ЕMИЛ АЛЕКСАНДРОВ

КУЛТУРА И ЛИЧНА ВЛАСТ

"СИЛИТЕ" НАСТЬПВАТ

Една от най-големите мистификации в нашата история е умишлено извършеният от константинополския патриарх Николай Мистик през август 913 година непълен ритуал по присвояването на царска - императорска - титла на българския владетел Симеон Велики. Впоследствие това позволило на Византия да се откаже да признае титлата, въпреки че Симеон я защитавал със сила.

Нашите тоталитарни мистификатори също решиха да излъжат обществеността и света. Наляво и надясно разпространяваха нелогичната теза, че Людмила Живкова е направила добри дела за българската култура, но нейните помощници били много лоши. Родните политически шамани не си правеха труда поне да се запитат: могла ли е Людмила Живкова да постигне нещо сама?... Но подобно на Николай Мистик за тях беше важна не логиката, не истината, а унищожаващата човешки съдби интрига.

В политическия портрет на Александър Лилов (в. "Поглед" от 2 юли 1990 година) Илчо Димитров пише, че Тодор Живков много се ядосал, когато, представяйки в началото на 1982 годи-на новия председател на Комитета на култура, Лилов се противопоставил на "тенденцията официално да се поддържа култ към Людмила Живкова, а на практика да се отстъпва тъкмо от положителните страни в делото й". А именно тази тенденция тайничко бе започнала да се утвърждава още докато Людмила беше жива. Целта беше добре премерена - след като я лишат от помощниците й, да наложат официалната идеологическа линия.

Въпреки че подозирахме тези коварни ходове и се тревожех-ме, не беше по нашите сили да им се противопоставим. И тъй като надеждата ни беше единствено в Людмила, се питахме: до кога тя самата ще издържи; в кой момент ще подцени опасност-та; кога собственото й чувство за самосъхранение ще надделее над привързаността й и към осъществените начинания, и към нас и тя ще ни жертва, спасявайки себе си. Защото в системата, в която работехме и живеехме, колкото и парадоксално да е това, стопроцентови гаранции нямаше за никого. Включително и за нея.

Друг е въпросът, че поради произхода си Людмила се чувстваше неуязвима, самоуверена, а мисълта, че всичко постига лесно й пречеше да прозре истинския образ на нещата. Това особено личеше от начина, по който свързваше резултатите от общата ни дейност лично със себе си, а не с огромните усилия на изпълнителите. Смяташе, че е достатъчно да се спомене една добра идея и хората у нас и в чужбина автоматически ще тръгнат да ни подкрепят.

Людмила Живкова всъщност не съзнаваше, а до определен момент и ние не го осъзнавахме, че цялата система беше против идеите ни, което ще рече и против нас. Но висшите представители на тази система действаха прикрито и, трябва да се признае, разнообразно. Така например, когато удари техният час, те не пометоха всички ни изведнъж. Някои бяха бързо смазани, други - кои за по-кратко, кои за по-дълго време - бяха съхранени. А знае се колко опасности крие диференцираният удар.

Людмила Живкова не персонифицираше опасността, по-скоро смяташе, че "силите", които ни пречат, го правят най-вече от неразбиране, а когато ни разберат, проблеми няма да има. Наистина тя се дразнела, когато някой в Политбюро се осмеля-вал да се изкаже против дейността или хората й, но към "критиците" не си създавала отрицателно отношение.

Сега е трудно да се каже дали това е било проява на великодушие от нейна страна или чувство за собствена свръх ценност и свръх неуязвимост...

През лятото на 1980 година разговаряме на "четири очи" в кабинета на Людмила в ЦК за активизирането на "силите". За кой ли път й предлагам да ни защити, с което ще защити и себе си.

Обещава. И заминава на почивка в Евксиноград...