ЕMИЛ АЛЕКСАНДРОВ

КУЛТУРА И ЛИЧНА ВЛАСТ

"СВЕТОТО СЕМЕЙСТВО"

След като изтърпя неимоверни страдания за утвърждаването на висши човешки идеали и добродетели, Христовото семейство заслужи да бъде наречено свято.

"Светото семейство", което близо 35 години управляваше България, макар да беше служило главно на себе си, беше из-дигнато на пиедестал. Без да имаше божествен произход, то се разпореждаше физически и духовно с народа, всяваше страх и изискваше да го уважават. Без да е институционализирано, защото България не е монархия, беше окупирало най-важните позиции, играеше ролята и на пръв законодател.

През есента на 1973 година "светото семейство" получи удар - Людмила Живкова катастрофира тежко, имаше опасност за живота й.

Възможността да загуби онази, на която бе дал най-висок пост и която в сравнение с другите членове на семейството му все пак показа качества, се отрази на Тодор Живков. Той трябваше да преживее не само здравословните проблеми на дъщеря си, но и евентуалната загуба - временна или окончателна - на най-верния си съюзник.

От нейни приближени и от шофьора й научих, че катастрофата е станала на околовръстното шосе, на път за летището, къ-дето трябвало да изпрати баща си, който се отправял на официално задгранично посещение. Както винаги, тя закъснявала и за да стигне преди излитането на самолета, шофьорът натиснал газта. Мерцедесът бил ударен челно от частна кола москвич. Главата й силно се блъснала в предното стъкло, което предизвикало вътрешни кръвоизливи и мозъчно сътресение. Шофьорът останал невредим и направил опит да спре някоя от минаващите коли, за да откара ранената в болница. Не успял и тогава се отправил с Мерцедеса към "Пирогов". Сам пренесъл Людмила, която била в безсъзнание, до лекарския кабинет.

По-късно, когато след две години се наложи да се лекувам в "Пирогов", чух подробности за лечението й. Лекарите се колебаели коя от двете възможности да предприемат: оперативно да отворят черепа или да избегнат операцията. Спрели се на втория вариант.

След изписването й от болницата лекарите се престарали. Както тя самата по-късно казваше, тъпчели я с всякакви лекарства.

През пролетта на 1974 година, макар и рядко, Людмила започна да се появява в Комитета за култура. Още от пръв поглед беше ясно, че е натъпкана с лекарства - държеше се като замаяна. За известно време отново престана да идва, а когато се вър-на на работа, заяви, че е решила да изгони лекарите, които от престараване й пречели да оздравее. Започнала да се цери по свои метод - пие билки, прави упражнения. Състоянието й се подобрило.

Хора от кръга на Тодор Живков оживено обсъждаха състоянието му. Твърдяха, че бил много разстроен, заявявал, че ако дъщеря му беше загинала, за около година-две щял да бъде изключен от политическия живот. Очевидно не е казвал истина-та, защото здрав и читав, осем години след нейната смърт той управлява България...

За известно време катастрофата забави издигането на Людмила Живкова в държавната и партийната йерархия, но замисълът на баща й и на нея самата не се осуети. През 1975 година, след като се по стабилизира здравословно, от първи заместник-председател на Комитета за култура беше назначена за председател на Комитета за култура. А малко по-късно - на XI конгрес на партията (1976 година), стана член на ЦК. Всичко обаче бе направено така, че да се прикрие участието на баща й и нейното.

Използвано беше отсъствието им от страната (Тодор Живков я бе взел на официалната си визита в Италия), за да излезе съобщението в печата, че се е състояло заседание на Политбюро, което взело решение Павел Матев да поеме ръководството на отдел "Изкуство и култура" на ЦК на БКП, а Людмила Живкова да се препоръча за председател на Комитета за култура. Останалото бе формалност - свиква се пленум на комитета, кой-то единодушно гласува "препоръката" на Политбюро...

След катастрофата Людмила засили интересите си към историята на изкуството и особено към изобразителното изкуство, към философията на Индия и някои източни философски системи, към религиите и историческата им роля. Започна да се увлича по йогизъм и нестандартни лечебни методи, гадателство и полузабравени учения и практически дейности. Издаде и книги върху старото българско изкуство. Прекъсна задочното си следване по история на изкуството в Съветския съюз, но продължи самостоятелните си занимания.

Някои среди на интелигенцията посрещаха с одобрение дейността й в областта на културата, други партийни, а и творчески кръгове не криеха отрицателното си отношение към религиозните й увлечения.

Не може да не се признае, че като заместник-председател, а после като председател на Комитета за култура Людмила прояви и редица качества - инициативност, стремеж да не се върви по отъпкани пътища, да се търсят нови решения, да подбира за свои заместници добре подготвени специалисти и да не опекунства над тях, освен в случаите, когато беше нервна и напрегната. Но проявяваше и доста лични слабости, които пречеха и на работата, и на отношенията й с хората. Влияеше се от близки, приятелки и приятели - те лесно можеха да злепоставят пред нея някого от подчинените й, след което той задълго ставаше жертва на лошото й отношение. Понякога уведомяваше оклеветения, че го клеветят, но тя не обръща внимание на това. И на мен ми е казвала: "Оплакват се от теб, че не си решил въпроса... Но аз не им обръщам внимание. Все пак ти се пази! Знаеш, че не всички са съгласни с това, което правим."

Наред с това обаче често избухваше, ругаеше грубо подчинените си, но понякога и им се извиняваше. В началото на председателството си, когато още нямаше опит, товареше сътрудниците си със задачи, които не беше възможно да бъдат изпълнени. Веднъж остро ми се скара:

- Не виждаш ли как работи баща ми, така трябва и при нас да се работи.

Тя нито се интересуваше, нито разбираше, че в ръцете на баща й е целият държавен и партиен апарат, а аз ръководя само един ресор! После обаче казала на Фолда ми предаде, че се извинява за остротата си.

С издигането й в йерархията, особено след като стана член на Политбюро и пое ръководството на културата, образованието, науката и средствата за масово осведомяване, извиненията намаляха, а вкарванията се увеличиха.

Психически Людмила не бе издръжлива и при натиск можеше не само да се огъне, но и да изпадне в безтегловност, да дерайлира. А натиск над нея упражняваха определени среди у нас и в Съветския съюз - най-вече по повод на някои не ординарни проекти и дейности като програмите на Рьорих, Леонардо да Винчи и други. За честването на 1300-годишнината на България върху нас се изсипаха и обвинения в национализъм. При такива случаи казваше:

- Някои сили действат срещу нас, защото не разбират това, което правим, но истината ще възтържествува.

Секретарката й след едно такова изявление рекла:

- Другарко Живкова, истината ще възтържествува, ако вие наредите. Иначе ще правят, каквото те искат.

Така наречените "сили" я доведоха дотам, че в последните месеци от живота си тя не издържаше натиска и стигаше до нервно-психически кризи, до неадекватни реакции.

Най-неблагоприятно отражение върху дейността на Людмила имаше произходът, който й бе осигурил място в държавната и партийната структура. Като дъщеря на Живков тя решаваше по безапелационен начин различни служебни въпроси. Това от своя страна създаваше условия едни да бъдат толерирани, а други - подложени на остракизъм. Макар да се пазеше, не винаги успяваше да защити пострадалите. На съвещание по повод на критики в пресата за допуснати отклонения от принципите на партийността в литературата, каза:

- Представят си, че с това се нарушава свободата на литературното творчество. Няма такова нещо. Ние няма да се върнем към времената преди Априлския пленум.

На нея съвсем не й стана ясно кога именно партията упражнява натиск върху дейци на културата. Тя не допускаше, че собственият й баща си служи с методи от времето на своя предшественик Вълко Червенков.

Людмила нямаше представа докъде трябва да се издига в йерархията и кога издигането й би започнало да работи срещу самата нея. Понеже не беше в състояние да прецени това, преценките правеше бащата. Без да има необходимата подготовка, опит и знания да ръководи такъв огромен сектор, Людмила стана член на Политбюро. Аз и други нейни заместници бяхме изненадани, когато след пленума на ЦК на БКП научихме това. Същият ден след обяд, когато отидох на доклад, тя ме посрещна с думите:

- Непрекъснато ми звънят по телефона, за да ме поздравяват с избирането ми за член на Политбюро. Не могат да разберат, че аз това не го смятам за нещо особено и за личен успех. Просто работата го налага...

По подобен начин говореше и за облеклото си:

- Работата ми налага да се обличам прилично. Иначе аз не съм суетна и не държа на дрехите.

Нищо чудно да е била искрена. Тя не подозираше, че много хора, дори с високи доходи, не могат да си позволят една малка част от тоалетите й... Разходите за тях поемаше държавата когато трябваше да участва с баща си в държавни прояви. Преди пътуванията й в чужбина секретарката й разправяше, че подлудявала шивачките си.

Нямайки никаква представа за цените, стигаше дотам, че когато трябваше да плати нещо дребно, вадеше от чантата си пачка с банкноти. Това може би имаше като резултат някои от проектите за културата да не се обвързват финансово.

На фона на започналото откриване на българската култура към света Людмила Живкова толерираше определени хора. Те получаваха възможност да пътуват и влизат в досег със световни образци на духовната култура. Сред тях имаше и способни. Изпращаха се, но по-малко, и даровити творци, които не бяха толерирани. От друга страна, тя не можеше да пренебрегне личните приятели на баща си, макар че не обичаше мнозина от тях.

Често се говореше, че ако съпругата на Тодор Живков Мара Малеева беше жива, нямаше да допусне дъщеря й да бъде включена във висшия политически живот на страната. Говореше се, че той е нямало да издига свои роднини и земляци и да харчи държавни средства за родния си край. Изтъкваше се, че след смъртта й (1971 година) е нарушил много от нейните забрани, облагодетелствал е родата си, а Правец е превърнал едва ли не във втора столица на България.

Но пословичната скромност на Мара Малеева, за която мълвата разправяше, беше по-скоро желателна, отколкото действителна. Ще се спра само на някои факти, без особено да ги коментирам.

Доста преди смъртта й завършилият Висшия институт за физическа култура земляк на Тодор Живков, Венелин Коцев, беше назначен за кандидат-член на Политбюро и секретар на ЦК на БКП. Ръководеше идеологията. Големият брат на Мара Малеева, Найден Малеев, дълги години бе заместник на посланика Стоян Караджов на най-важното ни посолство - в Москва. Според Караджов именно Малеев е бил силната фигура там и неговото мнение е било решаващо. По-малкият брат - Атанас Малеев - още докато беше жива Мара Малеева, беше назначен за заместник-министър на народното здраве, но всички знаеха, че всъщност министърът е гой. Вероятно защото беше лекарка, Мара Малеева пък се разпореждаше със здравеопазването -поставяше на възлови места свои близки и състуденти. Макар да му липсваха елементарни качества, братът на Тодор Живков Георги Живков бе включен в дипломатическия апарат.

"Светото семейство" имаше още един член - сина Владимир, тогава студент по право. Още от ученическите си години той създавал грижи и проблеми на родителите си. Неведнъж майката и бащата се съветвали с лекари, учени и специално с Александър Фол, с педагози за мерките, които трябва да се вземат спрямо него, за да не пие и да не се отдава на развлечения. Една вечер, в началото на 70-те години, бидейки в някаква компания, неизвестни лица му нанесли побой. Тогавашният шеф на УБО, Димитър Грьбчев, споделил, че Тодор Живков е забранил да се издирват виновниците, за да може това да е обица на ухото на сина му...

Асистент в Юридическия факултет ми каза, че никога не е виждал Владимир на лекции и упражнения. Преподавателите били "молени" да го подготвят индивидуално, да го консултират, за да го опознаят и чак тогава да го изпитват. Двама обаче отказали, а единият - Никола Мулешков - написал в своя книга а за роднинската наследственост и персонифицираната власт у нас, след което намерили начин той да бъде отстранен от Университета.

Ярослав Радев и Костадин Лютов лично се грижеха за следването на сина. А след като се дипломира, му организираха конкурс за научен сътрудник в Института за държавата и правото. Само една статия видях с авторството на Владимир Живков, публикувана в "Работническо дело". Беше за Нюрнбергския процес... Липсата на каквито и да било научни качества на ръководител е широко известна и на тези, които го познават, и на тези, които не го познават. Това обаче не попречи много от хората, имащи достъп до Тодор Живков, да хвалят сина му и да се стараят за неговото издигане.

Вторият зет на "светото семейство", Иван Славков, беше твърде зает с живота си. Поради това отношенията му с Людмила вечно бяха изострени и често стигаха до срив. Бащата обаче нямаше интерес от разтрогването на брака им и се противопостави на развода. Съпрузите сключиха джентълменско споразумение: единият да не се интересува къде ходи и какво прави другият. Иван Славков не само не разбираше, но и не одобряваше заниманията на жена си с индийски учения и четенето на литература, която не е в унисон с официалната идеология. Но одобряваше стремежа й да активизира международната културна дейност и й съдействаше. Като ръководител на Българската телевизия поощряваше международните прояви.

Като цяло "светото семейство" беше включено в ритъма на политическия и културния живот. Всеки негов член бе зает със своите намерения и сам избираше средствата за постигането им. Но и всеки бе обладан от голямата цел - да запази личната власт на главата на семейството.

Културните процеси трябваше да се развиват под крилото на тази власт. За онзи момент друга алтернатива нямаше. И ако международната ни културна дейност донякъде следваше линията на отвореност към света, във вътрешната личната власт често нанасяше непоправими удари на творци, разрешили си да прекрачат казионните представи за духовния живот.

Как щеше да продължи това? Настъпваха години, когато културните ни прояви извън България щяха да се активизират, а това от своя страна не можеше да не се отрази на културните процеси вътре в страната. Взаимните контакти, проникването на освободената от догми чуждестранна духовност не можеха да не разкрепостят застиналото в идеологеми, ограничено в проявите си светоусещане.

Каква щеше да бъде реакцията на личната власт на нейните привърженици, предстоеше да разберем...