ЕMИЛ АЛЕКСАНДРОВ
КУЛТУРА И ЛИЧНА ВЛАСТ
Членовете на "светото семейство" са само част от обкръжението. От тях в голямата политика "плува" само Людмила (едва след нейната смърт там ще се озове брат й Владимир). Единствено тя, доколкото й позволяват силите, знанията и осведомеността, се намесва във висшите дела на страната. Единствено тя има постоянен личен контакт с баща си и готовността му да разговаря с нея по най-важните партийни въпроси. Иначе роднините участват в решаването на един или друг второстепенен проблем.
Затова пък в личния кръг на Тодор Живков има доста хора, едни от които заемат важни постове, други - не чак толкова важни, но въпреки това влияят при вземането на политически решения. Някои от тях се числят към интелектуалния елит и освен в духовната сфера, се намесват и в други области.
В по-интимен план личният кръг се състои, от една страна, от малцината приятели, сближили се с Тодор Живков още преди войната, и от приятели, появили се след Априлския пленум. Иначе съставът на групата се мени. Едни са постоянни, други биват ту приласкавани, ту отхвърляни заради различни провинения (като се почне от "изневяра" към Живков и неговата политика и се стигне до това, че за стола им са били предпочете-ни други).
Сред старите приятели най-важно е влиянието на Милко Балев. Следват някои висши сановници, като Стоян Караджов, Добри Джуров, Димигьр Станишев, Йордан Йотов. Мирчо Спасов заема не особено голяма длъжност, но честите му срещи с Тодор Живков и съветите, които му дава, влияят върху решенията на Първия. От особено приближените (до отстранява-нето му през 70-те години) е Раденко Григоров. Сред старите другари е чавдарецът Давид Елазар. Той не заема ключова длъжност, но мнението му не се пренебрегва. Като него е и членът на Живковия кабинет Тинко Воденичаров, който впоследствие беше отстранен.
Като шеф на кабинета, а след това секретар на ЦК и член на Политбюро, Милко Балев е най-близко до Живков още от 50-те години. Само трима души са работели в апарата на ЦК толкова дълго: той самият, Георги Владиков и Константин Талалов. Последните двама бяха отпратени от ЦК през 70-те години.
С Милко Балев съм съгласувал въпроси на международна-та културна дейност, каквито бяха задграничните пътувания на Людмила. Запознавах го с вече уговорените с нея командировки, той ги докладваше на Живков и след това ме викаше при себе си, за да ми съобщи кои се одобряват и кои се отменят По-някога това правеше Петър Младенов, с когото, като министър на външните работи, също се съгласуваха пътуванията и някои аспекти на международната културна дейност.
Външно Милко Балев изглеждаше благоразположен към тази дейност. И в същото време изразяваше раздразнение по повод на онова, което правим. При такива случаи съм имал чувството, че не му харесва близостта на Людмила Живкова с помощниците и, оттам и вниманието, което тя ни обръща. Вероятно смяташе, че се накърнява неговата роля пред Тодор Живков.
* * *
С течение на времето се натрупаха факти, които показват че Балев и други от партийното и държавното ръководство се противопоставят на някои идеи на Людмила и убеждават баща и да не се осъществяват. Това не можеше да я уязви, защото ни-кои не беше в състояние да предприеме нещо срещу нея Оставаха помощниците й - ако тя не успееше да ги защити. те лесно можеха да пострадат. .
През 1980 година в София заседаваше Световният парламент на народите за мир, организиран от Световния съвет за мир чиито ръководител бе Ромеш Чандра. Участваха видни общественици и творци от целия свят. Възникна идеята при закрива-нето на форума група деца от международната детска асамблея Знаме на мира да поднесат приветствие и да изложат накратко исканията си за мир и творчество. Със слово от името на асамблеята към Световния парламент трябваше да се обърне Людмила Живкова.
Получих указания от нея да съгласувам това с Петър Младенов и след съгласуването му се заехме с подготовката
Точно тогава в Народния театър имаше тържествено събрание по случай именуването на Гимназията за древни езици и култура на името на Константин-Кирил Философ. Там беше и Людмила. През антракта заместник-председателят на Министерския съвет Георги Йорданов й каза, че лично Тодор Живков се е интересувал подготвя ли се участието на децата и нейното слово.
След два дни, когато децата трябваше да се явят пред Световния парламент и да бъде произнесено словото, отидох рано сутринта в зала "Универсиада", където бяха заседанията. Още на входа съветникът на Людмила Живкова, Кирил Аврамов ме посрещна с думите:
- Разбра ли?
- Какво да съм разбрал?
- Отмениха словото на шефката.
- Как отмениха? - питам изненадан. - Нали онзи ден Георги Йорданов сам й предаде одобрението на баща й. Могат ли да отменят нареждането му?
- Тъкмо баща й го е отменил. Убедили са го, че не е удобно тя да говори. Нали знаеш как действат?
Малко по-късно дойде човек от протокола и ни предаде, че Людмила ни чака в една от стаите на втория етаж.
Посрещна ни с думите:
- Стойте при мен да си говорим, защото след това решение не ми е удобно да излизам и да ме виждат хората от парламента. Какво да им обяснявам... - Защо са отменили словото, не каза.
След известно време, пак от протокола, предадоха, че всеки момент децата ще влязат в залата и Ромеш Чандра, като изразил несъгласието и недоумението си защо така се е случило, по-молил тя да седне в президиума.
- Предайте на г-н Ромеш Чандра, че не ми е удобно да бъда в президиума. Нека се явят само децата.
Пратениците от протокола обаче отново се връщат и й съобщават, че Ромеш Чандра и другите от президиума настояват поне да седне на балкона.
След известни колебания се отправихме към балконските ложи. Децата поздравяват от името на Световния детски парламент, заседавал в София по време на първата асамблея "Знаме на мира". Залата се вълнува, Ромеш Чандра, верен на декларирания от него принцип, не чете, а прочувствено говори на децата. Между другото заявява: "Госпожа Живкова трябваше да е тук на сцената и да произнесе слово. Ние настоявахме за то-ва."
Вечерта имаше прием в ресторант "София", на който Людмила доста закъсня, защото, както казаха съветниците й, била много разстроена. Обясниха, че хората от кабинета на Живков направили всичко, за да отменят нейното слово.
И друг подобен случай. Комитетът за култура беше създал връзка с Жан Гитон, доайен на Френската академия, и с Михаил Иванов (в Западна Европа го знаят под името Айванхов) - по-популярен на Запад и в САЩ последовател на учението на Петър Дънов.
Заради интересите си към древните култури, учения и религии Людмила Живкова се беше сближила с поета Радко Радков, Радков беше завършил Духовна семинария, преподавал бе класически езици във Великотърновския университет. От своя страна, чрез приятелството си с живеещия в Париж поет и деец на Руския емигрантски център Атанас Ванчев дьо Траси, той се бе свързал с Жан Гитон и Михаил Иванов. Людмила ми нареди от нейно име да ги поканя да посетят България.
Скоро за тези две покани научиха в нашето посолство в Париж, в ЦК и в някои други ведомства. Дочувах да се подхвърля, че Ванчев е емигрант, че Радко Радков е религиозен че е създал стихосбирката "Византийски напеви", срещу която недоволствали в Съюза на писателите и в ЦК. А също, че е написал пиесата "Теофано" - за известната с красотата, разврата и ума си жена на няколко византийски императори и майка на император Василий II Българоубиец.
Един ден Людмила ми позвъни от кабинета си в ЦК и запи-та:
- Кажи ми подробно каква работа е извършена с Атанас Ванчев, защото тук са ми дали една справка, в която се предлага да не се работи с него.
- Ванчев превежда на френски и ще издаде във Франция стихосбирка на Вапцаров, превежда и Ботев - отговарям й аз. - Подари ни картини, които е купил от руски емигранти и води преговори за купуването на други картини на изгодни цени. Подари на България оригинален обемист ръкопис на Райнер Мария Рилке, които с писмо предадохме на Литературния музей и от-там му изпратиха благодарствено писмо. Както ти нареди, от-правил е покана да гостуват у нас Жан Гитон и Михаил Иванов.
Тя поиска още някои подробности и рече:
- Изпрати ми до няколко часа справка за всичко, което ми обясняваш!
Изпратих справката. След един или два дни имаше заседание на председателството на Комитета за култура, на което тя нервно и във вече привичния й раздразнителен стил, използван, когато подмолно се опитваха да й подлеят вода, подробно обясни полезната дейност на Атанас Ванчев и Радко Радков, необходимостта да ги използваме при сътрудничеството ни с Франция и други страни. Останах с впечатлението, че бе говорила и с Радков, тъй като прибави факти, които аз не бях писал в справката. Накрая още по-нервно посочи, че някои сили са се опитали да попречат на тази дейност, защото не разбират колко е полезна за нашата култура. Ето защо направила необходимото в ЦК и другаде това да не се повтаря повече. Занапред Ванчев и Радков и хората от чужбина, с които те поддържат връзки с ней-но разрешение и по нейно указание, не бива да се спъват. Каза също, че някои от Комитета за култура пречат на двамата и особено на Радков заради това, че пиесата му "Теофано" била с византийска тематика. Правят го, без да разбират, че нашата история и култура са тясно свързани с византийската...
След заседанието нареди да останем - аз, Павел Писа рев, който от председателството отговаряше за театрите и Румен Нешев, генерален директор на театрална дирекция. Даде им указания да решат въпросите с поставянето на "Теофано" за което бе ангажиран френски режисьор. Народният театър отказ-ваше пиесата, но Пернишкият я постави и тя 6-7 години не слезе от репертоара му. Играха я и в София, и в други градове.
Указанията да не се пречи на Радков и на Ванчев отначало се изпълняваха, но подмолно пак се действаше срещу тях, а и срещу мен. "Миньорите" бяха хората около Тодор Живков, но изглежда се намеси и Шесто управление. По друг начин не може да се обясни откъде се знаеше какво става в Комитета за култура и какви са тези личности от Париж. Разшетаха се и разни слухове - в ЦК казвали, че Жан Гитон не е никакъв академик. Наложи се да представя справка от френската енциклопедия "Ларус", където той фигурираше като най-стария член на Френската академия, като неин доайен и известен философ, теолог, човек, близък на папата и Ватиканските среди.
Всичко това забави идването на Жан Гитон и Михаил Ива-нов. Те пристигнаха в България през есента на 1981 година - няколко месеца след смъртта на Людмила.
С Михаил Иванов нямах трудности - не трябваше да му организирам срещи с дейци от висшия ешелон. Гитон обаче беше голяма фигура - първият измежду 40-те безсмъртни френски академици, които се избират, само след като някой от тях умре.
Завеждащият отдел "Култура" в ЦК Любомир Павлов не ми даде разрешение да уредя срещи на Жан Гитон с лица, съответстващи на ранга му. Посрещнахме го само аз, Радков и Ванчев. Ситуацията беше конфузна - трябваше някак да изляза от нея.
Обяснявам проблема на заместник-министъра на външни-те работи Мария Захариева, тя докладва на Петър Младенов и въпросът се урежда...
В дъното на всички спънки имаше и ревност към дейността на Людмила и помощниците й, но имаше и не лишени от смисъл опасения. Нейните сътрудници бяха интелигентни и динамични, с научни титли и звания, бяха творци в областта на културата и изкуството, а сред хората на Тодор Живков единствено в ловната му компания се срещаха научни работници и творци.
Разлика имаше и в целите на едните и другите. За разрива, който зрееше, личният интерес на хората около Живков беше основното. Те се бояха да не бъдат изместени.
Самата Людмила е казвала на мен и на други, че по някои въпроси има различия с баща си, че на него му влияят други "си-ли". Той, разбира се, нямаше да направи нищо срещу дъщеря си, но срещу помощниците й щеше да действа без задръжки.
Обкръжението му започна често да се оплаква, че не се съветваме достатъчно с ЦК. Отдел "Култура" беше шампион в желанието си да ни пречи. Каквото и да съгласуваш, все недоволство...
Поставих пред Людмила Живкова въпроса да ни защити. Обеща, като каза, че наистина трябва да се защитаваме. Но тя нямаше нито човешки, нито служебен опит, за да стори нещо съществено. Напрежението растеше, макар през първите годи-
ни на нейната дейност на повърхността всичко да изглеждаше спокойно...
Към обкръжението на Тодор Живков се числяха и редица чуждестранни контрагенти.
Отношенията му с Леонид Брежнев бяха станали доста близки. Те се поддържаха и от членовете на семейството Людмила, заедно с баща си, посрещаше снахата на Брежнев Люси и семейството и. Тази близост донякъде компенсираше споровете за линията на културната ни политика, които бе имала със съветското Министерство на културата. Всъщност споровете изникнаха главно след като за посланик у нас бе назначен Никита Толубеев. На срещите в дома на Брежнев тя винаги ходеше сама. Изглежда така се тушираха опитите от страна на някои институции в СССР да възразяват срещу едно или друго начинание у нас в областта на културата.
Участвалият в детската асамблея съветски поет Сергей Михалков, след като се завърнал в Москва, се срещнал с Леонид Илич и му разказал за асамблеята "Знаме на мира". Леонид Илич отначало не разбрал за какво става дума, след това обаче останал доволен, че 'Знаме на мира" се бори за мир, както и самият той. Накрая Михалков му връчил медала на асамблеята, които известният любител на почетни отличия приел с огромно задоволство.
* * *
Не по-различно се осъществяваха връзките и с ръководителите на останалите страни от Източния блок. И тях Тодор Живков канеше в дома си, и те отговаряха - на него и на Людмила -със същото. И по правило тя им гостуваше сама
Изключение беше срещата с Цеденбал в Улан Батор, където бяха допуснати и други. За разлика от колегите си от социалистическите страни той направи предълга разходка из историята, за да покаже, че най-продължително време заемал поста на държавен и партиен ръководител. Особено място в разказа си отдели на Сталин и Мао Цзе Дун, който проявявал не скрити апетити към Монголия. Макар че хвалеха Цеденбал, че покровителства културните дейци, за култура изобщо не стана дума
Такава в общи линии беше атмосферата, която българското обкръжение на Тодор Живков и приятелите му от така наречените социалистически страни създаваха, пазейки и упражнявайки своята власт.
