас далеч преди смъртта й, основанията да съм тревожен точно в този момент, не бяха малко. Още повече, че вече познавах методите на личната власт. Сигурен бях, че като един от най-приближените на Тодор Живков, Огнян Дойнов знаеше намеренията, които витаят във висшите кръгове спрямо хора като мен.

Естествено бе на летището да разменим мисли за покойната, за нейната дейност и усилията й да направи нещо за българската култура.

- Людмила - казах му аз - подробно ми разказва за дългите ви разговори през лятото на 1976 година в резиденция "Карамуш".

- Да, дни наред обсъждахме научния подход в работата. Тя имаше много напредничави възгледи по тези въпроси - отговори ми Дойнов и макар че продължи да я хвали, усетих, че тема-та не му беше приятна.

Някога в "Карамуш" на основата на лансираните от него идеи за научния подход той беше успял да се сближи с Людмила. Но само за известно време - след това отношенията им останаха официални. Но тогава Дойнов й бе препоръчал - на връщане от Монголия, където й предстоеше да ходи, да се отбие в Сибирското отделение на Академията на науките в СССР и да се запознае с работата му. Предложил й даже в Новосибирск да я придружи приятелят му Стоян Марков, който бил специализирал там. Вероятно неудържимият възход на Стоян Марков (заместник-министър на съобщенията, после кандидат-член на Политбюро и председател на Комитета за наука и технически прогрес) е бил пряка последица от близостта с Огнян Дойнов...

Спомням си как през септември 1976 година цялата делегация се приземи на летището в Новосибирск. Сред посрещачи-те беше и Стоян Марков, специално пристигнал от София, за да се присъедини към нас. Той ни обясни подробно големите си връзки със съветските учени, опита се да развие нови идеи в областта на точните науки. Това, което интересуваше Людмила, бе връзката наука - култура. Прие ни ръководителят на Сибирското отделение на Академията на науките Гурий Марчук - учен математик, станал лауреат на Ленинска награда на 35-годишна възраст, сега председател на съветската Академия на науките. Идеите му са оригинални, изразява ги блестящо и някои от тях могат да бъдат приложени в нашата работа.

Хвалбите на Дойнов за връзките на Стоян Марков със съветските учени обаче не се потвърдиха.

Вероятно това беше една от причините Людмила да не се сближи с него, а и с Огнян Дойнов, и отношенията им да останат съвсем официални.

Когато става дума за кабинета на Тодор Живков, не мога да отмина дългогодишната му секретарка Ангелина Гуринова, която в сравнение с другия му секретар Димитър Петров имаше над шефа си огромно влияние.

Ангелина ми обясняваше това с участието си в подготовката на Априлския пленум на ЦК на БКП от 1956 година. Според нея само трима души в България знаели какво предстои - Живков, жена му Мара Малеева и тя самата. Тодор Живков пишел доклад у дома си, съветвайки се само с Малеева, а Гуринова го преписвала на машина в съседната стая. Единственият, с кого-то съгласувал, бил съветският посланик в София.

- Ако Вълко Червенков тогава беше научил какво му се гот-ви - казваше Ангелина Гуринова, - можеше да осуети промяна-та, защото имаше големи връзки в съветското ръководство. Но ние не допуснахме никой нищо да разбере предварително.

Гуринова беше само секретарка, но с огромна власт до 10 ноември 1989 година. Научих дори, че на 11 ноември прекарала целия ден заедно с Тодор Живков в кабинета му. Прочиствали книжа, а някои казват, че са ги изгаряли...

В този смисъл кабинетът не беше обикновен кабинет - той беше всесилен. Всяко обаждане от него имаше силата на закон, който безпрекословно трябва да се изпълни. Защото стоеше не само над правителството, той стоеше над всичко и над всички!