ЕMИЛ АЛЕКСАНДРОВ

КУЛТУРА И ЛИЧНА ВЛАСТ

ЧЕРНОБИЛ НА КУЛТУРАТА

Виждал съм няколко пъти Владимир Живков отблизо, когато сестра му го е канела да присъства при обсъждането на различни културни програми. Идваше, сядаше апатично, без дума да пророни. За разлика от Людмила, не проявяваше интерес към духовни занимания. В замяна на това беше известно, че се интересува от спорт, от алкохол и хубави жени...

Докато оценките за Людмила - и в миналото, и сега едва ли биха могли да бъдат еднозначни, за брат й те винаги са били ясни. А иначе подчинените му говореха, че когато не е под въздействието на алкохола, се държал внимателно и кротко с тях, не се мъчил да имитира активност, знания, да дава оценки, да проявява, макар и минимални професионални качества.

Всички прекрасно виждаха това, но никой не желаеше да си развали спокойствието, а и кариерата, като посъветва бащата да оттегли сина си от участие в политиката. Ставаше тъкмо обратното: ракетата носител изтласка Владимир Живков от поста ръководител на Центъра "Знаме на мира" към заместник-председател на Комитета за култура и член на ЦК на БКП, оттам - в завеждащ отдел "Култура" на ЦК ... Всички се питаха докъде ли ще стигне това момче?!

След 80-та година над културата, както впрочем и навсякъде, надвисна тайфунът на реорганизациите. Непрекъснато се разработваха "концепции": ту за обединено министерство на културата, науката и просветата, ту за прикачването на висше-то образование към просветата или науката, ту за създаването на национален комплекс за образование, наука и култура, под чиято "шапка" да съществуват трите ведомства. Също ставаше и в ЦК. Отдел "Култура" се префасонира в "Идеологическа политика", после "Идеологическа политика" се рои на съставките си: култура, просвета, идеология...

В настъпление беше хаосът. Реорганизациите преумориха хората, те заживяха с чувство на апатия и несигурност. Вместо най-важното, от което се нуждае културата - свобода - още по-вече се засили партийният и административният натиск върху нея.

В същото време от Съветския съюз се плисна мощната вълна на преустройството. Новата политика на Михаил Горбачов за-почна да руши идеологемите от епохата на застоя. Вестниците и списанията се пълнеха с драматични разкрития и по нов на-чин се преосмисляше миналото. Плахите кълнове на надежда-та прораснаха и в съзнанието на българина, българските властници обаче, макар и стъписани, не мислеха да се предават...

Обнадежден, аз отново се опитвах да бъда полезен със знанията и опита си. Макар и без обществени позиции, се мъчех да придвижа някои занемарени неща, като ремонта на къщата на Борис Христов в София и превръщането й в музей на великия певец, да извадя от забрава изложбата на икони, да привлека вниманието на съответните инстанции с неизпълнените ангажименти към паметта на Панчо Владигеров.

В една от сградите на Комитета за култура ми предостави-ха малка стаичка, където отивах от време на време за някои делови срещи. Веднъж влизат двама непознати и по реакциите им разбирам, че не са очаквали да ме сварят. Обясняват ми, че би-ли изпратени да сменят патронника на бравата, тъй като била заяждала. Казах им, че бравата не заяжда, но те настояха: изпълнявали нареждане на началника си. Свързах се с началника им в Комитета за култура, той пък каза, че изпълнявал по-високо нареждане... Чие - сам си знаеше. Въпреки всичко, когато ме е нямало, патронникът бил сменен и няколко седмици преди 10 ноември бях лишен от възможността да работя, макар да правех това без каквото и да било възнаграждение.

Оплаквам се на мой приятел, че никой вече не го е грижа за делото, което с толкова надежди и усилия започнахме, а той ма-ха с ръка и казва:

- Те не се тревожат, че държавата пропада, а ти си седнал да мислиш за култура...

Да, и сега, когато политическите страсти заливат страната, мисля за културата. За нейното могъщо влияние върху умовете на хората, за облагородяващата й сила, за това, че в трудни времена тя е била най-сигурната ни национална опора...

Мисля непрекъснато за всичко онова, което преживя на-шият народ и което преживях аз. Опитвам се да проникна в смисъла на събитията и личностите, участвали в тях. Да видя своето място в една благородна дейност, която, борейки се с тоталитарните представи за културата и нейното значение за живота на нацията, беше възможна единствено чрез подкрепа-та на хора, заемащи ключови места в тоталитарната система.

Давам си сметка за несъвършенствата на индивидуалното познание, за пристрастията при едни или други тълкувания. Но се надявам, че и моята гледна точка ще помогне да се сглоби обективната картина на един етап от живота на нашето общество.