Сократ в зелено и пембено

Наистина не свършваха историите на Миролюб - чист, без неприятности или без произшествия не минаваше и ден. Понякога до обяд нищо не се случваше. Ей така часовете минаваха в спокойна игра и забавления: примерно в надбягване с велосипеди, но без паданици и без счупване на спици, изкривяване на капли или пукане на гуми. Риташе топка, без да уцели ни едно стъкло по етажите. С една дума - направо щастлив, кротък, безавариен ден. А на следния - ела и гледай какво става с нашето момче! После разправии, оплаквания и разни там други последици.

Ще ви разкажа историята с чичо Драговия котарак. Наричаха го Сократ. Ама защо пък чичо Драго и леля Севастийка го бяха кръстили Сократ - всъщност никой нямаше и представа. А което си беше истина, котаракът Сократ, при това от ангорски произход, беше голям красавец. И вие навярно ще си помислите, че веднага нашето момче и неговите другари са му завързали на опашката някоя консервена кутия и са го шибнали да бяха, а след него да дрънчи тенекията и да вдига шум до небесата. Още повече че такава игра не е за смях - за срамота е. И все пак няма да се сетите дори цял час, като над трудна кръстословица да се мъчите, няма да откриете какво е направил нашият герой с котарака Сократ.

Нали си беше бял и пухкав като сняг, Миролюб изведнъж реши, че може малко да порозовее и да позеленее.

Сега пък ще подскочите! Ще речете, какви са тия пембенозелени котараци. Такава беше историята - не я измислям, не я съчинявам аз. Случката си е истинска.

Още като съвсем малък Миролюб много обичаше да рисува. То пък сега кое ли дете не рисува - по тротоари, по асфалти, по стени и тъй нататък. И изложби правят, и какво ли не още! Та и нашият Миролюб обичаше често да рисува и да си кажа правата, докарваше едни наистина много хубави рисунки. Разни там морски пейзажи с параходи или небета с ракети и тем подобни.

Та затова баща му често му купуваше цветни моливи и флумастери, та дано стане момчето художник, като порасне, или поне сега, докато е малък, по някой час през деня да се умирява с боите.

И ето го нашия щастливец с кутия водни бои. За пръв път ще рисува с тях. Че то било екстра работа! Разтваряш боя в чашката и мацаш, дето щеш и каквото си щеш! Най-напред нарисува едни смешни човечета на бялата кухненска врата, но баба Дафина завчас ги забеляза и още по-завчас ги обърса с мокра гъба.

И тогава именно той си помисли нещо и реши да го реализира.

На техния етаж, в съседния вход, живееше бай Драго - някогашен железничар, сега пенсионер - и жена му Севастийка - домакиня. Те си нямаха деца, а щом си нямаха деца, естествено си нямаха и внучета. С други думи, къщата им беше празна. И именно затова гледаха и глезеха този бял, едър ангорски котарак.

Много пъти Миролюб е питал чичо Драго защо викат на котарака Сократ, а чичо му Драго му отговаря все едно и също:

- Защото е голям философ.

Ама какъв философ. Сократ си беше просто един обикновен разбойник, който прескачаше от балкон в балкон, влизаше в чуждите кухни и крадеше каквото му попадне - пържени кюфтета, риба или бисквити.

Но не за това Миролюб го подлъга днес с парче кренвирш и се опита да го вкара в стаята си. Намеренията му не бяха наказателни и отмъстителни, а просто съвсем художнически.

Просто като го погледна такъв един беличък, чистичък и красивичък, Миролюб си помисли: "Че си хулиган, Сократе, хулиган си и разбойник. Ама като си само бял, защо да не те направя шарен - многоцветен и, значи, още по-красив!"

Речено-сторено! И Миролюб се захваща с това мероприятие.

Важното беше Сократ да се подлъже с нещо да влезе в стаята му. А нима е малко да му покаже един кренвирш? Сократ, макар и такъв философ, както твърдеше чичо Драго, е луд по колбасите, както всички котки и котараци.

Само след минута котаракът бе в стаята и Миролюб дружелюбно си играе с него. След като закуската с обеления кренвирш е завършена, Сократ доверчиво се дава на Миролюб да го гали с четката - ту със зелената боя, ту с пембената. Маца Миролюб райета по гърба на котарака, маца петна по опашката и ушите: ту зелени, ту розови, а Сократ мърка ли, мърка от удоволствие. Целият става една такава шарения, че да си умреш от смях само като го погледнеш. Нещо като пантера, ама не е пантера, нещо като друго животно, ама и такова не е. Нещо като афиш - театрален - или нещо като празнична украса.

И все пак трябва да се каже, че Сократ може би и затова е философ, беше своенравен и капризен котарак. Изведнъш му омръзна да си играе с Миролюбовите четки, пък и Миролюб не се сеща да му предложи втори кренвирш, скача изведнъж, обръща чашките със зелената и пембената вода, бутва вратата и като бесен побягва на балкона, а по перилата - в съседния, бай Драговия балкон.

Мина, не мина и три минути време, и се получи голямото земетресение - така да се каже атомният врив. Чуха се виковете на бай Драго и истеричните крясъци на леля Севастийка! С тях се смесиха и други подобни гласове - леле-мале, леле-мале, познати и непознати, ама все такива едни земетръсни, едни гневни, заплашителни, сякаш светът се е сблъскал с Халеевата комета.

Блъскаха се врати, бягаше се по стълбището.

- Елате бе, елате да видите какво са направили със Сократ!

- Съд, съд за това момче!

- То бива, бива, ама философа да боядиса в зелено и пембе е срамота и подигравка, и грях с цялата древногръцка философия.

Това последното клетият Миролюб не го проумя какво е, но така се уплаши, че ако притежаваше вълшебната способност да се свива и намалява, би се свил и намалил колкото грахово зърно и би се търкулнал някъде, където никой не може да го открие. Пък като не можеше да се превърне в грахово зърно, стоеше прав сред стаята и чакаше да звъннат на вратата им, за да го отведат в милицията или кой знае къде.

И този път баба Дафина спаси положението. Като разбра за какво става дума, за какво се вдига гюрултия и за какво се тресе блокът, сама отиде и звънна у съседите да ги умирява и успокоява.

Чичо Драго и леля Севастийка, като я видяха на вратата, зяпнаха и не свариха да отворят уста, а баба Дафина на часа започна свойта миролюбива мисия:

- Абе знам, случило се е нещо много неприятно, ама чакайте! Сглупило е нашето вироглаво глупаче. Абе купили му нови водни бои и то вече реши, че е художник. Рисува тук, рисува там, па като вижда белия и пухкав като сняг хубав ваш котарак, то пък също като картина, нашият си вика: хайде да го направя още по-хубав, че всички да го харесват. Абе, хора, нали знаете колко са модерни шарениите сега. Къде ги няма? По цветния телевизор, по жените на улицата - навсякъде все шарено, шарено - пембено, зелено. Пък и вие ма, Севастийке, ако не ви харесва така шарен, бутнете го в легена и го окъпете. Водните бои лесно се измиват - аз нали измих нарисуваната врата на кухнята.

Дали старците се поласкаха от големите комплименти на баба Дафина за техния красив Сократ, или наистина и те разбраха, че не е кой знае какво голямо нещастие, поканиха баба Дафина да седне да пият прясно смляно кафе.