ЕMИЛ АЛЕКСАНДРОВ

КУЛТУРА И ЛИЧНА ВЛАСТ

МЕЖДУ ЗЕВС И АТИНА

Във френската историческа литература средновековните български държави се наричат Първа и Втора българска империя. След 9 септември 1944 година, под натиска на идеологическата догма, нашата историческа наука възприе термина Първа и Втора българска държава. От една страна, това е невярно тъй като държавни образувания на българите е имало и преди държавата на Исперих. От друга страна, този термин е непълен, за-щото не сочи формата на държавното ни устройство от онова време и принизява дългогодишната й борба да бъде призната за царство, което в международноправно отношение се приравнява към империя, а владетелят й - цар - към император (Василевс). Признание, което сме получили в 927 година с българо-византийския договор между цар Петър I и император Роман Лакапин.

Сами да се отричаме от историческите факти, освен че е не-научно, е и израз на издигнат в ранг на държавна политика национален нихилизъм. Онези, които не се съгласяваха с това бяха преследвани.

В същото време на Запад внимателно опазваха историческите ни завоевания. Така например навсякъде във френската литература средновековният ни владетел Симеон е наричан Симеон Велики. У нас, с изключение на неколцина изследователи, даже в академичните издания го отбелязват само като "цар Симеон". А с колко негативизъм за неговото управление се сблъскахме! Един от най-високо образованите владетели по онова време, създателят на така наречения "Златен век" на българската книжнина и култура, човекът, допринесъл за взаимно-то проникване на източната и западната културна традиция и с това положил основите на духовното единство на Европа, бе представен в телевизионния сериал "Златният век" като варварин.

Людмила Живкова беше схванала необходимостта да се отърсим от националния си нихилизъм, като се опрем главно на миналата и настоящата си култура. За това й помогнаха много фактори - историческото образование, интересът към стара-та ни култура, влиянието на преподаватели и научни работници, с които поддържаше връзки.

В същото време обаче тя беше продукт на личната власт на баща си. Макар и не лишена от качества, Людмила бе включена в управлението на културата в политиката не благодарение на собствените й усилия или на избора й от определени слоеве на населението. Решението за нейното издигане принадлежеше на бащата, на неговата неограничена тоталитарна, безогледно

укрепена от най-близкото му обкръжение власт. Нещо повече -ако заобикалящите подразберяха желанието на шефа си да из-дигне една или друга личност, те тутакси му помагаха да осъществи целта си.

Тодор Живков беше преценил изгодите от изтласкването на Людмила на политическия небосклон. Несъмнено той се стремеше да си осигури наследник, а и да укрепи позициите на власт-та си, като се опре на интелигенцията, на хора с качества и авторитет. Националната кауза, с която се бе заела дъщеря му, се оказа твърде съблазнителна за тях и удобна за самия него.

Между личната власт и културата, тоест между Зевс и Атина - обективно такова беше положението на Людмила Живкова по време на цялата й политическа и управленска кариера. Междинното място, което заемаше, се отразяваше на дейност-та й. От една страна, без личната власт на баща си тя не би успяла нещо да постигне. Но от друга, единствено тази власт определяше правилата, по които трябва да играе...

През март 1973 година Людмила Живкова пристигна в Париж, за да открие изложбата на Владимир Димитров - Майстора в Музея на модерното изкуство. Същият музей, който в една зала е събрал платната на двама титани на модернизма - на ита-лианеца Моделиани и на Жул Паскин, чийто български произход още не бяхме признали.

Макар че правят впечатление на специалистите, картините на Майстора се посрещат вяло от публиката. Още нямаме опит, още не знаем как да организираме културни прояви в чужбина. Използваме архаични, нашенски средства за популяризиране-то дори на значими художествени ценности.

Разговаряме с Людмила Живкова за всичко онова, което би могло да активизира международната ни дейност в областта на културата и историята. Тя е ентусиазирана, вълнува се. Слуша внимателно различни мнения и общо взето не ги възприема много критично. Всъщност това е първият ми професионален разговор с нея след запознанството ни преди няколко месеца в София.

И в Париж, и при всяка друга среща, слушайки я, съм се опитвал да прозра: до каква степен слуховете и клюките за нашата "първа дама" отговарят на действителността, макар че и те са противоречиви. Наричат я разглезена, принцеса, но и не-рядко твърдят, че е човек с интереси в областта на културата и историята.

Людмила Живкова не крие амбициите си да направи нещо полезно за националната кауза. Но в същото време демонстрира неудържима любов към живота, към развлеченията. Посещава нощни заведения, в "Цигански табор" една врачка й про-рокува. Прави покупки. Харесва й, когато я хвалят и е център на всеобщо внимание.

Ала аз едва я познавам и не бързам с цялостната оценка. Пък и това все още е "първият етаж от живота й на общественик. По-късно тя самата ще каже, че животът й се дели на два периода - до катастрофата, тоест само няколко месеца след идването й в Париж, и след катастрофата, когато интересът й към забавленията ще изчезва и на тяхно място ще идва амбицията да направи нещо по-значимо... Но сега е такава, каквато я виж-дам и така ще трябва да работя с нея.

Съобщава ми, че е решила да ме вземе на работа в ресора за международна културна дейност и затова само след няколко седмици е необходимо окончателно да се завърна в България. Почти не ме познава, но са й казали, че наред с практическия международен опит в Париж съм и научен работник; че съм защитил кандидатска дисертация по международно право и ще се справя с бъдещата си работа. А на мен са говорили, че няма да ми е.лесно, защото освен че е дъщеря на Тодор Живков, ще иска много, без да се интересува от възможностите.

След изложбата на Майстора й предлагам да се запознае и с някои други неща, за които писмено я бях уведомил в София и тя бе проявила интерес.

Отиваме в галерията на мадам Франсоаз Турние, притежателка на голяма колекция от картини на починалия вече Георги Папазов, известен в света като френския художник от български произход Жорж Папазоф.

Дълги години казионното ръководство на културата, анатемосвайки го, че е модернист, не поддържа връзка с него. Заради това в нашите галерии почти няма негови картини, които можеше да ни подари или продаде на по-ниска цена. Сега ще се наложи да ги купуваме от галеристката Франсоаз Турние. След смъртта на Папазов, с когото е била близка, за да вдигне цена-та на платната му, тя организира изложби във Франция, Швейцария и други страни.

Купуваме едно от платната - "Майка", което е по-реалистично и не би предизвикало гнева на българските критици на модернизма. Установяваме добра връзка с мадам Турние и по-на-татък не преставаме да популяризираме творчеството на Георги Папазов, както и на други, работиш в чужбина, но забравени в родината си български художници като Жул Паскин и живелия в Индия Борис Георгиев.

Запознавам Людмила Живкова с Емил Наумов - тогава деветгодишен пианист и композитор, когото французите наричат дете чудо. Сигурно са били прави, щом като сега, на 27 години, той прави солидна музикална кариера в Западна Европа и Северна Америка.

Людмила разговаря с Емил Наумов и се уговарят по време на предстоящата лятна ваканция да се срещнат в България.