СЛУЧКА С КАЛИНКА

Зимата продължи дълго - все студена и скучна, особено когато Краси свиреше своите етюди на пианото, близнаците си играеха самостоятелно двамата, Марианчето, наказано за нещо или грипава, не излизаше навън от апартамента. Тогава нашият Миролюб оставаше съвсем сам, нямаше с кого да играе, не знаеше с какво да се занимава и се пукаше "по всички шевове" от яд. И тогава правеше неща, които не трябва да прави. Да речем, като театъра на ужасите, нали си спомняте? Или да обеси с канап на кристалния полилей в хола някоя омръзнала му вече стара играчка и да я люшка от единия край на хола до другия. Хвърчи играчката, дрънчи полилеят, клатят се красивите матови абажури, но той и не се сеща, че ей сегичка здравичката ще издрънчат над главата му, над цветния телевизор или масичката с японската ваза.

За щастие, в такива напрегнати и опасни моменти винаги се появава безшумно с меките си пантофи като привидение (но не на ужасите, а доброто привидение на дома) баба Дафина.

- Какво правиш бе, чедо? - ще се развика, ще се разпъшка, ще си хване с две ръце главата.

- Играя си, не виждаш ли, бабо!

- Ама туй игра ли е? - пита бабата. - Така ли си играят добрите, възпитани момчета? Че нали тази година ученик ще ставаш вече? Нали трябва да поумнееш малко?

- А какво да правя, като съм сам-самичък? - избухва внучето. - Като никой не ми е родил един близнак, че да играя с него...

И току виж, става помирението. Между баба и внук. Захване се разговор за това-онова и Миролюб най-много пита за онoва далечно бабино детство, когато тя била тънка като фиданка и танцувала модерния фокстрот.

Но слушайте какво се случи на следния ден, когато Миролюб беше сам и пак не знаеше какво да прави. И пак се зае с "бесене" на един черен пикард на полилея и точно нещата се затягаха, тоест а-ха, а-ха полилеят да се събори и строши или кой знае какво - се яви едно привидение, ама особено привидение. Не в образа на баба Дафина - тя миеше съдъни по това време в кухнята и хабер си нямаше жената какви ги люлее в хола внукът й. Появи се едно мъничко-мъничко, по-мъничко от грахово зърно привидение и, без много да му мисли, кацна не другаде, а тъкмо на дясната ръка, която засилваше пикардчето. Кацна и загъделичка с крачетата си изпъкналите кокалчета на Миролюбовото юмруче. А крачетата сякаш от паяжинна нишка, момчето едва усеща техния гъдел. Ама "стоп"! За какви крачета става дума, ще попитате вие, читателите. Ами... на въпросната калинка! Защото този път, както казахме, баба Дафина си имаше друга работа, та бе пратила калинка да вразумява внучето й. И то калинка - живичка, съвсем истинска! Ама каква калинка посред зима бе в Миролюбовия хол, ще ми възразите. Това вече, честна дума, и аз, авторката, с подробности не зная. Предполагам, че е останала още от есента в някой кът - зад пердето, я кой знай къде другаде из апартамента. И сега ето я да вразумява немирника, да го гъделичка с крачетата си, и да му спести някоя нежелана катастрофа и поредна олелия.

Миролюб спира своя замах и люлеенето на канапа с пикарда накрая намалява-намалява и съвсем спира. А самият Миролюб като смахнат гледа червената калинка с черните точици по крилцата и не смее да мръдне, не смее да диша даже - сигурен е, че това не е каква да е калинка, дето ги е виждал пред лятото навън из тревите. Това тук животинче е нещо особено, свръхземно, с една дума - същинска мистерия!

- Е, добре де, ще хвръкнеш ли? - пита шепнешком момчето.

А калинката, изглежда, няма такова намерение, просто не разбира български език, та продължава да го гъделичка с паяжинените си краченца и полека-лека да пъпли по дясната му изпъната ръка.

Ами сега? На Миролюб уж му е хем весело, но същевременно хем му е страшничко. Хем му е забавно, хем нещо му трепери под лъжичката и го кара на плач.

Стои си той като треснат, като препариран, ръката му изпъната напред и чака. Какво чака, разбира се той не знае. Може би пък калинката да му проговори, да му каже нещо и най-после да хвръкне нанякъде. Изведнъж Миролюб усеща, че тя точно последното ще прави, отначало раздвижва, разтваря червените си корави крилца, после изпод тях се показват едни прозрачни нежни, въздушни. Раздвижва се леко, разперва два чифта крилца и с едно едва уловимо фърррррр литва към скривалището си зад пердето. Ами сега? Каква стана тя? Тук беше калинката-малинката, а сега я няма.

- Калинчице-Малинчице - тихичко и треперливо се обажда момчето, - я се покажи отново, хайде да играем на нещо, не искаш ли? Тържествено обещавам на полилея да не беся нищо повече - но калинчицата не се явава, крие се някъде в гънките на дантелената завеса, прави се на глуха.

- Няма да ти сторя никакво зло, само ела да си поиграем - самичък съм, нямам си братче, нито сестричка, приятелите ми ги няма, ще експлодирам! Стани ми приятелка, а?

Цели три дни Миролюб кри своята странна находка. Никому дума не каза за калинката, дори на баба си. Седеше като наказан в стаята и само чакаше да пропълзи на ръцето му новата му приятелка.

- Ех пък ти, Калинке-Малинке, нали си от женски род, все капризничиш, съща Марианка- изчезваш, явяваш се, криеш се, мъчиш ме, пък аз заради тебе забравих всичките! Покажи се, защото иначе...

Миролюб не свари да каже какво ще направи иначе, и калинката изведнъж кацна на розата, потопена в червената ваза на масичката.

- Ах ти, хубавицата ми - зарадва се момчето, - защо ме изоставяш, а? Знаеш ли колко ми е скучно в такъв зимен ден да съм самотен?

А калинката пълзи по розата, скрива се между копринените вишневи листа, пък залюлява цветето и литва към прозореца.

В този миг - зърррр - звъни се на вратата, но така, както звъни само Марианчето.

Миролюб отваря и гледа: Марианчето, близнаците, Краси - всички накуп!

- Хайде бе, какво си се затворил като арестантин, че не излизаш навън, или си болен? А навън такъв сняг е натрупал...

- Сняг ли? - стряска се Миролюб.

- Че нали е зима, какво се правиш на гръмнат!

- Аууу! Ама ти наистина си болен - обажда се Марианчето грижовно, дори уплашено. - Три дни не си излизал, да нямаш температура?

- Нищо ми няма - не се стърпява момчето и се хвали, сякаш се хвали с компютър или нещо от този род. - Имам си нова приятелка! Нея все чакам, с нея се забавлявам, за нея мисля, пък тя все се крие зад пердето. Та затова не съм излизал - казва това Миролюб и не се сеща да погледне към Марианчето, пък то, като чува тия бързи, прочувствени думи, побелява като тебешир, после се изчервява като божур, накрая смърква с нос и се разплаква. Ама се разплаква така, както тя си знае - с цяло гърло, че да я чуят в целия блок.

- Чакай, какво ти стана? - завика стреснат и уплашен Краси. - Пчела ли те ужили? Ама къде пчела посред зима! Всички насекоми и буболечки посред зима си дремят някъде, както дремят и мечките в хралупите!

- Дремят то, дремят... И калинките ли дремят? - пита усмихнат Миролюб.

- И те дремят, и те, виждал ли си калинка на снега?

- На снега не съм виждал, но... тук у нас зад пердето си живее една Калинка-Малинка, ние си играем с нея на криеница-миженица... Затова и не съм излизал навън.

- Ама какво бе? - завикаха всички в един глас. - Тя ли ти е новата приятелка?

- Ами че да!

- Аууу! - изпищя с допълнителна сила Марианчето. - Така значи, Калинчица-Малинчица...

- Спри да плачеш! - Миролюб погледна с изненада и любопитство своята малка стара приятелка, ухили се до уши и завика:

- Ами ти заради нея ли плачеш, амче аз ей сега ще ти я подаря, само да ми кацне на ръката, стой и чакай!

Марианчето изхълца веднъж, изхълца два пъти и престана да плаче.