ПУДЕЛЪТ НА СЪСЕДКАТА

Съседката на Миролюб си имаше пудел. Викаше му Снежко. А защо Снежко, когато пуделът си беше направо един Черньо? Но така си го беше кръстила стопанката му: Снежко, та Снежко. А всъщност бяло му беше само бялото на очите и страшните му кучешки зъби. Иначе цялото черно, къдраво, като че ей сега са му правили студено къдрене на козината, с дълги клепнали уши, с дълга къдрава и рошава опашка. Като рече да си гони опашката, върви разбери кое му е началото, кое му е краят.

Стопанката му също се казваше Снежка. И тя си беше една мургава, черничка, но името и снежнобяло. Всеки ден Снежка извеждаше Снежко с каишката да го разхожда около блока. После го пускаше да се търкаля и играе на зелената трева. А тя сядаше на пейката и си приказваше с някого.

Снежко страшно обича да играе с малките деца. Те да го гонят, а той да тича, те да тичат - той да ги гони. Обичаше да се бори, да се търкаля с тях, но покаже ли си белите кучешки зъби, заръмжи ли - всеки бяга настрани. Снежка ги предупреждава:

- Пуделите са злобни кучета, хапят, когато им вземеш кокала от устата. Играчка, играчка, ама да не се превърне на плачка накрая.

Децата никога не забравяха за лошия нрав на Снежко и все поглеждаха предварително има ли кокал наблизо.

И ето веднъж, и не друг, а Миролюб си изпати от него.

Снежка си седеше на пейката пред блока и увлечено разговаряше с една съседка по най-последните международни въпроси, пуделът се търкаляше в тревата насреща и весело гонеше опашката си, после я остави на мира и се заигра с нещо друго. И там беше бедата, че нашият герой не забеляза какво беше това "друго" нещо. Спря наблизо, погледна кучето, реши, че както хиляди пъти досега, може да се включи в играта с него. Клекна до Снежко и посегна да го погали. Ами че колко пъти е правил това! А сега - изведнъж като изръмжа оня ми ти Снежко, като отвори оная ми ти лъвска уста с белите остри зъби, само щракна веднъж и Миролюб писна.

- Олеле, отиде ми ръчицата!

Снежка скочи, улови кучето, скара му се, а то държи кокал в устата и продължава да ръмжи, сякаш иска да каже:

- Не пипай кокала, че и тебе ще ухапя, макар да си ми стопанка.

- Ти си се опитал да му вземеш кокала? - викна разтревожена жената.

- Никакъв кокал не съм му вземал. - Не съм видял дори, че има кокал. Исках само да го погаля.

- А Снежко е помислил, че си хвърлил око на кокала му. Ох, нали ви предупреждавах. Пуделите са зли кучета, хапят.

Заведоха Миролюб в поликлиниката, превързаха го. Раната не беше дълбока и скоро заздравя. Но Миролюб повече не се и опита дори да поиграе или да погали пудела - намрази го за цял живот. А Снежко, като ухапа още едно дете, стана нужда да го изселят от блока. Снежка плака, плака за него, ама нямаше как. Трябваше да се примири със сполетялото я нещастие.

И все пак децата честичко си спомняха за черния Снежко. Или както му викаше Миролюб - за пудела с бялото име:

- Ей, помните ли го Снежко как си гонеше опашката като луд? Помните ли го оня хубавец, дето ме ухапа за един нищо и никакъв кокал? Помните ли?

Наистина всички помнеха.