ЕMИЛ АЛЕКСАНДРОВ

КУЛТУРА И ЛИЧНА ВЛАСТ

ДИПЛОМАЦИЯ НА КУЛТУРАТА

Този термин, макар и в някои разновидности, като например културна дипломация, вече се употребява и в източно европейските страни. С него си служи и Едуард Шеварнадзе. На Запад терминът е добил гражданство и като практическа дейност, наречена дипломация на културата. Класически пример в това отношение е Франция. А преди да развие дипломатически връзки с много страни, победената във втората световна война Федерална република Германия усилено започна да развива кул-турна дейност в чужбина. Не е случайно, че през 70-те години Институтът за културни връзки "Гьоте" се възглавяваше от Клаус фон Бисмарк - внук на Ото фон Бисмарк. Симптоматично бе, че великият дипломат в политиката беше наследен от не по-малко известния дипломат в културата.

Тоталитарната власт на Вълко Червенков и Тодор Живков не само потискаше творческите изяви вътре в страната, натиквайки ги в руслото на официалната идеология, но и задушаваше контактите с чужбина. До 60-те години творците, посетили капиталистически страни, се брояха на пръсти. Международното разведряване в началото на 70-те трябваше да увеличи значително културните контакти и това се заявяваше официално. Но кои контакти? Отговорът е: на определени, приближени до висшето ръководство хора...

Нужно беше да разработим стратегия за международната културна дейност, което на практика означаваше онези, които ще поемат посредническата мисия, да притежават необходими-те интелектуални и творчески качества.

За обсъждането на тези проблеми Людмила Живкова неведнъж кани при себе си ръководители на културата и между-народния живот. Кани ги и в дома си, понякога в присъствието и на баща си.

Когато се говори за международна дейност, независимо дали е политическа, икономическа или културна - той се чувства като риба във вода. Някои посланици даже го хвалеха за дипломатическите му умения.

Аз обаче, който имах за ръководител на аспирантурата си забележителния учен и дипломат професор Владимир Кутиков, бях стреснат от самоувереността на Тодор Живков. От повърхностните му разсъждения в една такава строго специфична област на знанието...

Опитвал съм се да убеждавам Людмила Живкова, и мисля, че донякъде съм успявал, да приеме идеята, че след Освобождението, в трагични за нацията ни моменти, ние често сме печелели на бойното поле и сме губели на дипломатическата маса. Губели сме, въпреки че сме имали държавни глави и министър-председатели, които са се отличавали с дипломатическа, езикова и хуманитарна култура.

Имали сме и традиции. Най-голямото признание за висотата на българската, както и на византийската дипломация през Средновековието е, според големия френски византолог Луи Брейе, преписката на цариградския патриарх Николай Мистик с цар Симеон Велики...

Включваме в международната си културна дейност изложба от български икони и отново се надигат гласове - какво е това сближаване с религията; пречи се на идеологическата работа; защо не се показват успехите на социалистическото ни изкуство... Но Людмила Живкова ни защитава. Докога ли обаче би могла да го прави?

А изложбата триумфира в много страни. В един момент, за ужас на някои, издействаме решение - при откриването й да присъства български митрополит, определен от Светия синод.

Няма да забравя как в деня на 100-годишнината от Освобождението, на 3 март 1978, беше открита изложбата на икони в Мексико. Присъстваха мексиканският президент Хосе Лопес Портильо, Людмила Живкова и Неврокопският митрополит Пимен. Той носеше медал за състоял се научен симпозиум в Благоевград, посветен на 2050-та годишнина от въстанието на Спартак. Попита ме на кого да го връчи и аз му посочих мексиканския президент, като същевременно му казах да съобщи, че Спартак е роден в неговата, Неврокопската енория.

Ефектът беше потресаващ. Мексиканските средства за масово осведомяване гръмнаха с откритието, че водачът на разбунтувалите се римски роби е роден на българска земя.

Същият ден заранта Негово Високо Преосвещенство Пимен отслужи литургия в православната църква. Заради Людмила бе дошъл и целият дипломатически корпус, имаше и посланици от страни, където религията се преследваше. А в литургията си Пимен спомена български и руски царе, видни личности, заслужили за културата и освобождението на България. Мислех си - ако такова събитие се бе случило в София, как ли щяха да реагират в ЦК и какви ли доклади, свързани с идеологията, щяха да се пишат.

Следват изложбите "Средновековно българско изкуство и култура", "Богомилска култура", "Съвременно българско изкуство". Те се съпътстват с различни други прояви и с концерти, в които участват големи наши певци.

Наближаваше 1300-годишнината от основаването на българската държава и културният ни обмен постепенно се ориентира към тази тема.

Отварянето на културата ни изискваше и отварянето на самите творци към света. Не за всички, разбира се, от това се въз-ползваха главно хората, които не бяха отхвърлени от тоталитарната власт. Сега с основание се обсъжда (в. "Век 21" от 27 юни 1990 година) защо по онова време пътят за чужбина за някои се откри, а за други - не. Обяснението не е толкова сложно. Имаше кръг от творци около Тодор Живков, имаше друг около дъщеря му, около двамата също имаше кръгове и те, според установената практика, се вреждаха първи и в най-голяма степен.

А пренебрегнатите постъпваха по различен начин. Едни оставаха в страната и търпяха унижения. Други, временно или за постоянно, търсеха реализация в чужбина. Големият скулптор Любомир Далчев например и знаменитият джасмен Милчо Левиев емигрираха. След 10 ноември Радой Ралин ми припомни, че съм помогнал през 1980 година Милчо Левиев да гостува в България, което раздразнило Тодор Живков. Самият Левиев при последното си идване през 1990 година ми се извини, че заради него съм бил в затвора, та му казах, че не само той е бил причина за това.

А когато ме осъдиха, жена ми писа на десетина творци, които заемаха важни държавни и политически длъжности и посредством създадените от мен връзки с чужбина неведнъж са били в задгранични командировки. Но те не благоволиха дори да отговорят на писмата. Мълчат и сега, макар да знаят мисълта на граф Толстой, че цялото му творчество не струва толкова, колкото помощта, която би оказал на един затворник,

За да се угоди на "светото семейство", бяха започнали да говорят за "нов Златен век на българската култура". Официалните говорители на писателските конгреси от сто кладенеца вода вадеха, за да маскират проблема - защо в така наречения Априлски период художествената ни литература бе анемична. Нали и Димитър Талев, и Димитър Димов бяха написали най-значителните си творби преди него. Свидетели бяхме как всичко, което се извисяваше над установения от управниците нисък праг, беше подлагано на жестока критика. Правилото: толерирайки едни да потискаш други, даваше възможност на Тодор Живков да разделя интелигенцията и така по-лесно да я държи в ръцете си, Може много да се разказва за средствата за развращаване и унижаване на творците, за вакханалията, немислима в която и да е цивилизована държава. Кой би могъл да си пред-стави например, че един държавник може да си разреши да дава указания каква се развива художественото творчество, каква се рисува или пише... А това бе едно от важните амплоа на Тодор Живков.

Международните контакти си пробиваха път. И в същото време непрекъснато ги следяха.

Бях в чужбина с Людмила, когато й съобщиха, че Любомир Далчев е станал невъзвращенец. Тя запази самообладание, но и каза: "В края на краищата всеки сам решава къде да работи, но ние в България сме създали условия за работа на творците."

Далеч по-нервно реагираха някои отговорни фактори - бяха раздразнени, че авторът на известни монументални скулптури, между които е и Братската могила в Пловдив, е избягал. Изпаднаха в истерия и от интервюто на френска журналистка с Блага Димитрова, публикувано във френската преса.

Въпреки всичко дипломацията на културата дава добри плодове и няма как да бъде забранена - мислех си аз, но тогава...