ЕMИЛ АЛЕКСАНДРОВ

КУЛТУРА И ЛИЧНА ВЛАСТ

УЧЕНИЦИТЕ НА КАИН

Една от последните големи картини на Дечко Узунов, с която гой много се гордееше, се нарича "Каин и Авел" (1978 година). Рисувал я бе с огромно вдъхновение, защото според него братоубийството е вечна, общочовешка тема. Имам чувството обаче, че големият художник съзнателно пропускаше да ми каже още нещо за мотивите, тласнали го към този сюжет. Житейски много по-опитен от мен, бай Дечко изглежда имаше предчувствие, че днешните наследници на Каин ще се развихрят в близките години. Преживял трудно време след 9 септември 1944 година, той притежаваше сетива и за онова, което се таи под повърхността на събитията. Затова често правеше аналогии с 1945 година.

Една ранна утрин, както сам разказваше, пред дома му спира джип и неколцина офицери от милицията му нареждат да тръгне с тях. Той, който е бил преподавател по пластично изкуство на увлечената от рисуването княгиня Евдокия (сестра на цар Борис III), веднага се досетил къде и за какво го викат. Та рекъл на жена си да му приготви топли дрехи. После ни жив, ни умрял я целунал и влязъл в джипа. Пътьом, по същия начин прибират и друг негов познат - художник. Когато обаче качили в колата трети колега, който бил известен като човек на новата власт, си отдъхнал. Оказало се, че ги водят да рисуват голям плакат по случай падането на Берлин.

За втори път Дечко Узунов се измъкнал от ситуацията, кога-то генералът, който следял как върви работата, им казал, че неправилно са нарисували авиацията - тя не бива да е след пехота-та, а преди пехотата. На това Дечко Узунов отвърнал, че в картината е хванат момент, когато първото ято самолети вече е отминало и се очаква второто.

По същия остроумен начин излязъл невредим по време на представената в София и много критикувана у нас френска изложба. Попитали го нрави ли му се модернистичната живопис.

- Харесва ми - отвърнал художникът, - но жалко, че е модернистична...

Дечко Узунов познаваше добре психологията на "светото семейство", на личната власт и не е могъл да не се досети, че през последните години на управлението й "синдромът Каин" ще за-работи. А когато наистина заработи, неведнъж се е интересувал от съдбата ми. Жалко, че когато вече можех да му благодаря, Дечко Узунов беше напуснал грешната ни земя.

Основните елементи на партийната и държавната политика след Априлския пленум от 1956 година бяха: че репресии никога вече няма да има; че МВР няма повече да служи на интересите на определени лица; че обвинителният уклон в наказателното правораздаване никога вече няма да го има; че затворите няма да се ръководят от МВР и т.н., и т.н.

Под знака на всички тези идеи се явих през 1957 година на държавния си изпит по наказателно право. Трите следващи десетилетия обаче напълно опровергаваха така щедро прокламираните обещания.

Около месец след смъртта на Людмила ми изпратиха от Берлин една снимка: пред маса, в двора на профсъюзния дом, намиращ се в източната част на града, откъдето през 1945 година атакували войските на Жуков, сме седнали Людмила, посланикът ни и аз. Снимката е правена на 13 или 14 май 1981 годи-на.

Обадих се на секретарката на Тодор Живков Ангелина, казах й за фотографията и й я изпратих. След известно време тя ми позвъни:

- Като му дадох снимката, той я постави на бюрото си и дълго я гледа замислен. Стана ми тъжно...

И на мен ми беше тъжно по причини, които идеха от също-го това, изпълнено с бащинска обич, но и с жестокост към жертвите си лице.