ЕMИЛ АЛЕКСАНДРОВ

КУЛТУРА И ЛИЧНА ВЛАСТ

13 ВЕКА БЕЗ ЕДИН ДЕН

През 70-те години станахме свидетели на няколко, ако може така да се каже, световни юбилея: Иран чества 2500-годишнината от основаването на Персийската държава, Полша -1000-годишнината си, САЩ - 200-годишнината.

Сякаш от мода юбилеите на държавите се превърнаха в характерна особеност на съвременността. В необходимост народите да се огледат в миналото, настоящето и бъдещето си, да видят мястото си в световната общност.

Това в най-голяма степен се отнася за малките народи, които повече от големите имат нужда от съизмерване.

С наближаването на 1981 година ставаше все по-актуален въпросът как да се чества 1300-годишнината от основаването на българската държава.

Хората, които винаги са подчинявали националните интереси в партийно-идеологическите догми, се обявиха против честването. Те размахваха плашилото на национализма и пишеха тайни доноси, в които предупреждаваха, че юбилеят на българската държава ще хвърли сянка върху най-голямото постижение на народа ни - 9 септември 1944 година. Изразяваха и мнението, че така, както е замислена, юбилейната програма включва и промени във всички области на социалния живот, а това вече е посегателство срещу партийната програма, която единствено има право да чертае промени. Освен това се бояха, че създаденият юбилеен комитет би могъл да изземе инициативата от висшето партийно ръководство и да го измести от лидерското място.

Нашите намерения наистина бяха амбициозни. Основното в тях бе всеки българин и всяка институция да даде своя принос за подобряването на сектора, в който работи и живее. И в този смисъл честването не трябваше да се изразява в тържествен акт, а да е неколкогодишен процес, който да доведе до положителни промени в стопанския, културния, политическия и социалния живот. Това означаваше всички ведомства и организации у нас да разработят свои програми, които да имат свое логическо продължение и след отпразнуването на юбилея.

Съставена беше Национална координационна комисия "1300 години България". За неин председател бе определена Людмила Живкова, за заместник-председател - аз, а за главен секретар - Тодор Рибаров. В състава на комисията се включиха заместник-министри и управленци със същия ранг. В навечерието на 1981 година комисията се преобразува в Национален юбилеен комитет, чийто състав се увеличи, начело на него застана Тодор Живков, а секретариатът му се оглавяваше от главен секретар - Тодор Рибаров.

Както гласеше неписаното никъде, но задължително правило - всяка по-значителна национална инициатива, далеч преди провеждането й, трябваше да бъде одобрена и съгласувана със съответните съветски партийни и държавни инстанции. • На една от срещите си Живков и Брежнев разговаряли за юбилея и съветският ръководител дал принципното си съгласие България да го чества.

Това обаче не беше всичко. Протоколът предвиждаше и още по-конкретното съгласие на съветската партийна и държавна администрация. Около две години преди 1981 година бе решено аз и Тодор Рибаров да заминем за Москва и да съгласуваме идеите си със съответния отдел на ЦК на КПСС, с министерствата на културата и на външните работи.

Прие ни заместник-завеждащият външния отдел на ЦК Киселов и завеждащ секцията за сътрудничество с България Григорий Чернейко. След като ни изслушаха и те по принцип изразиха готовност да организират прояви в Съветския съюз. Възразиха само на идеята ни във всяка страна да се създадат юбилейни комитети, които да бъдат председателствани от съответния висш ръководител. Обясниха ни, че тъй като КПСС ръководи всичко, не е целесъобразно да се прави специален комитет. Още по-нецелесъобразно е той да бъде оглавен от Леонид Брежнев, но не възразяват, ако всичко това стане в други страни...

Съгласуването ни отвори вратите да започнем да реализираме програмата, още повече, че след като бе запознат с разговорите ни в Съветския съюз и нашият ЦК даде зелена улица на начинанията ни.

Извикаха ни да присъстваме на заседание на секретариата на ЦК на БКП, на което се взе отношение към изготвените от нас програмни документи и към някои издадени вече пропагандни материали на Националната координационна комисия. Милко Балев остро ни критикува, че в това, което сме предложили, не личи да сме обърнали достатъчно внимание на Априлския пленум от 1956 година. Още един повод да ни направи остра бележка беше и отпечатаният вече календар с илюстрации, обхващащи периода от хан Аспарух до Георга Димитров. "Защото - каза той - историята ни не свършва с Георги Димитров..."

Освен в страната юбилейни комитети се създадоха и в чужбина и те се оглавиха или от държавни глави, или от политически личности и изтъкнати дейци на изкуството, културата, науката. Международният авторитет на България видимо беше започнал да се утвърждава. За страната ни започна повече да се говори и да се гледа с по-голямо уважение на историята и културата ни.

Както за изпълнението на програмата за 1300-годишния юбилей, така и за цялостната културна дейност на България от 1974 до 1981 година положиха много усилия сътрудниците на Комитета за култура и на Националната юбилейна комисия:

Дойно Дойнов, Георги Галев, Христо Дашовски, Иван Димитров, Ваня Нейкова, Венко Христов, Емилия Черкозова, Васил Лазов, Анчо Анчев, Владимир Ганев, Иван Хараламбиев, Евгения Камова, Петър Николов, Петър Германов, Таня Русева, Иван Иванов, Саня Цанева, Морфи Скарлатов, Таня Рачева, Александра Таринска, Георги Върлинков, Марияна Пенчева, Юнал Лютвиев, Стефан Харитонов, Слави Дончев и други. Те и мнозина още изнесоха на плещите си огромна работа, а като награда след 1981-1982 година някои бяха уволнени, други - преместени на неподходяща работа, а трети - останали с години без работа.

С наближаването на юбилея напредваше и изграждането на национално-историческия музей. Въпреки че не влизаше в моя кръг от задължения (с музея се занимаваха работещите в сек-тор музейно дело и художествени галерии), бях в течение на проблемите, които непрекъснато възникваха. Мисля, че идеята музеят да се разположи в сградата на Съдебната палата се е по-явила, още когато Людмила се е включила в културно-политическата дейност. Подтикът за това решение е идвал както от силното й желание да защитава и утвърждава с помощта на културата националната ни идентичност, така и от връзката й с историци, които тя включи в системата на управление. Проучен е бил и чужд опит. Онези обаче, които са проучвали, не бяха отчели, че на малко места в света има такива музеи, които да проследяват цялата история на една страна. Така че в българския проект не може да не са изиграли роля и тогавашните нагласи към гигантизъм.

В същото време не трябва да се пренебрегва фактът, че бидейки лишена от много свои исторически и културни паметници, унищожени през бурната й история, България е трябвало да групира и малкото, което има, вместо да го пръска на различни места. Съгласявайки се с такъв подход, веднага възниква другият проблем: от сбирките на редица музеи у нас бяха иззети ценни експонати, което противоречи на световната практика и освен това предизвиква и до днес напрежения между централния музей и регионалните музеи.

Ако такава грешка не беше допусната, можеше наистина вместо един да се създадат два музея - един за страната и средновековната ни история и друг за новата, съчетан със съществуващия още тогава музей на революционното движение.

Обсъждан бе и въпросът за Националния исторически музей да бъде построена специална сграда, но от ЦК казали, че няма средства. После вниманието се насочило към сградата на Селскостопанската академия. Предложението обаче било отхвърлено, защото тя е дарение от Рокфелеровата фондация специално за нуждите на аграрната наука. В края на краищата решението за Съдебната палата се взело от Политбюро. Съображението било, че правораздавателните органи трябвало да бъдат по-близо до хората и затова се налагало да се разсредоточат по райони. Изтъкнало се също, че в Съдебната палата всеки ден се събирали много хора и това създавало условия да се вършат престъпления.

Тези обяснения чух на едно съвещание и от устата на Тодор Живков, но след като правниците бяха вече загубили своята палата. По същото време на заседание на председателството на Комитета за култура Людмила Живкова каза:

- Много хора смятат, че аз съм решила Съдебната палата да се вземе за Националния исторически музей, но това не е така. Политбюро е решило въпроса, аз не съм се занимавала, тук някои от моите заместници са уреждали изпълнението на решението.

Изрече го така, сякаш самата не беше член на Политбюро и нямаше нищо общо нито с неговите решения, нито с баща си.

Мисля си, че наред с всичко, което е наклонило везните да се експроприира Съдебната палата, определена роля е играло и опростенческото схващане на властниците за юридическата практика. Смятайки я за нещо, което произвежда "услуги", те са искали да засилят зависимостта й от местните партийни и държавни структури.

Грешките на висшето ръководство обаче не бива да обезценяват усилията на музейните работници, създали един важен национален институт, а Националният исторически музей трябва да се запази, като се устрои в друга подходяща сграда, за което сега се полагат усилия.

Людмила Живкова почина в разгара на юбилейната дейност. С изолирането и отстраняването на някои от сътрудниците й отпечатъкът на личната власт в юбилейната дейност доби още по-гигантски размери. Събранията минаха с големи президиуми, със славословия по адрес на ръководството и управляващата партия. Над опитите да се променят подходите надделя старото и в този смисъл юбилеят заприлича на нещо като 13 века без един ден.

Главното честване се състоя в Народния дворец на културата на 20 октомври 1981 година и докато Тодор Живков четеше доклада, на 200 метра от залата, в духа на наложилата се традиция, кипеше усилена работа: довършваше се паметникът, посветен на 1300-годишнината. Бях на честването и наблюдавах как хората ме поглеждат - едни със съжаление, други със съчувствие, трети се правеха, че не ме познават. Около мен витаеше страх, подозрителност, а имах и чувството, че някои наши съмишленици са готови да заяват на всеослушание, че никога не са имали нищо общо с това, което досега се е правило. Дали пък, мислех си, подобна психо-за не е насаждала у хората и светата инквизиция

Тодор Живков обаче е бодър. Ентусиазирано поздравява почетната гвардейска рота, строена за откриването на паметника, в чиято горна част зловещо зеят необлицовани пространства и дупки. Зад Живков е Политбюро, висшият ешелон ръководители и дипломатическият корпус. Всички са в добро настроение и или се правят че не знаят, или въобще не ги е грижа, че няколко души, които подготвяха този празник, са арестувани, а други много скоро ще преживеят същото

Колко безразсъдни сме били, мислейки си че още тогава в тази страна можеше да бъде изменено нещо съществено под-редено по друг, по-човешки начин.

Вечерта е приемът за гостите от чужбина и българските участници в честването. Масата пак е за първите ръководители, които в прекрасно настроение си пийват и хапват обслужвани от сервитьори с бели ръкавици. Всички останали като наказа-ни, стоят прави. Мирчо Спасов с блесналите на гърдите му безброй ордени, дискретно и много оживено разговаря със секретарката на Живков Ангелина Гуринова, която е също сред най изтъкнатите гости.

Още в началото на приема се упътвам към изхода - противно ми е да срещам очи, които гледат в мен като в празно пространство. Противен ми е целият този карнавал и тая пищност, прикрила коварни замисли и заговори за удари под пояса.

Излизайки, срещам Пеко Таков и той ми честити празника, но в лошото си настроение аз пропускам да сторя същото и той бързо отминава...

Така всъщност завърши юбилейната дейност. Мнозина ще кажат, че е продължила и ще имат известни основания, защото висшите ръководители дълго се самоизтъкваха чрез нея. Имаше дори заседание на оглавявания от Тодор Живков юбилеен комитет, на което бе обещано, че работата с чуждестранните и регионалните комитети ще продължи. Не го направиха, въпреки че още дълго поддържаха централен платен апарат. Връзките с приятелите на България от чужбина, някои от които станаха още по-влиятелни фигури в политиката, икономиката и културата, също бяха сведени до минимум.

От няколко години правя опити контактите поне с някои от онези, които ни уважават и които направиха много за юбилея, да бъдат възстановени и тези хора да участват с каквото могат в лечението на нашата болна държава...