Пътник с червено пуловерче

Миролюбчо още от мъничък много обичаше да се вози на "нещо". И нямаше значение какво е това "нещо": трамвай, автобус, кола, тролейбус, дори асансьор. Кротуваше на мястото си до мама или татко и само живите му лъскави очи се движеха насам-натам и нищо не можеше да му избяга незабелязано: цъфнало дърво, висока ограда, велосипедист с бяла козирка на каскета или знаме, окачено на балкон. Любопитството му нямаше край. Лошото беше, когато за пръв път се опита сам да предприеме едно такова пътуване.

Миролюбчо беше едно пълничко момченце - с розови бузи и къдрави коси - и носеше винаги червено пуловерче. Ще попитате: защо пък винаги ходеше с червено пуловерче. Баба му Дафина все такива му плетеше, та като излезе да играе на детската площадка, да се люлее на люлките или да се катери по катерушката, лесно да го забелязва от балкона на дванадесетия етаж. Не се ли вижда червеното петно хей там долу, значи момченцето е завило в някоя непозволена посока. "Ох - проплакваше в такъв случай стокилограмовата му баба Дафина, - ами сега где да те гоня, бре, чедо?" И се понасяше насам-натам по етажите и квартала да го търси. За щастие все го откриваше някъде наблизо. Ама веднъж изчезването на червеното петно предизвика страшна история и без малко и телевизията да се намеси.

Миролюбчо спрял на автобусната спирка. Погледнал някой де го хване за ръчичка и да го качи на спрелия автобус, а като няма кой, сам се качил... На никого малкото момче не прави впечатление, че е само. В навалицата и блъсканицата всеки смята, че някоя жена му е майка или някой мъж му е баща. Настанява се Миролюб на седалката и гледа навън. Гледа това, гледа онова, сам със себе си разговаря и се радва от сърце, че се движи нанякъде.

Но накъде? Този автобус пътува надалеч. Лъкатуши, пресича целия град и последната му спирка е чак в другия му край. И когато стига автобуса там и всички пътници слизат, Миролюбчо остава сам на седалката. Едва тогава шофьорът забелязва своя последен пътник в червено и озадачено го пита:

- Де е майка ти, момченце?

- На работа! - отговаря любезно момченцето.

- А баща ти?

- И той е в завода.

- А ти с кого пътуваш?

Миролюб изведнъж се сепва и се заоглежда уплашено.

- С никого.

- Ама как така с никого! - Шофьорът още по-уплашено се заглежда наоколо. - Откъде си тръгнал?

- Ами от нас.

- Ха сега беля! - вайка се възрастният човек и си подръпва тънкия черен мустак. - А как се казваш?

Детето си казва хубавото име - Миролюб.

- А чий си?

- Мамин - спокойно и убедено отвръща малкият.

- Мамин ли?

- Е, и татин. Но най-много бабин, че тя ме гледа, когато ги няма мама и татко.

- Разбрах. И къде живеете?

- На площада. Съвсем на площада - сигурно отговаря момчето.

- Така!... И на колко етажа е блокът ви?

- Аз броя до десет, а той е много повече.

- Чудесно. Да броиш до двайсет не знаеш, а да се качваш на автобусите умееш. Сега какво да те правя. Аз трябва да се връщам обратно.

- Ами ще ме возиш!

- Но къде? - отчайва се шофьорът.

- Ами където и да е!

- А после, като ми свърши смяната? Като се мръкне? Къде да те заведа? Кому да те предам, а? И нали през това време майка ти и баща ти, баба ти, как се казваше - баба Дафина, - нали и тя, и всички ще те търсят, ще се тревожат. Ама беля ми дойде на главата! В милицията ли да те предам?

- Ами, никаква милиция - сеща се малкото момче. - В телевизията ще ме заведеш! Баба Дафина все гледа телевизия, като ме види, ще ме познае по червения пуловер и ще викне: "Ей го мойто чедо" - и ще си ме приберат.

"Да, това е идея! Ще го заведе в телевизията, друг изход няма" - помисли си човекът и отново си тегли мустаците. И подкарва пълната с пътници кола. Миролюбчо си седи на седалката, зяпа през мътното стъкло и цял подскача, когато види нещо по-интересно.

На предпоследната спирка в "Младост-1" шофьорът изведнъж забелязва в огледалото, че малкият му пътник с червеното пуловерче слиза от автобуса.

- Къде? - уплашено изпищява той.

- У нас. Ами че това е нашят площад, насреща това е нашият блок - и детето сочи с пръст една осемнадесететажна сграда.

- Ама чакай, съвсем ли си сигурен?

- Ами че ей го бай Спиро, сладоледчията. Ето ги близнаците от седмия етаж - закрещява радостно детето.

- Ами телевизията?

- Друг път ще ме показват по телевизията - вика малкият и тича през площада.