ЕMИЛ АЛЕКСАНДРОВ

КУЛТУРА И ЛИЧНА ВЛАСТ

МЪРТВИЯТ ДОМ

Бай Любо - затворникът с отсечена на едната ръка китка, е библиотекар на Софийския затвор. С характерното към всеки новопристигнал бащинско отношение той ми подава една оръфана книга:

- Вземи, ще те развълнува, но и ще те успокои. Поглеждам: "Затворникът" от Кърт Вонегьт, писателят, който фигурираше в списъка на онези, които трябваше да бъдат поканени на първата писателска среща в София през 1978 година.

Прав е бай Любо - книгата вълнува и в същото време носи успокоение. Защото човек вижда колко оплетени в държавни и политически мрежи хора по света са имали участ, подобна на моята. Както се казва - под слънцето нищо ново... Бай Любо не е предполагал, че Вонегът ще породи у мен асоциацията: а защо ли у нас не се пишат книги за живота в затворите, за тези заплетени съдби на хора, озовали се зад решетките заради висши политически интереси...

Някой и друг ден преди да бъде освободен, питам лежалия три години в затвора Стефан Папанов:

- Ще напишеш ли книга за времето, което си прекарал в затвора? - Имам предвид, че е доктор на науките, професор, бивш, разбира се, във Военната академия.

- Та да ме вкарат отново тук?! Не, ще минавам на километри разстояние от тази сграда. А преди казваше:

- Ако някога някой ми беше рекъл, че в България има повече от хиляда затворници, щях да се бия с него, че ни обижда държавата. А затворите у нас са някъде между 10 и 15. Само в Софийския затвор и общежитията му в Кремиковци и Казичене лежат около 4-5 хиляди души.

В Средновековна България не е имало затвори за изтърпяване на наказание - лишаване от свобода. Цивилизацията е създала не само такива заведения, но и цяла наука за това, макар и спорна. Още по-спорно е доколко затворната ни практика се съобразява с тази наука.

Надълго и широко размишлявам за характера на социалистическите места за лишаване от свобода. Нищо утешително...

Сградата на Софийския затвор е строена няколко десетилетия преди Втората световна война. Проектирана била във формата на кръст, но казват, че царица Йоана забранила на проектантите - италиански архитекти - да я довършат, защото не можело сграда с такова предназначение да има очертанията на Божия знак.

От булевард "Столетов" се влиза в административния корпус, вдясно е болницата и помещението за свиждания. По пра-вия тесен коридор се стига до така нареченото колело, което е подробно описано в художествената литература. За да се попречи на самоубийствата • човек тук често изпитва желание да скочи от някой етаж - на всеки етаж са поставени мрежи. В южно-то партерно колело е кухнята, а в северното - столовата с маси и пейки около тях за по десетина души. На горните три етажа от общо четирите са затворническите отряди с килии за затворниците, стаи за отрядните началници и коридори (използват се за гледане на телевизия в специално разрешени часове), бръснарницата, санитарните възли, парното отопление, което естествено работи, когато си иска.

В двора са цеховете - дърводелски, стругарски, бобинажен, шивашки и прочие, а също училище за завършване на основно образование, където занятията се водят в извънработно време. Тук е и така нареченото каре за разходки в определеното от администрацията време. Киносалонът е в отделна сграда. Оградата е висока, върху нея има друга ограда с наскоро премахна-та бодлива тел, а до нея са вързани, хранени от затворник кучета.

Когато влязох в затвора, той беше претъпкан. Имаше килии за по 10-15 души, с легла на два и три етажа. Но това бе лукс в сравнение с помещенията, където спяха и по няколко десетки души. Година преди престоя ми, тоест през 1982 година, имаше изменения в Закона за изпълнение на наказанията, рекламирани в печата като хуманизиране на законодателството.

В резултат на тези изменения свижданията с близките бяха съкратени; възможността да се получават колети намаля; въведе се категорията на усиления строг режим (по-строг от най-строгия) и правата на затворника се сведоха до минимум. Малко беше направено за категоризацията на осъдените -20-годишни младежи, които за първи път попадаха тук, се поставяха заедно с изпечени рецидивисти. Обяснението на администрацията бе, че нямало средства. Но това не беше вярно -държавата печели милиони левове от експлоатацията на затворническия труд. В същото време бяха изхарчени хиляди за пре оборудването на местата за свиждане. Направени бяха двойни решетки също като в зоологическата градина, водехме раз-говорите с близките си чрез телефони.

Идваха различни комисии. През решетките виждах и позна-ги лица - от Юридическия факултет, от Народното събрание, главния прокурор Константин Лютов, заместник-председателя на Държавния съвет Ярослав Радев, но след тях нищо не се променяше. След 10 ноември 1989 година ми казаха, че тези решетки са махнати и свижданията вече стават по човешки.

На свиждане с мен, освен близките ми, дойде само бащата на пианиста и композитора Емил Наумов - Георги Наумов, а Георги Галев от Комитета за култура се опита да дойде, но не успя.

Никой от останалите не се заинтересува от мен. Семейство-то ми беше посещавано само от роднини, от Нели Котева, която уреди назначаване на жена ми на работа, и от писателите Венко Христов, Радко Радков и Атанас Ванчев.

В затвора обаче има и култура...

Телевизори, които се включват само след писмено разрешение на администрацията, давано главно за съботата и неделята. Библиотека, в която от години не са купувани нови книги. Културно-просветна работа, тоест идеологически беседи, изнасяни от отрядни и други ръководители. И много рядко - художествена самодейност на излежаващите своите срокове.

А културните права са неотменима човешка потребност, от която дори съдът не може да лишава затворника. Те по закон му принадлежат и не зависят, както е практиката у нас, от благоволението на администрацията.

Много от лишените от свобода се опитват да пишат поезия, белетристика, дневници, спомени, без да имат претенции, че създават нещо значително. А Законът, дори нашият, предвижда право на затворника да публикува, още докато изтърпява наказанието си. Предвижда, но не дава гаранции. Исках да отпечатам някои написани от мен в затвора статии, но не успях. Навсякъде - дори в ЦК на БКП - даваха съгласие, но проформа... Тоталитарният механизъм така е подредил нещата, че ако "отгоре" уж кажат "да", "отдолу" разполагат с хиляди начини, за да кажат "не".

Затворът диша, но не живее човешки. Защото не може да бъде човешки живот, крепящ се единствено върху грижата да запазиш нещичко от своето достойнство, да се спасиш от униженията, да оцелееш психически и физически. Защото и случаите на физическо насилие - удари с палки по ръцете, поставяне в карцер - не са рядкост.