ЕMИЛ АЛЕКСАНДРОВ

КУЛТУРА И ЛИЧНА ВЛАСТ

ДО БОЖИЯ ХРАМ

На втория етаж в източното крило на затвора преди 9 септември 1944 година се е намирала затворническата църква, където на християнските празници са водени обитателите му. После там били поставени дървени нарове на по няколко етажа. Тук лежал и генерал Вълков, като писал мемоарите си, публикувани сега. Стените с фреските, за които се твърди, че имат голяма художествена стойност, още личат под лющещата се замазка. Някой от тях е рисувал софийският градоначалник по времето на управлението на Александър Стамболийски, Антон Прудкин. После бил осъден на смърт, а после присъдата му била отменена. Не е ли време да се открият фреските, а църквата да се използва по предназначение?

Непосредствено до бившия храм са затворническото VII от-деление, където са осъдените на смърт, и карцерите. Килиите, в които месеци наред хората седят след или до прочитането на присъдата им. Или както гласи местната терминология, това е така нареченият режим на "запечатани". Това означава, че поставеният в килията излиза от нея, само когато го извеждат в тоалетната или на "каре". Говореше се, че известният в миналото мотоциклетист Цоню Ангелов със смъртна, а после с отменена присъда бил "запечатан" в VII отделение цели три години.

Аз и досега не зная на какво законно основание и по какви критерии затворниците са били изпращани в това отделение. Съдът се произнася за степента на наказанието и за режима на изтърпяването му - лек, общ, строг и усилено строг, но той няма правото да предписва нищо повече. Такова право няма и администрацията. Тогава?!...

Затворниците обаче имат и надежди - амнистията и помилването по случай някои общонационални празници.

През 1981 година Тодор Живков обяви такива амнистии и помилвания по повод 1300-годишнината. Същото направи и през 1984 година за 40-годишнината на 9 септември. Но те засегнаха само няколко стотици души. Макар да посрещнах втория юбилей в затвора, аз не влязох в числото на ощастливените. Освободиха ме една година преди края на срока въз основа на законното ми право на така нареченото предсрочно условно освобождаване.

И започнах моето ходене по мъките.

Чуках от врата на врата и се молех да бъда назначен на каквато и да е научна работа. Писах до различни по ранг инстанции, защото знаех, че никой не би рискувал да ме назначи, ако не получи разрешение "отгоре". Всички мълчаха. Само отдел "Идеологическа политика" на ЦК ми отговори, че са направени съгласувания, без да посочат с кого, и смятат, че като всички граждани на Народна република България трябва сам да си търся работа.

Кръгът се омагьоса. "Отгоре" казват: действай като всички граждани, "отдолу" - без нареждане "отгоре" не може.

Извика ме Любомир Павлов, същият, който навремето ме уведоми за уволнението ми, а на моя въпрос: "Какви са причините?" - отговори: "Слуховете..." Този път той даде вид, че е много загрижен за мен и ще ми съдейства. И толкова...

След това и Ярослав Радев ме увери, че ще обявят конкурс в Института за международни отношения, където съм работил, и ще ми се върнат титлите и научните звания. След него и директорът на института Нешо Царевски повтори същото. Мина половин година - резултати отново никакви.

На молбите ми не отговори и Централната ревизионна комисия при ЦК на БКП. Само веднъж получих копие от нейно писмо до Ангел Балевски - той да реши въпроса! Накрая, пак без официално да бъда уведомен, разбрах, че назначаването ми

в БАН е отказано.

В противоречие на международната законодателна практика научната степен "кандидат на юридическите науки" и придобитото след защитата на кандидатската дисертация през 1967 година звание "старши научен сътрудник II степен", присвоено ми през 1975 година от Висшата атестационна комисия, са ми отнети.

Като излезлия от затвора Жан Валжан, в продължение на три години безрезултатно чуках от врата на врата... Лека-полека обаче започнаха да ми се обаждат бивши приятели и колеги - Георги Галев от Комитета за култура, както и преди това писателите Венко Христов, Здравко Петров, Радко Радков, Атанас Ванчев преводачката Нели Котева. Рискуваики, защото Тодор Живков можеше да узнае, ми се притекоха на помощ Кирил Аврамов и Костадин Чакъров. Само те. На всички тях съм благодарен.