ЕMИЛ АЛЕКСАНДРОВ

КУЛТУРА И ЛИЧНА ВЛАСТ

В ГЕТСИМАНСКАТА ГРАДИНА

Пристигам в Евксиноград през 1980 година,съпровождайки министъра на културата на Малта и бъдещ президент на страната г-жа Агата Барбара.

След официалната среща Людмила ме дръпва настрана:

- В 18 часа след обяд ела във вилата ми да поговорим за текущите въпроси.

Пристигам в уречения час. Една от обслужващите жени ми предлага да седна на някой от плетените столове под навеса и да почакам. Не се трогвам - знам, че по начало Людмила закъснява. А обстановката е приятна. Привечерта е тиха, не е горещо, мирише на зеленина и водорасли. Паркът на някогашната царска резиденция, намираща се до курорта "Златни пясъци", е красив, грижливо стопанисван от УБО. Двуетажната кокетна вила до самия плаж е предназначена за Тодор Живков и семейството му. Тази година обаче той се е усамотил в друга сграда, защото вилата му са заели Людмила и Владимир със семействата си.

Моята шефка идва боса, облечена в зеленикава рокля. Ръкуваме се и тя предлага да разговаряме, разхождайки се из парка.

- Ако носиш нещо писмено за доклад - казва ми, - ще седнем някъде и ще го разгледаме. После добавя:

- Аз често правя такива разходки боса. Това е много полезно, особено сутрин, докато има роса.

- С удоволствие - съгласявам се. - Писаните неща мога и да ти разкажа, освен ако не държиш да ги прочетеш. - От опит обаче знам, че не обича да чете, а предпочита да й се докладва устно.

Пътьом се срещаме и се поздравяваме с доста висши ръководители и семействата им. Любопитните им очи въпросително се впиват в нас: какво ли означава тази дълга разходка; за какво ли разговарят; какви ли кадрови промени ще последват...

Неусетно ме завладява чувството, че се намираме в Гетсиманската градина и всеки момент стражите ще дойдат да ни приберат. Вероятно асоциацията ми се събужда и от това, че разговаряме пак за активизирането на "силите". Но може би и подсъзнанието ми изтласква един спомен: през 1979 година Людмила често говореше за "Тайната вечеря" на Леонардо да Винчи, за спокойната увереност на Христос, когато пред разтревожените си ученици произнесъл изгарящите думи : "Истина ви казвам, един от вас ще ме предаде!"

Лично аз не съм сигурен, че от лицето на Леонардовия Христос лъха спокойствие. По-скоро то излъчва убеденост, а оттам и напрегнато смирение, че предателството и мъките, които предстоят, са неизбежни, че е предопределен да загине трагично.

Да тази градина наистина е Гетсиманска и ние също като божия син сме дошли да се молим. И също като Свети Петър ни догонва ужасяващата фраза на Спасителя: "Истина ти казвам че тази нощ, преди да пропеят първите петли, трижди ще се отречеш от мен! Остава само да се появи Юда с целувката си и с лукавото: "Радвай се, учителю!"

Всъщност всичко това е плод на въображение и нерви. Какво общо имаме ние с библейските персонажи? Но от друга страна всеки в някой момент може да се види в техния образ. Поведението на управниците например не се ли отъждествява с поведението на Пилат Понтийски!...

А и между градината в Евксиноград и Гетсиманската гради-на има доста общо. Предназначена за почивка на "величия", в нея са водени не един, не два коварни разговора, вършени са предателства и са подготвяни удари спрямо хора и цели семейства които ние наричаме с унифицираната дума репресии...

Нито държанието, нито лицето, нито думите на Людмила обаче изразяват безпокойство. Да - имаме противници; да -трябва да се защитаваме; да - ще говоря с баща си. И толкова. Защото е сигурна, че никой не може да й навреди. После обаче съм си мислил, че се случи точно обратното: тя е в гроба, аз съм смазан, но все пак оцелял. Вярна или невярна, това също е някаква философия...

На другия ден ми съобщават, че Тодор Живков ще даде обяд на Агата Барбара в резиденцията си. Ще присъстваме аз и посланикът на Малта в София.

До вилата пътуваме с кола. Стигайки високия бряг, се прехвърляме в асансьора, който ни спуска ниско - на самото морско равнище. Масата, на която ни настаняват, е на метри от морето Още с появата си Тодор Живков обяснява шеговито, че бил принуден да се изсели в това уединено място, защото дъщеря му и синът му окупирали другата вила и за него там вече няма място

В рамките на деловия разговор Агата Барбара го пита за положението у нас. Той й обяснява, че се развиваме успешно, имаме и проблеми, а дори и безобразия. Думата безобразия изрича някак си застрашително.

От време на време се опитвам да зърна очите му - малки и много неуловими. Зли. Пострадал съм от Тодор Живков и вероятно съм пристрастен.

И като си спомня "идилията" край морето, ми иде наум за още едно, за може би най-коварното оръжие на личната власт в борбата й с неудобните хора и идеи: слуховете.

Уверен съм, че е имало нарочно създадена система, където са се фабрикували и откъдето са се разпространявали клевети-те, за да се дискредитират набелязаните жертви, да ги убият морално и да опълчат срещу тях общественото мнение. Струва ми се, че си заслужава социалните психолози да проучат този уникален тоталитарен механизъм, който едва ли има аналог в цивилизовано управляваните държави.

Слуховете особено много се разшетаха през пролетта на 1981 година - това го почувства и Людмила, сподели го с мен и своите помощници.

През малкото време, което й е оставало да живее, тя ходи до Москва, до Индия и оттам направо замина за Мексико, където получила удар. За известно време успели да я закрепят, но отново изпаднала в тежко състояние. Тогава й въздействали да се откаже от диетите и йогизма и да прояде месо. Как се е отразил на психиката и на здравето й този натиск и внезапната промяна в режима й на живот - са въпроси, на които не е безинтересно да се знае отговорът. Случайно ли е също, че Людмила се е оплаквала на сътрудниците си, че искали да се раздели с приетия от нея начин на живот, а на близките си приятелки е казвала, че скоро ще умре...

Със смъртта на Людмила настъпи и смъртта на нашето дело. Културната ни политика беше обезличена, въпреки щедри-те официални уверения, че започнатото трябва да продължи. На първо време онези, които дърпаха конците, успяха да прикрият ликвидаторските си намерения, но когато тръгнаха на лов за вещици, действаха неприкрито, безмилостно.

Сега някои журналисти проливат горчиви сълзи, че след 10 ноември Тодор Живков бил забравен от хората, които някога са му били близки. А какво да кажа аз, какво да каже семейството ми! В продължение на пет години никой не ни попита как сме, имат ли какво да ядат дъщеря ми и жена ми...

Не съм за това да се отмъщава. Нека са живи и здрави децата на Тодор Живков, нека се радва на правнучката си. Но не смятам, че трябва да премълча за страданията на дъщеря ми Ани, за опустошеното й поради необосновани и недоказани обвинения към баща й детство.