Криминална история с фотоапарат

С малко закъснение за рождения си ден Миролюб най-неочаквано получи от село, от дядо Мирко и баба Любка, подарък. И то какъв подарък! Познайте де! Сетете се де! Ама как ще се сетите, как ще познаете, като не е за познаване. Момчето получи фотоапарат. Това беше такава изненада, такава радост, каквато Миролюб не е чакал да преживее.

Отгога той мечтае за фотоапарт и току споменава за него, ама татко все ще каже, че е още малък, че трябва да порасне поне два пръста още, да го заслужи с доброто държане и други подобни отговори. Но баба и дядо не чакат да порасне, не чакат нищо друго.

Отиде ли през лятото при тях, цяла лента ще изтрака с техните образи, че да ги има за спомен, когато стане голям, когато се ожени, когато му се народят деца, че да им показва снимките и да им разказва какви чудни старци са били дядо Мирко и баба Люба. То се знае, че ще щрака и баба Дафина, че закъде е той без нея!

Радостта му е наистина безмерна. Решил е да прави такива снимки, че чак изложба да уреди и всички да ахкат и охкат пред неговите фотоси.

С Миролюб, то се знае, се радваше и гордееше цялата му компания, всичките му приятели. Та нали и тях снимаше час по час. Цяла седмица всички, начело с Марианка и Ян, ходеха измити, наресани и облечени официално като за празник. Близнаците ходеха дори с новите си карирани каскетчета, получени от не знам коя чужбина, а Марианка сменяше по три пъти на ден шарените си рокли и пуловерчета. Нали цветни бяха снимките.

Тази сутрин Миролюб се разхожда с фотоапарата в ръце из кооперативния пазар насреща. Тук всичко му е интересно и забавно. И щайгите с домати по щандовете, и накамарените зелени дини, и жълтите като малки слънца пъпеши, и разните там пъстроцветни зарзавати и плодове. Всичко е за снимане, и то само за цветни снимки. И точно това прави Миролюб. Как да пропусне такива живописни картинки. Погледне нещо интересно и спре - щрак! После тръгне и пак забележи нещо интересно и спре - щрак! Този помъкнал грамадна тиква, друг носи букет гладиоли, трети - друго. Ама всичко- все шарения, пък и лицата на хората всякакви: белокоси мъже, русокоси момичета, чернокожи момчета.

По едно време чува зад гърба си сърцераздирателен женски писък:

- Чантата ми! Чантата ми, божке, цялата ми заплата беше в нея! Ей сегинка беше тук, извадих пари от нея, а сега я няма - мъжът ми ще ме пребие!

Нашият герой, нали си е и той любопитен като всички деца по света, пък и случаят от пръв поглед сто на сто изглежда криминален, се обръща кръгом, приближава към групата, която плътно е заобиколила пострадалата и вече съвсем отчаяна, ридаеща непозната жена. Взира се, взира се в нея и изведнъж започва да се смее.

- Що се смееш бе, хулиганче такова? Жената я обрали, а той ще се радва - ядосва се някой от зяпачите.

- Ти не обиждай, чичо, че знаеш ли...

- Глей го ти хулиганчето, пък и ще заплашва! - крещи друг.

А момчето разблъсква наоколо няколко души, промушва се и приближава съвсем до плачещата жена.

- Лельо, каква беше чантата?

- Каква леля съм ти аз? - през сълзи пита нещастната жена.

- Никаква, лельо, никаква, ама все пак ми кажи какъв цвят беше чантата, само искам да знам.

- Червена! - все по-високо заревава жената, - с цялата ми месечна заплата.

- За парите знам, ама цветът ме интересува. Значи - червена! - вика Миролюб и изведнъж, без да обръща внимание на никого, се завъртява около себе си и закрещява: - Абе, Миролюбе, ти май снима нещо ярко червено, такова едно четвъртито в ръцете на някого и лицето на този беше едно такова - хем кривогледо, хем още нещо.

В това време вече пристига милиционер, който започва да разпитва, да записва, да разследва и тъй нататък. Но Миролюб крачи вече нанякъде. Крадеца го няма вече тук и чантата я няма, разбира се, пък той да не е луд да се върти с червеното веществено доказателство на пазара. Другаде, другаде е крадецът - офейкал е. Момчето бърза през площада, а насреща му Ян - с пълна мрежа зеленчук в ръката.

- Тръгвай, Ян, с мене! Искаш ли да участвуваш в криминален случай?

Има си хас пък да не иска! И нали в ръцете на Миролюб е фотоапаратът, за Ян е ясно, че трябва веднага да бъде на разположение на своя приятел. Но за всеки случай пита:

- Ама къде отиваме?

- В милицията! - е краткият отговор.

Ян, като чува тази дума, така се стряска, че мигновено спира.

- Ама как така в милицята? Какви пак си ги забъркал?

- Случаят е съвсем криминален, ти върви с мене и само гледай, другото остави на апарата.

И момчето тупва весело апарата си, окачен вече на шията му.

Така двете момчета на бърза ръка се намериха пред районното. Ян с червената щръкнала коса, Миролюб с луничките около носа и фотоапарата. Което си е истина, доста се разправяха и двамата, докато ги пуснат в кабинета на някакъв началник.

Поздравиха любезно, като възпитани момчета, по войнишки, застанаха на разстояние. После Миролюб започна да обяснява, че на пазара преди малко е станала кражба.

- Знаем вече! - каза младото началство, с очила на очите. - Открадната е чанта с пари.

- Да, чанта с пари, ама каква? - пита нашият герой с интригуващ глас.

- Ами каква - дамска чанта!

- Ядец! - викна Миролюб. - Женска, женска, ама червена на цвят, кожена и четвъртита...

- Чантата е червена? - пита младият началник изненадан и сваля очилата си. - Ти наистина ли твърдиш, че е такава?

- Червена е като нищо!

Онзи си записва допълнителното сведение за следствието.

- И ми се струва - изтърсва изведнъж Миролюб с нехаен глас, - че и чантата, и крадецът са ей тук! - и тупа фотоапарата, окачен на гърдите му.

Онзи кокори късогледи очи и слага бързо очилата:

- Какви ги говориш, момче, да не си болен?

- Здрав съм си! - разсърдва се мигом Миролюб. - В апарата са и чантата, и сто на сто и крадецът, на бас се хващам, ако искате.

Изведнъж младият човек започва да се смее на глас.

- Така кажи бе, кажи, че си снимал случая.

- Снел съм го! Но съвсем случайно попаднах на него, както си снимах разните му там зарзавати.

В същият момент някакво още по-висше началство отваря вратата и като вижда двете момчета ухилен до уши, строго и същевременно с любопитство пита:

- Какво става тук, да не сме педагогическа стая? Какви са ги оплели тези малчугани? - и поглежда ту единия, ту другия.

- Не, другарю майор - отвръща очилатият оживено, - направо сътрудници, колеги, шерлокхолмовци!

И наистина, не мина и половин час, и на проявените в лабораторията цветни снимки - въпросният крадец с червената чанта на такъв едър план, че чак белегът на лявата му буза и дебелите му грозни устни лъснаха като на някой киноартист на апашка роля.

- Я, я, я! - завикаха развеселено няколко души, които бяха влезли в кабинета. - Ами че това е нашят стар приятел - Белязания!

После обясниха на децата, че той е известен на милицията джебчия на дребно, който влиза и излиза от затвора, като че ли отива на курорт.

- Крадец на дребно, а цялата заплата на жената задигнал!

- Този път Белязания не е подозирал дори, че е попаднал на такава богата плячка.

- Да, ама сега ще го откриете на куково лято! Нали отпечатъци на снимката няма. Къде ли е офейкал? Да пукна, ако го откриете...

- Бъди спокоен, колега! - каза майорът. - Та нали свърши голямата работа, ти откри крадеца, за нас остава сега да си го приберем от неговия адрес. Той си е наш стар клиент - няма да ни избяга.

И началникът поглади по раменете нашия герой: - А на нас остави снимката да я покажем на Белязания колко красив е излязъл на снимката.

Ян и Миролюб козируват, обръщат се и излизат навън. След малко се събира цялата компания, пък и всички останали момчета и момичета от блока. Историята се разнесе навсякъде за нула време. Марианчето гледа Миролюб - героя - в очите и току се провиква:

- Аууу! Как можа бе, Люб?!

На следния ден новината за "геройската" постъпка гръмна в целия блок - от мазетата до терасата на покрива.

- Виж го ти нашия Миролюб на какво бил способен! Браво! - казваха едни.

- Бива си го момчето, бива си го, май че се поправя вече - добавят други.

- Нали ви казвах аз - обажда се леля Цеца от пейката пред входа на блока. - Нали все ви думах - детето не е лошо и името му дип хубаво, ама какво да се прави, когато понякога дяволът си няма друга работа и го забърква в разни каши.

И се гордее леля Цеца с Миролюб, сякаш е неин внук, а не внук на баба Дафина.

Простиха му всички пакости и провинения, простиха му всички олелии и всички грехове.

Само леля Севастийка не му прости и не забрави как беше омаскарил нейния ангорски котарак Сократ в пембено и зелено. Само тя продължаваше да го гледа накриво.