ЕMИЛ АЛЕКСАНДРОВ

КУЛТУРА И ЛИЧНА ВЛАСТ

ПРЕЗУМЦИЯ ЗА... ВИНОВНОСТ

За непривикналия слух звукът от щракането на лостовете, с които се затваря арестантската килия, създава впечатление за въртяща се в черепа бургия. Влезеш ли вътре, се отделяш от всичко, което си бил и си. По-нататък онова, с което ще се сблъскаш, е античовечност, липса на култура, демагогия и неистов стремеж за лично оцеляване.

Преди време съвсем случайно срещнах един от милиционерите, охраняващи ареста. Името му не знам, както не знам и имената на останалите му колеги, защото не е разрешено те да се легитимират пред арестантите. По какви причини - не е ясно. Нали всичко, което става зад дебелите стени, трябва да се основава на Закона!

Милиционерът ме попита как съм, аз му отговорих, че делото ми ще се преразглежда, та отивам при адвоката си, а той възкликна:

- А, ние знаехме кой те е вкарал... Предполагам, че не си недоволен от отношението, което имах към теб.

- Доволен съм, но имаше и такива, за които не мога да кажа същото. - И като не мога да им назова имената, започвам да ги описвам. Милиционерът кима в знак на съгласие:

- Абе, прав си, хора всякакви...

Тежко е да мислиш за ареста, камо ли да си в ареста. Един от първите въпроси, макар че после свикваш, е да се питаш: как ще те гледат хората, когато един ден излезеш на свобода?!...

В килията стотици пъти ще мисля как и защо попаднах тук. Ще се питам кой има право да предаде един човек на съд.

Преди да ме арестуват до мен достигна слухът, че Политбюро взело решение да бъда съден. Какъв парадокс? Политбюро а не право раздавателните органи!...

Когато излязох от затвора, юрисконсултът на Министерство-то на външните работи ми каза, че дълго се колебали дали обвинението срещу мен ще издържи, тоест колебали се дали да ме предадат на следствието и да ме съдят. Явно е, че не съвест-та им, а заповедта "отгоре" е изиграла ролята си.

Дните между стените на затвора са отчайващо дълги. Копнея да прочета вестник, тъй като вестници тук не се допускат. Единственото съобщение, което се промъква, е , че Брежнев е починал. На път за следователя сам се уверявам, че е така, за-щото, минавайки край милиционерската стая, виждам с периферното си зрение предаваната погребална процесия.

Съобщават ми, че след двадесет дни ще се гледа делото ми. Не щеш ли обаче, хваща ме страхотен зъбобол. Страданията ми стават непоносими, моля за аспирин - нямали... Боя се, че в това си състояние няма да мога да стигна до съдебната зала...

Поставям въпроса, че и аз, и адвокатите ми трябва да се запознаем с делото. Глас в пустиня. Все пак един ден ми го дават

- за време, колкото да го прелистя. Тъй като и с адвокатите е същото, те заявяват, че ще поискат да бъде назначено вещо лице

- счетоводител, който цялостно да проучи въпроса и да представи заключението си. Съдът обаче отново се измъква: вместо неутрално лице - експерт, определя човек, който вече е участ-вал в ревизията, а това от процесуална гледна точка е недопустимо.

С такива нарушения ще се сблъсквам през цялото време, без да ми се даде възможност нещо да променя. А съдебната инстанция е единствена и присъдата, която ще бъде произнесена, няма да подлежи на обжалване.

На делото адвокатите ми поставиха въпроса за древния принцип в правото - презумция за невинност, която гласи, че последственият е невинен дотогава, докато не се докаже противното. Работата е там, че изпитаните древни, основополагащи във всяко цивилизовано право принципи бяха обявени у нас за буржоазна отживелица.

Обвинението прави всичко възможно да окаже, че по мое нареждане са правени незаконосъобразни разходи по международната дейност, главно за командировки в чужбина. Впоследствие обаче самият прокурор оттегли една част от обвиненията си.

Чете се присъдата. Близо две трети от обвиненията отпадат и в тази им част аз съм оправдан. И все пак ме осъждат на шест и половина години лишаване от свобода.

На 15 май 1990 година, вече на открито съдебно заседание (след делото на о.з. генералите Цвятко Анев и Любен Динов и други), делото ми започва да се преразглежда по реда на надзора.