ВРАБЕЦ ВЪВ ВОДОСТОЧНАТА ТРЪБА

 

- Ауу, гледай! - вика на Миролюб Марианчето и му сочи с мъничкия си ляв показалец ( а тя е кръгла левачка) към стената на читалището, по-скоро към една определена точка на стената: края на водосточната тръба - Гледай!

Момчето гледа, пули очи, но нищо особено не вижда. Стена като стена. Тръба като тръба. Поцинкована. И нали лятото е сушаво, и тръбата е суха. Когато вали дъжд, от нея шурти вода. Когато е зима - от нея висят ледунки, ледени сталактити. А Марианчето: "Гледай!"

- Какво да гледам? Кажи де!

- Врабченцето, какво!

- Какво врабченце. Къде го това твое врабченце?

- В тръбата! Вътре влезе.

- Като е вътре, какво да му гледам. Ама виж ти къде се е завряло, като че ли друга работа си няма. Какво ще намери в една водосточна тръба? Нищо и половина. Ни храница, ни водица.

- Ама то там си живее - вика Марианчето и сочи пак с левия показалец.

- Откъде-накъде ще живее във водосточна тръба, нали, като вали дъжд, водата ще го помете.

- Дааа, ама дъжд откога няма.

Изведнъж Миролюб се сеща какво е разказвала баба Дафина по адрес на врабчетата. Били мързеливи, били крадливи, не обичали да си строят като другите птички гнезда, не обичали въобще да се трудят, ами се завирали в коя да е дупка или пък в чуждо гнезденце. А щом, както припомня Марианчето, няма отдавна дъжд, врабчето като нищо се е заселило в тръбата. Нищо чудно! Ама то, глупачето, хич и не подориза, че като завали, край на удобната и безплатна квартирка. Край и на живота - нали като нищо дъждовната струя може да го удави.

- Трябва да го спасим! - вика загрижено момчето. И пъхва ръка в тръбата.

- Кого ще спасяваш? - крещи Марианчето

- Врабчето! Готованец е, ама нали е птичка.

- Откъде-накъде? То си е добре в тръбата.

- Ами ако завали?

Марианчето погледна небето и се усмихна, после заклати глава с двете руси опашки.

Скоро няма да вали! - успокоява тя своя приятел.

- Не се знае - съмнява се той.

- Че погледни де! Де ти са облаците? А без облаци може ли да завали? Не може.

- Брей, много знаеш! Че нали може да задуха вятър и като нищо да докара облаци, да бликне дъжд и от тръбата да затече буйна вода. Тогава какво ще стане, а? - каза това Миролюб и в същия миг хвана птичето в тръбата.

- Ами сега? Какво ще го правим? - разтревожи се Марианчето.

- Сега ще го турим в едно кашонче, на кашончето ще направим предварително дупки за въздух, после ще го храним с трохи.

- Ама у вас, у вас! У нас мама няма да разреши.

- У нас баба Дафина ще го гледа. Само като й кажа, че е бездомно и самотно врабчето, и тя, каквато е добра и милозлива - ще го приеме при себе си и ще го гледа като внученце.

И така стана, но това "внученце" съвсем не одобри новото си натрапено картонено жилище. И като истински неблагодарник не хареса и грижите на бабата. Тя час по час му рони хляб, сипва му прясна водица в чашка. Какво не му харесва в края на краищата? От какво е недоволно? Цели три дни чуруликаше сърдито, блъскаше се от стена в стена, обръщаше чашката с водата и нито трохичка не кълвеше. На четвъртия ден лежеше в ъгъла на кашона неподвижно. Умря.

- Защо, бабо? Нали аз за негово добро го турих в кашончето. Да не го удавят дъждовните води.

- Ама то, чедо, си иска на свобода да живее. Разбираш, ли? В кашона му беше като в затворническа килия. Не понесе врабчето този затвор.

И бабата си плаче за врабчето. После заплака и Марианчето. И на Миролюб му се плачеше, но стискаше зъби - нали беше момче.

Следобедът приятелите устроиха тържествено погребение на врабчето и което си беше истина - всички тъгуваха. Заклеха се, че никога, ама никога няма да ловят каквато и да е птичка - нека си летят на свобода из въздуха, нека си правят гнезда, където си щат. Нека се пъхат във водосточните тръби.