Момчето с хубавото име

Роман от пакости и олелии

Преди да се роди още, майка му и баща му измислиха това име. Ако е момиченце - Миролюбка, ако е момче - Миролюб. Нали днес народите от цялата планета се борят за мир, та и детето като дойде на този свят, още от първия момент да се разбере, че е за мир, а не за война.

А същевременно: дядото се казва Миро, а бабата - Любка. Така че името на детето хем от световно значение, хем от домашно. Бабата и дядото в село се радваха, радваха се и скачаха от възторг, като им се обадиха по телефона как са нарекли внука - Миролюб.

Така или иначе погледнато, името си е хубаво, звучно, смислено, стига само този, който го носи, да отговаря на неговия смисъл.

А то Миролюб се оказа индивид, дето се разминава със своето име и е скаран с него още от най-най-ранна възраст.

Беше още в пелени, в кошчето, а кой може да си представи как се търкулна на земята. Давеше се с кашата, която баба му Дафина тикаше с голяма лъжица в устата. А нали беше бебе, не можеше да й каже:

- Бабо ма, вземи чаена лъжичка!

Не е за разказване как падаше, когато проходи. Все го урочасваха - така викаше баба Дафина. Нали си беше дебело, ящно дете, все му завиждаха. Ама като поотрасна мъничко, стана обратното: злоядо. Току реве за туй, дето го няма в къщи.

Чаят бил горещ, млякото сладко, попарката солена, баничката студена, палачинките с мармалад, пък той ги иска със сирене. Как да му се угоди на това капризно дете - баба Дафина така и не разбра. Ама каквото рече Миролюб - и тя на часа изпълнява всичките му капризи. И какво излиза? Вместо да се сърдят на капризния Миролюб, сърдят се на добрата баба Дафина, че непрекъснато го глези, лошо го възпитава и на нищо добро не го учи.

Поотрасна Миролюб - а белите все по него, все не го изоставят.

И то да речеш от лошотия че го прави, от проклетия, ама не е така. Просто от стечение на обстоятелствата. Той мисли да направи едно, а излиза друго. Намеренията му добронамерени, а резултатите - лоши. Решава да бъде добър, да не ядосва баба си или някого от блока, а то се случва обратното.

И като му е излязло име на обратното на Миролюб, върви се оправяй! Всеки казва да му се смени името, че да не го срами с лошите си постъпки.

Да речем, видят по стълбището надписи и рисунки:

- Миролюбови са!

А той може и хабер да си няма от тези рисунки. Той си рисува по техните врати и стени, а баба му Дафина върви подире му и ги изтрива с гъба. Видят счупен буркан на стълбите:

- Миролюбова работа!

Ама друг е счупил буркана, там е работата. Асансьорът развален:

- Миролюб е свършил и тази работа. Той бърника бутоните, той хвърчи нагоре-надолу.

Това с асансьора е май истина, но за него ще разказваме допълнително.

Всеки ден по сто обвинения! Когато дойдат да се оплакват от Миролюб, баба му Дафина се чуди как да го защитава.

Веднъж идва съсед от шестия етаж, бил му счупил стъклото на прозореца, ама голямото!

- Въх, амче как, с какво е стигнал дотам бе, човече? - чуди се дебелата жена. - С хеликоптер ли? - И накрая изтърсва: - Абе ти, човек, джамове не си ли чупил, кога си бил на шест години?

Друг път идва друг да се оплаква, че внукът й звъни на звънеца им и ги събужда посред нощ.

- Виж го ти, че той спи по туй време бе, човек! И защо ще ти звъни по звънците, да не е от ония - какъв беше - сомнамбул.

- Не знам какъв е, но едно положително не е: Миролюб.

- И какво - да си смени името? Така ли?

- Така излиза, редно е. Иначе името не му прилича.

- Амче как бе, човече! А баба му и дядо му?

А този, дето се оплаква от Миролюб, не разбира за какво става дума - нали и хабер си няма за дядо Миро и баба Люба.

Ако не всеки ден, през ден бяха тия разправии, ама баба му Дафина го бранеше, та пушек се вдигаше. С една дума - не даваше лошо да се каже за внука й. Ама лошото ставаше, когато сърдитите посетители издебваха, когато родителите му бяха в къщи. Тогава нещата не минаваха така гладко и безаварийно, само с думи и поучения. Имаше и плесници, имаше и ревове.

Понякога на самия Миролюб му омръзваше това име! Сякаш, ако се казваше Краси, Иванчо или Стоянчо, нямаше да го гонят, нямаше да му приписват всички грехове и пакости, които стават в техния блок.

А тези имена са просто имената на неговите най-добри приятели: Краси пианиста от осмия етаж, близнаците Стоянчо и Иванчо от същия етаж. А тия близнаци - най-смешното беше, че никой не можеше да ги различи един от друг. Все едно че майка им ги беше изкопирала с индиго: Иванчо от Стоянчо или пък обратното. И топчестите им лица, и очите, и чипите нослета, и луничките покрай тях еднакъв брой - колкото у единия, толкова и у другия (ама и кой ще седне да брои кафявите лунички, че да отгатва кой е Стоян и кой е Иван). Загубена работа! Никой не беше сигурен, че и родната им майка може да ги различи. Пък и нямаше нужда - те все си ходеха един до друг, никога не се деляха.

Всъщност забравих най-важното - петият член на Миролюбовата компания : момиченцето Марианка. То си вървеше по тях,у по-точно подир Миролюб като негова сянка, дето той - там и тя. Пък беше една ситничка, ситничка, сякаш майка й я храни на три дни веднъж. Пък симпатичничка, хубавичка, само че голяма любопитница и бъбрица. Все пак всички си я харесваха, най-много то се знае - Миролюб.

И така, това бяха най-близките му приятели, които почти редовно участвуваха във всички негови игри и мероприятия. Имаше и неколцина други, като Герасим, Гелето, но само Миролюбовото име се прочу като име на пакостник, немирник и тъй нататък.

Но нямаше как момчето да се отърве от името си. Миролюб си оставаше Миролюб: момчето с хубавото име и лошата слава.