КОРАБ В БУТИЛКА

Не зная кой и кога беше подарил на Миролюбовия баща тази обикновена еднолитрова ракиена бутилка, а в нея не ракия, а корабче. Съвсем, съвсем истинско корабче, само че малко. С всичките му там бордове, мачти, платна, илюминатори и тем подобни корабни принадлежности, само че мачтите от кибритени клечки, платната - от цигарена хартия. Корабче, напъхано в бутилка. Как е станало това? Само този, който го е майсторил, си знае. Накратко - една много интересна вещ.

Миролюб много обича с часове да се занимава с нея, да я изучава, да я наблюдава и същевременно да мечтае за пътешествия. Пък то наистина човек не може да държи кораб в бутилка или дори направен от парче вестник, и да не помисли колко ще е хубаво и забавно да тръгне по широкия свят из морета и океани.

И ето че една нощ нашето момче, заспивайки, гледа насреща на етажерката как бавно, бавно от гърлото на ракиената бутилка се измъква малкото корабче. И никакви повреди няма по него - нито счупени мачти и реи, нито скъсани платна. Цял-целеничък, готов за път. Миролюб дори може да се закълне, че ясно чува гъргоренето на котвената верига. "Чакай бе, къде без мен!" - вика момчето насън и както си е по пижамка на сини и бели райета като моряшка фланелка и бос, влиза в една каюта и ляга да си доспи в койката. Но вече не му се спи и всъщност насън излиза на палубата.

Миролюб често си е мечтаел за пътешествие до Занзибар или до Бермудите, но сега корабът от бутилката е поел определено курс на север към Арктика. Отначало дори му е много любопитно и интересно - зяпа безкрайните заледени полета и айсберги, възхищава се на ледените плаващи блокове, които корабът цепи на две като буца сирене. И все напредва на север, на север в Ледовития океан с не знам колко възли в час. Тук по белите ледени блокове - тюлени, на други - моржове, на трети - хиляди пингвини във фракове. Сякаш са наизлезли на митинг по случай някой техен пингвински празник.

Корабчето от бутилката пътува ли пътува денонощно, а все е светло и на Миролюб не му се приспива. На небето - северно сияние - да се побъркаш от красота и природни ефекти. "Брей, човек да пътува към Северния полюс било най-хубавото!" И точно си го мисли и се радва, точно тогава решава, че ако не от тюлените, то поне от пингвините ще трябва да налови пет-шест парчета за своите приятели, не само за подарък, а за доказателство, че наистина е бил на Арктика. Иначе може и да не му повярват. Мента! И точно си мисли всичко това, и гледа отсреща - на палубата на кораба- мечка! Не нашенска - кафява, дето като срещне човек ще го заплюе, ще се обърне и ще се скрие в гората. Стръвници в нашите планини вече няма, избиха ги. А тук срещу него се клати бяла мечка. Дива мечка. То и нашите са диви освен тия, дето карат велосипеди и танцуват валс по цирковете, ама тия белите са най-по-диви, че и по телевизия не са виждали човеци и други животински видове. Освен тюлени, моржове и пингвини.

Какво да ви разправям сега? Ако ви кажа, че Мирполюб хич и не трепна пред мечката, вие няма да повярвате или ако ви кажа, че прежълтя и падна в несвяст от уплаха, и това няма да повярвате, пък и не е истина. А нали всичко, каквото става - и пътуването, и белите планини от лед, и айсбергите, и бялата мечка, - всичко е насън. Пътуване с онова старо корабче от бутилката.

Да, ама бялата мечка тежко-тежко крачи по заледената палуба и приближава бавно, но сигурно нашето момче. Спира наблизо и говори:

- Гладна съм - а всъщност ръмжи заканително мечката.

- Че като си гладна, аз ли съм виновен. Ако е обед - обядвай, ако е вечер - вечеряй! - казва спокойно Миролюб.

- Че не си виновен, не си виновен, ама пак ще те изям.

- Абе я си гледаай работата! Ти да не си стръвница, че да ме ядеш.

- Но аз точно работата си гледам я! - ръмжи пак мечката. - На тия бели, ледени полета зелена трева ли да паса? - Ще те изям като нищо и толкова!

- Слушай какво, я не ме ядосвай, че като кипна, гледай да не занеса на Марианка подарък и доказателство от Северния полюс бяла меча кожа! Тя май няма да ми вярва, че съм бил тук.

Да, ама бялата мечка не разбира български език, пък откъде ли ще го знае - де е България, де е Арктика. С една дума - калпава история става. Момчето сега се сеща, че баба му Дафина често казва: "Бай, бабо, мечка да те не среща!" А срещу Миролюб бяла стръвница - друса глава наляво и надясно и ръмжи ли, ръмжи, без да се съобразява, че в апартамента спят толкова хора.

И точно в този миг Миролюб съвсем се обърка на сън. Уж знае, че сънува бялата мечка, пък изведнъж му става толкова страшно, че започва да реве колкото му глас държи. Така реве, че полилея се залюлява на тавана, пердетата се раздвижват, сякаш прозорецът е отворен и духа вятър.

Първа от тази олелия се събужда баба Дафина. И друг път сме казвали, че е глуха, но пък за внука ли е - всичко й е на място. Та дотърчава тя със своите сто килограма и какво да види: чедото й крещи и същевременно се бори с някого или с нещо под одеялото. Тя се хвърля да го спасява и тогава разсънена разбира, че нейното чедо се бори със самото одеяло.

- Ох, чедо! - облекчено въздъхва тя. - Сънуваш , бре, чедо, сънуваш, събуди се!

-Бббяла мм-ммечка! Ще ме изяде! - изкрещява за последно Миролюб и се събужда от собствения си крясък.

Събужда се и сяда в кревата, ама още трепери от пръстите на краката, та чак до настръхналата коса. И след малко промърморва отчаяно:

- Ни меча кожа за Марианка, ни пингвини за приятелите, ни нищо. Кой ще ми повярва сега, че съм бил на Северния полюс?

- Въх бре, чедо. Чак дотам ли стигна?

Миролюб поглежда към етажерката - стои си, без да се клати от каквото да е там морско или океанско вълнение запушената със запошалка бутилка, с корабчето в нея.

- Ах, ах! - въздиша тежко момчето.