Четиридесетте безотговорни дни

1944

^{Никола М. Николов}

Първо издание

София. 1995

Посвещавам на нашата българска младеж с пожелание да разбере страданията на родителите си и да не допусне същите върху самата нея.

Въведение

Преди години ми бе подхвърлен един ръкопис от мой неизвестен сънародник. След като го прочетох разбрах, че същият този човек е от моя Видински край. Той бе много добре запознат със събитията около 9 септември 1944 година. Имената на инквизираните, както и на инк­визиторите през 40-те безотговорни дни напълно отгова­ряха на всички тези, които лично познавах.

Точността, с която той описва тези тревожни и злокобни за народа ни събития ми подсказва, че самият то­зи човек е имал близък достъп до тях.

Дали той е участвал в тях или не? Дали се дължи на непостигнати амбиции и власт, също не зная. А може би и той, както и много други действащи лица в тези вар­варски събития, е разкаян и чувства необходимостта да доведе до знанието ни една малка част от трагедията на нашия народ, настъпила на 9 септември 1944 година с нашествието на комунизма в България.

Независимо от всичко аз благодаря на този анонимен ремсист за картинното обяснение на тези кървави и печални събития за нашия народ. Аз му благодаря, така както досега имах възможността да благодаря и на много други разочаровани комунисти, прозрели в същността на комунистическата идеология.

Чувствам, че с всеки изминат ден постигам целите си - да отворя очите на още заблудени-те, за да разберат, че комунизмът е рожба на една шепа международни банке­ри, които го използват най-рационално за техни цели.

Книгите ми се четат вече в много страни по света на различни езици. Получавам много писма отвсякъде, от което е ясно, че светът не спи.

Мисля, че тази книга с анонимен автор е много нале­жаща за настоящия момент в България. Ще допринесе до голяма степен българските младежи да разберат как­во представлява комунизмът и кои бяха тези, които из­биха родителите им и унищожиха българската интели­генция и култура.

Нашата младеж не бива повече да стои апатична и инертна. Родителите им бяха добри националисти и пат­риоти и те са длъжни да следват техния честен пример за спасението на родината ни България.

1-4 ноември 1994 година

Те умираха прави

Нищо необикновено не се случи в първата десетдневка на месец септември 1944 година с изключение на об­щата възбуда, че вратите на затворите се отвориха за по­литическите затворници по заповед на последното конс­титуционно правителство на Константин Муравиев, про­съществувало само няколко тревожни дни. Първата вън­шнополитическа стъпка на това правителство беше скъс­ването на нормалните политически връзки с Хитлерова Германия и обявяването на война на същата.

Малко преди това получиха свобода и хората от кон­центрационните лагери, където бяха задържани заподо­зрени конспиратори, атентатори и хора с криминални улики.

Имаше ли невинно осъдени и задържани хора? Тога­ва, когато политическите процеси се редяха и на обвини­телните подиуми заставаха уплашени и смутени хора, об­винени в предателство, конспирации, саботажи и атентаторство, човек би се усъмнил, би повярвал в тяхната невинност и думите им:

- Не знам! Не съм! Клевета е! Невинен съм!!!

Сега, близо четири десетилетия по-късно, всички приз­наха и подробно разкриха това, в което бяха обвинени, но не за да търсят оправдание, а признание за „особени" заслуги, след които следват морални и материални награди.

Никъде не чух, не видях и не прочетох да каже някой:

- Съдиха ме, биха ме, а бях невинен!

Читателю, спирам вниманието ти само на един факт. В книгата си „Ремсови години" авторът Живко Живков подробно и естествено без физическо насилие, прави пъл­ни признания и описание на конспиративната си дейност като функционер на ЦК на РМС (Централен комитет на Работническия младежки съюз), за която бива съден и осъден само 7 години затвор, а за такава дейност по За­кона за защита на държавата се предвиждаше смърт!

Изниква въпросът - защо е процедирала така старата власт? Тук има само две предположе-ния, от които едно­то е вярно, а може би те се допълват: или е мислела, че е силна и господар на положението и това я правело сниз­ходителна, за да дава възможност за покаяние и за зав­ръщане на блудните синове, или е била прекалено слаба, за да се справи с непоправимите!

Сега, след написването на книгата, в мен се пораждат съмнения, че читателят ще се отнесе с недоверие към случаите и събитията. Затова сложих истинските имена на хората, така че ако любопитен читател желае да про­вери моята добросъвестност и автентичността на изне­сеното, нека си направи труда и да проучи съдбата на споменатите герои. Имало ли е такива хора, заемали ли са споменатите длъжности и къде и как са загинали? За улеснение ще посоча местожителството на някои и мес­тоработата, макар че в книгата почти всичко е казано:

1. Офицерите - полковник Ангелов - командир на 3-ти пех. Бдински полк, гр. Видин; 2. Поручиците Стефан Райков, роден в с. Гомотарци, и Апостолов от Дряново също от 3-ти полк; 3. Капитан Димитров, роден в с. Раяновци, от 3-ти полк; 4. Фердинанд Симеонов - роден в гр. Кнежа - от 36-ти пехотен полк; 5. Поручик Орленкин -роден в гр. Димово - 3-ти полк; 6. Стефан Андреев от с. Гложене - от 36-ти полк; 7. Герги Гюлгелиев - съдия в окръжната колегия - гр. Бяла Слатина; 8. Коста Инанов от с. Макреш, Видинско, селянин, кръчмар; 9. Петко Ни­колов, роден в с. Цар Петрово - Видинско; 10. Цветан Макшутов и Първан Кръстев от с. Галиче - Врачанско.

Смятам горните имена за достатъчни. Един любопи­тен читател при сегашните условия на туризъм и дисло­кация на хората не е трудно да влезе в контакт с човек от посочените населени места и да провери истинността на фактите.

Изтъкнатите по-горе факти отнемат правото на този, който би се почувствал засегнат и би протестирал срещу книгата. Той трябва да доказва къде са гробовете на по­сочените лица и как умряха те.

Съдбата на хилядите българи, които станаха жертва на комунистическия терор, ме възмути и аз обещах пред себе си да напиша в тяхна чест тази книга, за да разкажа на поколенията, че „ТЕ УМИРАХА ПРАВИ".

Самата книга написах в България, тъй като се налага­ше непрекъснато да сверявам факти, имена, време, реп­лики, а и друго - исках да се приближа колкото се може по-плътно до самата истина! Така, написана на ръка, аз поех риска да я пренеса през границата като турист и ус­пях! Ако бяха я открили митническите власти, които бър­каха в чантата ми, щях да получа от 5 до 10 години зат­вор и тя щеше да бъде унищожена. Когато митничарят ми даде знак с ръка да отминавам едва се сдържах да не заплача от радост, че книгата ще види бял свят!

Много трудно взех решението да емигрирам! При со­циалистическия стандарт на живот аз бях постигнал всич­ко (луксозна къща на два етажа и сутерен, със собствено парно, в центъра на града, в двора гарираха три коли, моята, на сина и на зета, имах хубава вила с един декар лозе, но най-важното - прекрасна жена, деца и внуци, ко­ито ми липсват много!).

По много поводи човек се разделя с близки, но когато това става без да го знаеш, ненадейно, човек си спестява едно малко познато чувство - на страшната тъга!

Колкото по-близък ставаше денят за екскурзията, ко­ято исках да използвам за емигриране и изнасяне на кни­гата, толкова по-мило ми ставаше всичко, което беше около мен (хората, жилището и вещите). На хората не се доверявах, всеки от тях би ме спрял! С другото споделях, защото говорех само аз, то запази моята тайна и аз съм благодарен. С голяма мъка се разделих с колата, която обичах като човек. Измих я, макар че беше чиста. Вка­рах я в гаража, бяхме сами, защото моята кола домуваше на вилата извън града. Дълго седях в нея, знаех, че е за последен път...

Внучетата играеха пред къщата и аз поисках да ги це­луна, момчето- Деянчо, подложи послушно бузка, а мо­мичето - Веселка, побягна, едва докоснах косичката й. Жената бързаше за нещо, целунахме се и тя каза:

- Ще те чакаме след 5 дни!..

Не знам как се въздържах. Тя, мидата, не подозираше нищо! Сигурно още чакат да изминат петте дълги дни...

Втората ми подбуда за написването на книгата, която е извън личното и националното - е да предупредя чрез съдбата на истинските герои какво очаква всяка нация, всеки индивид, когато попадне под комунистическо управление. Няма добър и лош комунизъм - комунизъм ли е, това означава жестока диктатура и нечувана експлоа­тация на работника! Добър пример в това отношение са самите народи в комунистическите страни, нисък стан­дарт на живота и никакви човешки свободи. Нескончаем поток от политически и икономически бегълци. Концен­трационни лагери и телени ограждения. Синоними на жестокост и варварство. Това е комунизмът на всички езици и във всички форми! Апелирам към свободния свят да се обедини, за да се предпази от това световно зло!

На комунистите, които живеят при капиталистичес­кия начин на производство и държавна уредба, препоръч­вам да отидат като емигранти в социалистическите стра­ни. Уверявам ги, че ще бъдат приети навсякъде, и че ще трябва да доказват, че при капитализма е по-зле. За съ­жаление никой не бяга от загниващия и умиращ капита­листически начин на живот. От комунистическия бягат стотици хиляди!

Авторът

1

Като съвременник аз приемам първата.

В началото споменах за отваряне вратите на затвори­те и сега се връщам да обясня едно важно обстоятелство: при всички режими, през всички времена криминални престъпници са съпътствали развитието на обществото, за което са консумирали съответни санкции! Такива има­ше в българските затвори в началото на септември 1944 г., и то немалко. Сега те имаха рядкото щастие да изля­зат от килиите безпрепятствено, като се сляха с потока от така наречените политически. Сляха се и станаха ед­но! Ще се старая да споделя откровено и честно събити­ята така, както се развиваха, без да натрапвам своето мне­ние. Нека читателят преценява и мисли сам. В тази връзка ще спомена един случай на приобщен криминалист, ка­то същевременно пояснявам, че като него бяха хиляди!

През 1929 г., в с. Галиче, Врачанско, Нино Къчов, скрит под селския мост, застреля брат си Горан Къчов за ба­щин имот. Осъден на доживотен затвор, той излиза през широко отворената врата на Врачанския затвор в тоя фа­тален момент, когато една власт се сменя с друга. Убие­цът се вля в редиците на политическите затворници и стана политически потърпевш, за което получи народна пенсия. Бедата е там, че като него бяха хиляди. Всички, които излязоха през широко отворените врати на затво­рите, се нарекоха политически и стана трудно, даже не­възможно да се отдели чистото от фалшивото!

Правителството на Константин Муравиев се указа ли­шено от външна подкрепа, особено от страна на СССР, който на 05.09.1944 г. обяви война на България без как­вото и да е предизвикателство, с единствената цел да се постави на власт послушната на Москва БКП. Това пра­вителство нямаше друга алтернатива освен да подаде ос­тавка и да предложи властта на отечественофронтовска­та коалиция, както повеляваха традиционните конститу­ционни изисквания. Това стана по изричното настояване на СССР. Как се извърши промяната? Безкръвно и без съпротива. Приказките за революция са груба измисли­ца и лъжа от начало до край! Регентите издаваха на ре­генти, министрите на министри. Войската беше арбитър и всичко стана по нейно искане и контрол. Това бе вну­шено от грижата за опазване единството на нацията. Ге­нералите бяха тези, които предадоха властта в ръцете на отечественофронтовския кабинет - без да подозират, че се прощават с националната независимост, че извърш­ват чудовищно предателство, че се разделят с всички кон­ституционни свободи!.. Влиятелните генерали бяха под­ло подведени от комунистическата агитация и заложиха авторитета и военната си чест, за да бъдат впоследствие обесени и разстреляни.

Самият девети септември - сух, топъл, есенен ден! Първите жълти листа се показаха в короните на дърве­тата. Избуялата от пролетта трева беше засъхнала, а от­долу побождаше младата. Организираните партийни и ремсови членове заемаха овакантените места в държав­ния апарат, особено във ведомството на Вътрешното ми­нистерство. Там всичко беше ново!

Малкото въоръжени хора - партизаните, които слязо­ха в населените места от горите и полетата, бяха плахи и неуверени. Страхуваха се от оръжието, което имаше в на­селението, а то не беше малко, страхуваха се от полици­ята и войската, от миналото си. Там, където имаше во­енни части, партизаните се предаваха на тях - представяха се, ръкуваха се, обещаваха си сътрудничество за доб­рото на Родината. Лошото и примитивно оръжие на пар­тизаните беше сведено с цевите към земята. Първите дни те не заплашваха никого, защото бяха застрашени от ми­нали провинения. Любовта на народа към тях беше поч­ти никаква, следваха ги млади неориентирани хора! Под­крепяха ги тези, които в условията на свободната конку­ренция не се изявиха. Никой не смяташе правителстве­ната промяна за революция. Тази дума не се споменава­ше, тя дойде по-късно по указание на Съветското посол­ство, което ръководеше дейността на ЦК на БКП под формата на братско сътрудничество и консултация. Иначе е необясним фактът, че ръководителите, като се започне от регентите и министрите, 272-ата депутати и остана­лите министерски отговорници и областни ръководите­ли не пожелаха да емигрират въпреки неповторимо бла­гоприятната възможност за това. Всички останаха по мес­тата си - вярваха в несъществуващата искреност на ко­мунистите, вярваха в лозунгите за свобода, правда и чо­вешко достойнство! Старите ръководители бяха прека­лено добри патриоти и предпочетоха да чакат неизвест­ното, да умират в Родината, но не и като емигранти. Емиг­рираха малцина и те се спасиха. Направиха го тези, кои­то познаваха по-добре морала на комунистите. Остана­лите преценяваха своята дейност като патриотична от гледна точка на националните интереси на страната, за­пазена от пожара на войната и постигнала национално­то обединение по мирен път. Никой не се страхуваше от 2000-те убити атентатори и конспиратори, те бяха нищо, те бяха oт средата на обществената утайка, която убива­ше по улиците невинни хора, създаваше несигурност и дезорганизация.

Заразяващ пример в това отношение беше принц Ки­рил, княз Преславски, регент след смъртта на цар Борис. Той можеше да емигрира в много страни, защото в жи­лите му течеше синя кръв и беше обезпечен с богатства­та на баща си - бившия цар Фердинанд. Не го направи по две причини:

1. Вярваше в добросъвестността на дълга си към оте­чеството.

2. Не познаваше моралния облик на комунистите.

Всички, които го последваха, станаха жертва на отмъ­щението и произвола, а те бяха хиляди и умираха години наред, та до наши дни, но най-важното - УМИРАХА ПРАВИ!

Войнишките комитети в казармата се изградиха от хо­ра от втора ръка. Най-дейните, след като се увериха в лоялността на командирите, заминаха на нови длъжнос­ти, в частите останаха да действат неопитни млади хора, повечето от които се приобщиха на самия 9 септември или по-късно.

Капитан Минков не прояви интерес към състава на комитета, той не се предложи, не беше и поканен.

- Разчитайте на Минков, приобщете го! - поръча Кенарски на ремсовия секретар, преди да напусне частта. Той или не го разбра, или се страхуваше да приобщи око­ло себе си по-влиятелни хора.

Първата заповед след правителствената промяна от главното командване гласеше:

—Да се извърши самолетно разузнаване по артериите на западната граница, като се отбележат на картата по­зициите на противника! Пилотът да бъде проверен, чес­тен отечественофронтовец; ако не е сигурен, с него да летят двама души от проверените с оглед да не премине на страната на врага!

Командирът и хората от комитета прочетоха телефо­нограмата и прехапаха устни, в кабинета настана тягост­на тишина.

• Търси се един предан, ако такъв липсва, още двама от сигурните! - Повтори като в просъница полковник Ан­гелов. - Последните какво ли биха направили, те първо, не могат да се ориентират в полет, не могат да предотв­ратят нищо, но ... заповед! Сега няма верни - разсъжда­ваше командирът, като подкани хората от комитета да предлагат. Мълчанието беше продължително и тягостно.

• Ако нямате против, да предлагам аз - наруши мъл­чанието той.

• Предлагайте, другарю командир - глухо каза пред­седателят на комитета.

• За тази задача аз вярвам в един пилот - инженер капитан Минков.

• Минков ли? - изненадано откликна фелдфебелът от комитета. Убедени ли сте, че е достатъчно чист, той още не е проучен, не е разпитан по наша линия! Данните, ко­ито имаме за него, са от старата власт, а тя си отиде! Известен е като националист!

По гладкото лице на командира се появиха червени петна, в гърлото му заседна гневна вълна, веждите се накъдриха нервно и една отвесна жила между веждите пре­полови високото мрачно чело на две и той отговори:

- Фелдфебел, нас ни възпитаваха в дух на чест и доб­лест, ние така служехме на България! Честния е винаги честен, а безчестният остава завинаги такъв! Който не е служил вярно на първия си командир, ще бъде такъв и на последния! Златото на бунището да го хвърлиш, оста-ва пак злато, а боклука на луната да го вдигнеш, остава бок­лук!

Командирът с явно усилие се стараеше да говори спо­койно, въпреки това се задъха и разкопча теленото коп­че на куртката си.

• Щом така мислят за Минков, то за мен не мислят по-добре, но аз съм пред тях и те още спазват някакви норми на приличие - мислеше Ангелов. Отново в широ­кия кабинет властваше тишина и подозрение и всеки мис­леше по своему. Фелдфебелът огледа петчленния коми­тет и прецени качествата на всички. Двама от тях бяха обрали лавката, за което бяха в карцера, но не бяха съде­ни по снизхождението на дивизионния генерал. Третия беше излежал криминална присъда като малолетен. Чет­въртият като артелчик с негово съдействие бяха прода­вали от склада продукти, но това стана известно в нача­лото на месеца и преписката потъна неизвестно къде.

• Ето нашето лице, това сме ние от първия до послед­ния - помисли той. - Командирът ни знае, но е принуден да мълчи, защото основата, върху която стоеше, е събо­рена. Ако се опита да говори, ние ще го принудим да мъл­чи, защото притежаваме най-ценното качество - безре­зервно подкрепяме новата власт. Трябва да се търпим! Принудени сме да работим заедно! Нито той, нито Мин­ков са толкова черни, нито ние сме много чисти, затова ще се сработваме, без да притъпяваме бдителността, ще изпълняваме задачите отгоре, а там е ЦК - те си знаят работата!

Така разсъждаваше фелдфебелът, който беше най-ав­торитетен между тях. Той реши да търси компромис.

- Другари, отговорността е обща и решението трябва да бъде общо, единодушно. Другарят командир познава качествата на състава и аз смятам да подкрепим негово­то мнение. Ако сте съгласни, да се спрем на капитан Минков, и да преминем към втората задача от телеграмата. Кои ще бъдат придружители?

- Аз вярвам в качествата на летеца, а в обсъждането на придружителите няма да участвам - това е ваш поли­тически въпрос.

Започнаха пазарлъци, доводи и отводи. Никой не же­лаеше да прелети над позициите на противника, всеки съзнаваше, че ще лети над военни части, а там, където се стреля, няма гаранция за живот.

- Щом гласуваме на Минков доверие, то нека бъде док­рай! Най-добре е да бъдеш сам! – предложи един и пет ръце се изправиха нагоре.

2

Самолетното ни въоръжение, както и почти всичкото ни оръжие беше немско производство. Машината, с коя­то трябваше да се извърши разузнаването, беше един ме-сершмид - последен модел. Задачата на Минков беше поставена в кабинета на командира в присъствието на войнишкия комитет. Без да възразява за опасността, ко­ято го грози, капитанът изпъна младото си тяло, токове­те на ботушите му чукнаха отсечено и басовият му глас отговори:

- Слушам, господин полковник!

Хората от войнишкия комитет завидяха на тази ре­шителност, която в тях липсваше. Злоба, ненавист и страх облада хората от войнишкия комитет.

- Този решителен и смел човек, ако получи заповед да разстреля хората от комитета, със свойствената си механична готовност да изпълнява заповед не би се колебал-мислеше фелдфе-белът, като гледаше в профил интели­гентния овал на лицето му.

Проучвайте шосетата, пътищата и железопътните въз­ли, състоянието и степента на концентрацията, колкото може по-дълбоко в югославска територия! Нали знаете, ние сме вече във война с довчерашните си съюзници. Вни­мавайте, те са озлобени и унищожават всяка поява на наш обект!

- Ще се старая, господин полковник!

- Кога да ви очакваме, капитане? - запита фелдфебе­лът от комитета.

Минков го изгледа с насмешка и с тънка ирония отго­вори лаконично:

- Там е война! Задачата е бойна! Срок няма, може и ...

От това недоизказано „може" телата на присъстващи­те потръпнаха, макар че през открехнатия прозорец на-хълтваше приятна есенна топлина. Навън под меките лъ­чи на есенния ден животът течеше приятно и никой не би пожелал смъртта. Този човек така леко прие задача­та, която може да го раздели със света на реалността! Присъстващите в кабинета познаваха опасността, на ко­ято е изложен, знаеха, че той е обречен, че може да не се върне и гледаха на него като на нещо, което виждат за последен път! В него всеки жест, всяка дума, всеки тре­пет и мускул говореха за една решителност, готова да срещне смъртта!

Всеки искаше да съхрани в съзнанието си част от не­го, от готовността му за саможертва, от руменината на лицето му, от синевата на големите му очи, от решител­ния трепет на жестовете, от твърдата походка на войни­ка. Когато трябваше да се разделят, полковникът се ръ­кува с него продължително и сърдечно. Искаше му се да го прегърне като собствен син, но войнишките правила не позволяваха. Буря от най-възвишени чувства го душе­ше и в очите му се показа влага. Хората от комитета пос­ледваха примера на командира и се ръкуваха продължи­телно. Сините му очи като вечерни звезди грееха ясно със студена до ужас решителност. По страните властва­ше плаха бледност. Ъглите на устните и отвесната бръч­ка на челото говореха за мъжествена твърдост.

Напълно екипиран, с парашут на гърба и кожен ска-фандър Минков отиваше към самолета, който работеше за подгряване и проверка. Успоредно с него от дясната му страна беше командирът с вкаменено мраморно ли­це. Той може би искаше да му каже нещо, но не можеше, защото не бяха сами - до тях вървяха петимата от вой­нишкия комитет. Така групата в пакет премина край пър­вия хангар, откъдето се чуваше един стенещ, изнемощял глас:

- Помощ!.. Стига!.. Невинен съм!..

Наушките на скафандъра бяха обърнати встрани и Минков дочу познатия глас на поручик Тодоров. Дали останалите се направиха, че не чуват, или наистина не чуха, това остана неизвестно за Минков, но той позна гласа на колегата си и измени посоката на вървежа. Упъ­ти се към открехнатата врата на хангара и колкото пове­че доближаваше, толкова по-ясно се чуваха мъчителни­те стенаник, чуваха се и тъпи удари с дърво в човешкото тяло и съскащ от злоба глас:

- Дисциплина, а? Дисциплина?.. Устав?.. Царско ко­пеле... Фашист с фашист? Майка ти гадна, ще ти източа кръвта!..

Минков усили твърдата си крачка към мястото на ин­квизицията. Останалите го следваха механически и тичаха да се изравнят с него. Преди да отвори вратата, един сърцераздирателен вик се проточи:

- Ох... Майчице... Защо ме убивате?..

След него последва тъп удар. Минков не отвори вра­тата с ръка, а я ритна с крак. Едната ръка беше заета със заредения валтер, а мощният му глас прогърмя:

- Стига! Спрете!

Двама от инквизиторите се опитаха да застанат полумирно с ехидни усмивки на лицето. Третия, който биеше с дръжка от лопата вързания на бакъш офицер, се изпре­чи пред Минков и процеди през зъби:

- Вървете си! Защо идвате?

Със саблен удар на лявата си ръка Минков събори ин­квизитора. Държалето падна от ръцете му и зловещо звънна на циментовия под. Летеца го ритна и то полетя към отсрещната стена! Инквизиторът се изправи бавно, но в това време цевта на валтера го опря в гърдите му и решителният поглед на Минков го смрази. Той застана мирно, по войнишки.

- Що значи това? Кой ви даде тези права? Отвържете офицера! - нареди Минков

Инквизиторът стоеше като повехнала статуя, в очите му мъждукаше сплав от страх и ярост.

- Отвързвай! - повтори той и подготви лявата си ръка за втори саблен удар.

В това време съучастниците в инквизицията клекнаха над смазания и окървавен офицер и започнаха да развър­зват въжето. Единият изтегли тоягата, която беше пъх­ната между свивките над лактите и задната част на ко­ленете. Другият отвърза връвта, с която бяха вързани кит­ките. Освободеният не можеше да стане. Легна на дясно­то рамо върху циментовия под и простена:

- Боли!.. Пребиха ме...

На две места от силните удари куртката беше спука­на, спукана беше и кожата на гърба и оттам струяха кап­ки кръв.

- Помогнете му да стане! Фелдфебел, отведете го в лазарета и превържете раните! Извине-те ме, господин полковник, че нареждам във Ваше присъствие.

Когато двамата изведоха Тодоров, Минков се обърна към фелдфебела и каза:

- Това е произвол! Ние всички без оглед на пагона сме войници! Задачата ни е добросъвест-но и честно да из­пълняваме заповедите за защита на Родината!

Той погледна часовника и като в просъница каза сам за себе си:

- Закъснявам! Заповед... Командването иска сведения...
Преди да се изкачи на сгъваемата стълба, капитанът застана мирно, удари токове на боту-шите и козирува на изпращачите.

- До скоро виждане, господа!

• Меко кацане, капитане, успех! - отговори полковни­кът, като удължаваше думите като паралитик. Челюсти­те му бяха схванати от това, което видя, от участта на Тодоров. По лицето му нямаше капка кръв, в съзнанието му изчезна всяка представа за дисциплина и ред, за чест и дълг.

• До скоро виждане - отговориха след полковника пе­тимата от комитета. Докато самолета набираше инер­ция по бетонната писта, лицата им просветнаха като зим­но проясняване, после отново по тях застина дивата зло­ба на хора, жадни за кръв и злини.

Към щаба вървяха шестимата заедно, полковникът бе­ше в средата; краката му тежаха, като че мъкнеше оловни ботуши. В съзнанието му не слизаше образът на сма­зания дисциплиниран поручик. „Щом започнаха така, ще карат наред... Може би утре съм аз! Знае ли Велчев? По чия заповед се върши това?! Всичко е така грозно, неиз­вестно и страшно! Партия в казармата. Анархия, произ­вол на корумпирани и малограмотни хора, престъпници, които аз пазех от строгостта на закона! Вярвах в тяхното разкаяние!

Да се обадя ли на генералите - Маринов, Станчев и Попов? Те ще спасят честта на пагона! Познавал ли съм ги добре? Те взеха властта от ръцете на старата власт и я поднесоха на новата с надеждата за национално обнов­ление... Не е ли това НАЦИОНАЛНО ПОГРЕБЕНИЕ? Тези руски войски, които се настаняват на гарнизон в страната, не са ли за това, да закрилят престъпленията на партийните страсти?

Партийната агитация говореше за братство между хо­рата, за равенство в обществото, за ред, за закон!.. Какво остана от тази агитация? Ние, офицерите, спорехме по­между си често за това какво ще бъде, когато във власт­та участват комунисти. Никой не ги е познавал, всичко беше предположение! Изчезват офицери, невинни хора, които служеха на България предано и честно, убиват ги и ги хвърлят в полските ями. Това никой не е предпола­гал! Някои от офицерите искаха да заминат с германци­те, ние ги обвинихме в предателство, в измяна, сега те изчезнаха. Те са познавали какво значи комунизъм в дейс­твие и комунизъм на власт! Ние, наивниците, ги смятах­ме за ангели, а те излязоха дяволи, затова ще плащаме, но поне нека е по-достойно!" - Тези мисли занимаваха полковник Ангелов, когато се приближаваше към щаба придружен от хората на войнишкия комитет. Един от тях запита:

- Другарю командир, след колко време ще очакваме Минков?

Полковникът погледна ръчния си часовник, пресмет­на нещо на ум и пак така разчленено, като дете, което за пръв път проговаря, или като тежко болен отговори бавно:

• Ако всичко е добре и бог го запази - около 90 мину­ти! Ако - може и никога!...

• Какво да разбираме под това ако?

• Ако снаряд не улучи машината! Противникът стре­ля точно!

Месершмитът изчезна в синевата на есенния ден, ня­какво вътрешно чувство подсказваше на полковник Ан­гелов, че той никога няма да види тоя предан и смел офи­цер, от когото винаги се възхищаваше, обвиняваше се в излишен сантиментализъм и си казваше:

- Една прегръдка не беше излишна!.. Той заслужава това!

Друга подобна възможност - едва ли.

Все пак тревожно замислен, полковникът се отправи към щаба, хората от комитета отидоха да се съвещават в партийния клуб, който беше настанен в най-хубавата стая на щаба.

Мрачно предчувствие и все по-черни мисли обземаха командира на полка. Той горчиво разбра, че не е госпо­дар на положението. Дисциплината за една седмица спад­на до най-ниската степен. Вечерни проверки не се праве­ха, не се провеждаха никакви учения. Заповеди от глав­ното командване липсваха, освен тази за разузнавател­ния полет. Това бяха симптоми, че и там по върховете нещата не са в ред. Там също има арести и изчезнали офицери. Велчев не е от мекушавите хора, които могат да понесат такова падение, ще направи опит да излезе от задънената улица. Той винаги е успявал, но сега срещу него е комунистическата партия, а зад нея 100-хилядна съветска армия гарантира властващото й положение!

От дружините и ротите непрекъснато идваха сведения за арестувани и изчезнали офицери, подофицери и вой­ници. За едни се говореше, че са убити, други в неизвест­ност, трети - задържани за разпит.

В портала влязоха два стари джипа, от които излязоха цивилни хора, въоръжени с шмайзери. Всичките осем ду­ши имаха на левите си ръце средно широки червени лен­ти. Около новодошлите се събра голяма група войници, които ги разглеждаха недружелюбно. Някои от гостите се опита да се ръкува с тях, но те отбягваха това. Кръгът се разшири, оредя и изчезна съвсем. Войниците се приб­раха в помещенията и гледаха през прозорците.

- Не се страхувайте, другари! Ние сме представители на спасителния Отечествен фронт! Ние сме комунисти! Долу фашистката тирания! Смърт на фашистката тира­ния! Смърт на фа-шизма и богаташите! - заговори един от цивилните, среден на ръст, с големи черни мустаци,
широки бакенбарди и провиснала под каскета му дълга сплъстена коса.

Лозунгите не предизвикаха овации, а смях и подиграв­ки. Това ядоса цивилните и един про-цеди през зъби:

- Войниците са отровени от фашистката зараза! Без­ жалостна борба с враговете! Няма ли тук войнишки ко­митет?

Командирът гледаше от прозореца на кабинета, стаен зад дебелото перде. В този момент той недоумяваше, не разбираше какво значи това и какво трябва да предприе­ме. Беше подал покана за разговор с командира на армията генерал Маринов, но телефонът упорито мълчеше. От цялата обърканост той знаеше само едно, че не е вече командир на полка, че полкът не е вече оная монолитна бойна единица, готова да служи на интересите на нацията.

- Да дойдат хората от войнишкия комитет! – извика мустакатият, като гледаше към про-зорците на първия етаж.

Плахо и неуверено войниците започнаха да се тълпят отново около тях.

• Кой е председател на централния войнишки коми­тет? - запита човекът с голямата коса.

• Аз, другарю - обади се фелдфебелът и излезе три крачки пред другите.

• Ето, вие сте властта, вие сте командирът! Упражня­вайте смело властта! Бийте смело фашизма! Унищожа­вайте го, където го намерите! Властта е наша, на кому­нистите! Всеки, който се опита да пречи, е враг и трябва да бъде смазан! Ние, комунистите, не можем да бъдем спокойни, докато в ръцете на царските офицери има оръ­жие, докато те са начело на бойните части. Ние искаме и ще имаме наши народни командири-комунисти, дотога­ва войнишките комитети ще изпълняват тези права.

Докато мустакатият долу говореше, командирът слу­шаше зад открехнатия прозорец от кабинета на втория етаж. Телефонът звънна остро и от другия край на жица­та се обади кадифеният глас на генерал Маринов. Пол­ковник Ангелов разказа това, което беше видял и чул, изрази желание да напусне. Искаше да отиде в родното си село, където носталгията непрекъснато го теглеше.

- Ще предам на министъра всичко, което чух. Вие не сте първият с подобни сигнали, на бюрото ми има стоти­ци телеграми, в които се чете ужаса от една необуздана маса, която гово-ри от името на народа, без да е упълно­мощена за това. Има нещо по-страшно. Сега, когато ние й дадохме властта, дадохме и Вътрешното министерст­во, те се въоръжиха до зъби и обявиха, че извършват ре­волюция - 14 дни, след като от нашите ръце получиха ръководните постове. Това са указания от Съветското по­солство, което фактически се разпорежда със съдба-та на страната. Ние се стремим да запазим независимостта, но дали ще успеем, нова никой не знае! Арестуват и уби­ват без съд и присъда невинни граждани, много от тях по лични вражди!

• Велчев знае всичко. Вие знаете за вашия полк, той знае за страната, за цялата армия! Нещата са по-страш­ни, полковник Ангелов, защото е застрашена национал­ната ни независимост! Действайте търпеливо и разум­но! Има вероятност под натиска на неверие и страх ко­мунистите да вкарат в казармата така наречените народ­ни командири - хора без политическа подготовка, за да следят нас! Ние ще ги приемем! Нямаме друг избор!

• Господин генерал, трудно понасям анархията, готов съм да захапя цевта на пистолета, като запазя завинаги дълга за чест и доблест!

• Грешите, полковник Ангелов, това е малодушие! Вие сте необходим на България и трябва да й служите! На­шите части воюват на запад, пристигат първите убити и ранени! Току-що получих от щаба данни от разузнаване­то, за големи контингенти от немски съединения. Те са на нашата граница и ние ще се бием с тях! Това е наше задължение, наш дълг като офицери!

Разговорът още не беше приключил, когато тръбата засвири сбор и един войник от комитета доложи:

-Другарю полковник, викат Ви цивилни от комитета!

Полковникът сложи слушалката на вилката, без да из­чака последното обяснение на генера-ла. Без друго той не можеше да говори в присъствието на човек от комитета.

• Кои са господата? Защо не заповядат тук?

• Не знам - свириха сбор по тяхно искане! Искат да правят митинг.

• Какъв митинг? Това е казарма!

• Не знам, другарю полковник, викат Ви!

Докато полковникът и войникът разговаряха, двама от цивилните със заредени автомати застанаха в рамка­та на вратата и единият от тях заповяда твърдо:

• Полковник, всяка съпротива е излишна! Предайте оръжието на войника и се оттеглете четири крачки в стра­ни от бюрото!

• Господа, арестуван ли съм? В какво ме обвинявате?

• Без приказки! Изпълнявай каквото Ви казваме!

Полковникът изпълни заповедта. Пистолета от кобу­ра изваждаше много бавно, като обмисляше да захапе ли цевта. Страхуваше се, че този срещу него ще го предва-ри, а да умре от такъв негодник му се видя недостойно. Като го постави на полираното бюро, той го бутна с края на пръстите си, като каза на себе си:

- Сбогом, оръжие! Сбогом, свобода! Сбогом, воля моя!
Цивилните изкараха всички преписки от бюрото му, натикаха ги безразборно в касата и взеха ключа със се­бе си.

- Ако желаете да останете жив, изпълнявайте това, което Ви нареждаме!

- Аз имам началство над мен - има щаб на армията!
- Вашето началство е мъртво! Щабът сме ние - коми­тетът!

Полковникът замълча, той прецени, че повечето обяс­нения не са нужни.

- Да вървим на митинга - нареди един от цивилните.
Полковникът вървеше напред като арестант, един от цивилните пошушна нещо на ухото на другия, той се по­замисли и отговори тихо:

• Прав си, войниците го уважават, ефектът може да бъде обратен. Полковник, Вие не сте арестуван, вървете с нас! Това, което направихме, е необходимо като пред­пазно средство. Ако нямате престъпления, не се страху­вайте.

• При нас всичко се вършеше със заповед! Тук до сега произволите бяха изключени! Според вас може би е прес­тъпление да се опази дисциплината в един полк?

• Щом полкът е служил на буржоазната власт, а не на народа, е престъпление и ще ви се търси отговорност от народния съд!

• Твърде различно разбираме нещата за дълг, госпо­да!? - загрижено отбеляза Ангелов.

• Всичко старо е мъртво! Ако докажете, че ще служи­те вярно на новата власт, на комунистическата партия, ще направим опит да се разберем.

• Искате да кажете на Отечествения фронт?

• Аз добре се изразих! Отечественият фронт изигра своята роля, той беше необходим дотук. Сега всичко ще служи на партията, ще остане само името му, за да дава представителен характер на нашата комунистическа власт. За нас бяха необходими подкрепата и симпатията на всеки гражданин, затова издигнахме знамето на ОФ. Сега това ще е нужно за фасада пред външния свят, а тук ще се слуша волята на партията. Чувал ли си за диктату­ра на пролетариата? Всеки, който се опита да ни пречи, е наш враг, ако ще и министър да е сега!

- Не ви разбирам!

- Няма нищо трудно за разбиране! Важно е да го раз­бираме ние, комунистите, останалите трябва да слушат!

• Самостоятелно вие може да сгрешите!

• Партията не греши! Тя е винаги права, даже и тога­ва, когато греши, тя единствена се учи от грешките си! Колкото повече грешки е допуснала, толкова е по-без­грешна!

На митинга говори цивилният с мустаците. Речта му беше несвързана, пълна със закани срещу всичко, което не се титулува комунист? Войниците го гледаха плахо, даже враждебно, затова, че не каза нито една блага дума за българския народ като цяло. Тази враждебност вбеси оратора и той завърши нелогично, без естествен край, без да получи овациите, които очакваше. Останалите се­дем души от цивилните разбраха, че не са постигнали то­ва, което искаха.

• Не само че не се доближихме до тях, ние ги отблъс­нахме - обясни един от тях. - Те ще ни трябват, ще ги водим на фронт, такава е задачата на партията, това го искат братята Руси. Да дадем думата на полковника, той познава войнишката психика, ние му казахме какво ис­каме. Вярвам, че той ни разбира! Може да ни помогне.

• Нужно е, дотук спечелихме нищо - заключиха оста­налите.

• Войници, офицери и подофицери - започна той тихо и увлекателно. Обръчът от човешки тела се сгъсти и по расна, настана пълна тишина. - Жестока война разтърси светът и човечеството плати скъпа дан! Смъртта си на« мериха милиони. За всичко е виновен един човек, ненаситен на слава и земи. Един безумец - наречен Хитлер, потопи в кръв човечество-то!

Войниците прекъснаха оратора с ръкопляскания и викове:

- Смърт на Хитлер! Към Берлин!

• Ето, това се искаше - постигнахме целта с помощта на полковника! Спечелихме войниците! Това засега е най-важното, той може и в бъдеще да ни служи, ако зад него стои един здрав политически командир. Ако в комитета решат друго, то е отделен въпрос.

• Добре, комитетът сме ние и решаваме веднага - за политически оставаш ти, Георгиев, ще заемаш длъжност­та адютант - заключи човекът с мустаците. - С полков­ника деликатно, той още е нужен. Свършим ли работата - тогава друго! Ако смениме решението, ще ти съобщим, тогава ще остане Габровски!

3

Деветдесетте минути за извършването на разузнава­телния полет на Минков бяха изтекли неусетно, докато цивилните бяха в полка, така че Ангелов се стресна ужа­сен, когато разбра, че пристигането е просрочено с три часа. За военните му разбирания беше извън всяко съм­нение, че с Минков се е случило може би най-лошото!

„Жив ли е Минков или загина като честен офицер се­га, когато офицерската чест е поругана? Дали не е пре­летял над немските позиции с бяло знаме? Той видя с очите си завързания на бакъл Тодоров, видя го смазан от бой и знае, че той е невинен. Как му е подействало това? Дали не е решил да се избави от подобна ситуация и е поел тежкия кръст на изгнаник?"

В размътената глава на полковника витаеха мрачни мисли, резултат от една необуздана превратност.

„Минков е патриот, той се е обрекъл да служи на Бъл­гария, клел се е в бойното знаме на полка и ще му остане верен! Закъснението обаче е необяснимо!.."

С повишено самочувствие членовете на войнишкия ко­митет се събраха в едно помещение и председателят на полковия комитет започна реч с революционен патос:

- Другари комунисти, вие чухте от отговорните друга­ри какво се иска от нас-осъществява-не диктатурата на пролетариата в нейните най-точни форми! Това означава смазване на вся-ка съпротива, от страна на фашистки­те елементи, даже и пасивна да е тя! На всеки ръководен
пост трябва да застане комунист, без оглед на образова­ние и квалификация! Най-важното ка-чество сега е - пре­даност към идеята на комунистическата партия и вяр­ност към великия СССР! Всичко друго е второстепенно и несъществено! Ние сме призвани да извършим рево-люция по образец на ВЕЛИКАТА РУСКА от паметната 1917 година и от днес, една седмица след като властта е в наши ръце, ще я осъществим, ще я доведем до победен край!

Присъстващите се наелектризираха, станаха прави, вдигнаха юмруци заканително и викаха единодушно:

• Смърт на народните врагове - фашистите! Смърт на богатите! Да живеят сиромасите!

• Другари, трябва да задържим и разпитаме всеки офи­цер! Това го изисква революцията. Всеки трябва да опи­ше дейността си, особено оная, която е била насочена срещу прогресивните сили, срещу комунистите!

Думата „прогресивни" беше нова в речта на глашата­ите и остана неразбрана за много от хората на войниш­ките комитети, затова един от тях запита:

- Кои са били прогресивни? Ние или фашистите? По какво се познава?

Неуместният въпрос не предизвика съжаление от на­ивност и смях. Неразбирането беше всеобщо.

- Другари, в нашата реч навлизат нови думи, те дой­доха с новото време, ето що значи прогресивен: всеки, който е преследван като комунист, е прогресивен, който е бил враг на стария строй! - обясни фелдфебелът от Цен­тралния войнишки комитет.

• Ами ние, другите, дето бяхме в затворите, за това дето вземахме от фашистите и от мандрите, макар че ни наричаха крадци, ние сме си прогресивни - добави един.

• Разбира се, щом си тормозен от властта, значи си прогресивен! Тези права ви се признават, ама да се раз­берем - вие трябва да защитавате властта. Иначе...

Не всички от членовете на войнишките комитети бя­ха живели организационен живот и сега налучкваха пъ­тищата и формите на организационна работа. Това бяха млади хора, всеки със своите житейски неуспехи, отпад­нали поради слаб успех ученици, озлобени към всички, които бяха ги изпреварили в своето морално и материал­но развитие. Тези неуспяващи хора разбраха, че всички прегради и изисквания са съборени, иска се само едно -вярност към идеите на партията, а тя е съвкупност от корумпирани, битово разложени и отежнени с криминал­ни престъпления хора. В името на революцията в онези дни беше позволено всичко! Достатъчно беше да се на­речеш прогресивен, да си извършил някакво углавно прес­тъпление и имаш имунитета на прогресивен революцио­нер - можеш да убиваш и да грабиш!

След бурното заседание на войнишкия комитет започ­на Вартоломеевата нощ в полка. Указанията на предсе­дателя на полковия войнишки комитет бяха:

- Във всяко звено (взвод, рота, дружина) комитетите да разчистят сметките си с фашистки-те елементи, т.е. с всеки, когото пожелае... Всеки трябва да разбере, че се извършва револю-ция, да изпита върху собственият си гръб силата на нашия юмрук - заключи той и думите му бяха изпратени с едно екзалтирано, революционно:

- Смърт на фашистките елементи!

В коридорите и помещенията плъзнаха свирепи, опи­янени от дива революционна ярост полуграмотни хора.

Командирът още размишляваше за незавърналия се разузнавателен самолет. В кабинета беше тихо, големи­ят стенен часовник старателно отмерваше времето. Есен­ният вятър сплиташе клоните на липите, гъсти облаци надвиснаха над сградите и по стъклата започнаха да чу­кат приспивно капките на тих есенен дъжд. Без да чукат, в кабинета на командира влязоха петимата от полковия комитет. В очите на свирепите хора трепкаха жестоки искри от разпаления в тях огън на революционната страст. По лицата им бяха изписани злоради усмивки на безспорни властници на положението в полка. Ръцете на петимата бяха в близост до кобурите на заредените пис­толети, а двама от тях стискаха дръжките готови да дейс­тват. Тягостната неизвестност продължи така известно време. Полковникът разбра намеренията на неканените посетители. Всеки опит за съпротива беше невъзможен, той нямаше оръжие. Искреното му желание беше да бъ­де разстрелян, без да бъде унижаван, гаврата с него го възмущаваше, тя беше непоносимото, с което той не мо­жеше да се примири. Иначе смъртта не го плашеше, но винаги мечтаеше тя да го намери пред олтара на Родина­та. Тишината в кабинета още властваше, когато в кори­дорите мъкнеха арестувани и се чуваха удари и псувни. Долитаха стонове на ранени и силно хлопане на врати и прозорци, щракаха затвори на карабините.

- Господи, що значи това?! - запита той.

- Революция, революция, полковник! Всеки трябва да даде отчет за дейността си като царс-ки, фашистки офи­цер пред революционния комитет!.. Включително и Вие!

• Ние не бяхме офицери на царя, той умря достойно за Родината, ние сме офицери на България!

• Без много приказки, полковник, не е във Ваша пол­за. Мълчете и изпълнявайте нарежда-нията на револю­цията!

Фелдфебелът извади от шкафа карирани листа, хвър­ли ги грубо към него и каза повелител-но:

• Пиши!

• Не знам какво искате от мен?

Вместо отговор един от войниците му стовари юмрук в главата и той падна от стола. Другите се нахвърлиха върху него и започна бой с ръце и ритници.

При всеки удар от стола хвърчаха разпадащи се части, които служеха на другите за нанасяне на удари. Отнача­ло полковникът се стараеше да се пази, доколкото беше възможно, но без да охне, без да иска милост. Впоследс­твие чувствителността на тялото намаля и той не реаги­раше на ударите, кръвта беше нахлула в горния пласт на кожата и притъпи чувството за болка.

Екзекуторите се измориха и спряха за почивка, това стана без сигнал. Командирът беше проснат на килима с лице надолу. Зад лявото му ухо главата беше спукана и от раната струеше алена кръв. Куртката на гърба беше скъсана на няколко места, като на две от тях бяха се по­казали кървави петна, които като зловещи очи аленееха па светлината,

- Стани и пиши! - изкомандва фелдфебелът.
Полковникът разтърси главата си, като че се събуж­даше от кошмарен сън, прекара дланта на лявата си ръка по потното чело. Той се сепна от болка - един подко­ван ботуш беше го рит-нал на среща и там беше се пока­зала подутина с наседнала кръв.

От раната на главата му кръвта се стичаше под яката. Той усети топъл гъдел и го погали с ръка, както седеше на килима. На пръстите си усети неприятна лепкавост, вгледа се в тях и видя цвета на собствената си кръв. Из­вади носната си кърпа, изтри кръвта от ръката си и гле­даше надолу, отбягваше погледите на инквизиторите. Сгъна кърпата с характерното за него старание. Той всич­ко вършеше така. После се изправи, като се олюля вст­рани, опря се в един от ъглите на масата, притегли един стол и седна без покана.

• Какво искате да пиша?

• Всичко, което си вършел против народа, против прогресивните, против комунистите!

Без да възразява, той започна да пише все така стара­телно, четливо, с красиви, наклонени надясно букви. Из­писаните листа слагаше встрани, като ги подреждаше ху­баво един върху друг, след като попиваше от тях масти­лото с меката попивателна.

Фелдфебелът реши да убие скуката си, като започна да чете написаните показания. Той вземаше страница след страница, прочиташе ги и започна да ги предава на другите, но те бяха полуграмотни, възхищаваха се на ху­бавите букви и ги връщаха отново.

„Когато разузнаването разкриваше конспирация, не позволявах да бъдат разпитвани заподозрени по обвине­ния, с оглед ограничаване на разкритията. Така военно­то разузнаване можеше да манипулира само тези, които по невнимание и недостатъчна предпазливост бяха разк­рили своята непозволена дейност. Със специална заповед бях забранил да бъдат бити и измъчвани задържа­ните."

Фелдфебелът остана изумен от това, което прочете.

• Този човек има по-високи заслуги от всички нас! -помисли си той. Това го ядоса и той търсеше повод да го злепостави. В този момент се досети за незавърналия се разузнавателен самолет и иронично запита:

• Къде ти е Минков? Защо ни подведе? Той е вече при немците! Ще отговаряш с главата си! Пиши за него, пи­ши, че е заминал по твое настояване.

Полковникът престана да пише за себе си, започна за Минков:

„Познавам го като честен и патриотично настроен офи­цер. Това е записано и в кадровото му досие. На разузна­ване замина по мое предложение, няма в частта по-под­ходящ от него. Ако съм се излъгал в оценката си, нека това да бъде мое провинение и да бъда наказан за него."

Полковникът приключи страницата за Минков и ос­тави листа върху другите, фелдфебелът го грабна, оста­на доволен от това, което беше написано.

„Така, сам сложи въжето на шията си, ние само ще ритнем стола, - самодоволно разсъждаваше той. - Това е достатъчно за една смъртна присъда. Минков е вече при германците."

Полковникът пишеше седмата страница от показани­ята си, когато телефонът звънна остро, фелдфебелът грабна слушалката и автоматично започна да повтаря:

• Ало, ало, кой? Тук е войнишкият комитет.

• Скрийте се, фелдфебел! Дайте ми полковник Анге­лов! - настояваше отсреща един чист алт, но властолю­бивият фелдфебел упорито питаше:

-Кой?

- Тук е главнокомандващият на армията генерал Ма­ринов, махнете се оттам, фелдфебел, иначе ще изпратя да ви арестуват и ви разстрелят за саботаж!

Ръката на фелдфебела затрепера като на маларичен и той сконфузено каза:

- Заповядайте, господин полковник! Генерала...

- Слушам, господин генерал - каза полковникът и на­прави нечовешко усилие да застане мирно.

От очите на полковника потекоха сълзи на чиста ра­дост. Това бяха сълзите на патриотичния порив...

• Какво?.. Какво казва?.. - питаха обезумелите инкви­зитори.

• Минков ранен! Самолетът се приземил край София...

• Поправи тук. Пиши, че той е изпратен на разузнава­не по настояване на войнишкия комитет.

4

Полковникът изписа десетия лист от следствието и пак така грижливо го постави върху другите. От към се­новала се чуваше стенанието на изтезаван човек и тъпи удари следваха последователно един след друг. През от­ворения прозорец от западната страна нахълта едно сър­цераздирателно ехо: -О-о-о... Защо ме убивате?..

В очите на Ангелов пламна див огън. Той позна гла­сът на адютанта Фердинанд Симеонов и механически по­търси с дясната си ръка парабела, но кобурът беше пра­зен. По широкото му бяло чело се изду една синя жила, която започваше от основата на веждите и се криеше в кестенявия кичур леко накъдрена коса. Две разклонения от жилата завиваха към слепоочието и преди да се скри­ят във високо подстриганите скули, пулсираха силно. Когато посегна към десетия лист, беше минало полунощ и ръката му за пръв път потрепера. Той беше минал през огъня на две войни, но тази ръка не беше треперела ни­кога. Старателно постави чистия лист пред себе си.

- Стига за сега, ще продължим утре. Отивайте си!

Членовете на войнишкия комитет не дочакаха да си излезе полковникът и изчезнаха почти едновременно в широкия и дълъг коридор на казармата. Чаткането на подкованите ботуши се сля с това на други, които измък­ваха на двора двама арестанти - един подпоручик и един фелдфебел.

Произволите бяха започнали отгоре надолу. Под ко­лелетата на една мнима революция падаха хиляди невин­ни хора, но такива, срещу които не беше възможно да се скалъпи каквото и да е обвинение за обществено пори­цание. Разказвам това, което завинаги паметта ми съх­рани, защото то така дълбоко се е вразяло в чистото ми съзнание на 18-годишен юноша, че днес, 40 години по-късно, всичко е толкова свежо, като че ли е било вчера!

Беше 26 септември 1944 година. Денят беше влажен, но топъл за сезона. Повечето от младежите бяхме в хуба­вата селска градина с плачещи върби, където се разхож­дахме вечер и правехме първите си срещи със селските девойки. Шумът на четирите бистроструйни чучура се смесваше с шепота на върбите, преплиташе се със за­качливите шеги на младите хора и остави в съзнанието ми незаличими спомени.

Членовете на партийната организация се самоназначаваха за коменданти на селото. Тогава за пръв път чух тази дума. Тя дойде със Съветската армия, където беше широко известна. Комендантът отговаряше за реда в на­селеното място, за времето, когато е дежурен. Тази па-метна вечер 26.09.1944 г. комендант на селото беше ко­муниста Васил Кънов. Той беше получил нареждане от Околийския комитет на комунистическата партия за на­чалните дни на мнимата революция и какво трябва да се извърши през това време. Срещна една група ремсисти, между които бях и аз и каза:

- Оставете момите, те няма да избягат! Елате в клуба да ви кажа най-новото и да се дейст-ва още сега!

Малката стая, определена за клуб, беше пълна с хора - членове на партията и РМС. Комендантът нареди да се затворят вратите, да се запази нужната тишина и каза:

- Кой на кого има да отмъщава - сега му е времето! От когото се страхуваме като враг на нашата власт, той трябва да изчезне! Четиридесет дни законите и боговете ще бъдат глухи и слепи!

Работата започна същата нощ. Старите партийци се отделиха от нас, говориха си тихо и към 22,30 из селото тръгнаха въоръжени. Изваждаха от домовете мирни, уби­ти от работа селяни, тикаха ги в мазето на прогимназиа­лното училище.

Мъртвите на тези 40 фатални за нацията ни дни ще останат завинаги неизвестни, но във всеки случай заги­наха хиляди невинни.

Когато остана сам в стаята, полковникът се помъчи да събере мислите си, да осмисли това, което ставаше в стаите за разпит, но мъчителните стенания на инквизирани хора стигаха до него и тревожеха съзнанието му.

На стената в кабинета беше поставено огледало, го­лямо - човешки ръст. Той видя образа си в гладката ог­ледална плоскост и трепна като прободен с нож. Никога не беше изглеждал така отчаян и безпомощен, лишен от възможност да окаже помощ на страдащите, които сте-неха в нощта, безсилен да въведе ред, законност и дис­циплина в полка!

В душата му бушуваше страшна буря. Той жестоко об­виняваше себе си и цялата бивша администрация от ца­ря до пъдаря, която търсеше начини и форми да оправда­ва, да оневинява и да смекчава вината на престъпници от всякакъв вид.

Сърцето му ридаеше по нещо безвъзвратно изгубено и един болезнен стон проплака в тихата стая. Плачеше ко­равата душа на стария войник. Иначе кротките му кафе­ни очи сега бълваха пламъци от гневен ужас. Широките му мустаци, които бяха винаги добре пригладени надолу и покриваха цялата му горна устна, сега изглеждаха изп­равени хоризонтално като таралежови бодли. Ситните му и равни зъби, които обикновено проблясваха между соч­ните, винаги червени устни, сега изчезнаха в устната ку­хина и бърните с бяла, напукана, на вертикални ленти кожа, която бодеше езика при допир с нея, изглеждаха неповторимо грозни. Ушите му изглеждаха увиснали на­долу. В края на устните се откроиха две дълбоки бразди, които до сега липсваха. Той се уплаши от образа, който се показа в огледалото, и опъна ръцете си напред, за да се предпази от него. Едното от кожените кресла беше встрани от огледалото и той грохна в него, като стисна между длани главата си. Стискаше я така, че почувства болка в ръцете. Тъмни кръгове се завъртяха пред очите му. Те се пукаха и гаснеха във виолетови сияния.

- Ти си виновна! Ще те стискат чужди ръце, които не заслужават това! Ще патиш, може би ще се отделиш от плещите, нека те стискат тези ръце, на които нареди да висят надолу, вместо да стрелят и убиват престъпници!...

Колко прав е бил полковник Гологанов - председателят на военнополевия съд от III дивизия, когато каза:

- Ходатайствате с фелдфебел Данко Лалов да не дам смъртни присъди на дезертьори и крадци на оръжие, за­щото били млади и заблудени! По двете деяния те заслу­жават смърт. Да оставим третото, което е най-важното и отвратително - конспирацията, предателство на Родина­та! Ще ви послушам, господа, ще направя компромис със съвестта си и закона, ще ги оставя живи, за да ви обесят! Мен няма да ме намерят! Аз знам какво значи комуни­зъм и когато той влезе през източната врата на Бълга­рия, аз ще изляза през южната! За двама ни под едно небе няма място! Теоретически той е едно, а на практика е друго! Принципът при комунизма е един, който не е с нас, той е против нас и за такива - смърт! Среден път няма! Не съм забравил оня редник, който дойде от кара­ула при мен и с тревога заяви:

„Господин полковник, слушах арестантите, като на­белязват кого и как ще убиват, без съд и присъда, когато вземат властта! Вие сте в списъка, защото ме изпращате да ги пазя, аз също, защото изпълнявам! Не е ли по-добре, вместо те да ни разстрелят нас, невинните, ние да ги убием, защото са виновни и осъдени, даже всички, които са в затвора, от първия до последния, те са еднакво опас­ни!.." Отговорих му:

„Спокойно юнак, ние изпълняваме войнишки дълг. Не сме престъпници, пазим реда и зако-на, за това не се съ­ди! Отговорност за това не се търси! Всяка власт създава закони! Няма за-кон, по който да обвиняват невинни! Без да ми вярва войникът си отиде! Колко прав е бил той!... Убили го на 10.09.1944 година през нощта затова, че не е отворил вратите, за да избягат веднага след ареста! Оти­де си невинен и млад! Вината му е, че е бил добросъвестен! Неговата смърт тежи на съвестта ми и ако ме обви­нят за него, ще бъде справедливо да бъда убит, но не и за друго! След него задържаха десетки други, кой е жив и кой изчезна, аз не ще узная!.. Сега е мой ред!..

Един от шестимата, чийто живот измолихме с фелдфебел Лалов беше между цивилните, той не знае на кого дължи живота си, може би и не желае да знае! Прав е - защо да има ангажимент? Ако му кажа, едва ли ще по­вярва, ще ме презре като страхливец и подмазвач! Да си мълча е по-достойно, по-добре, по-красиво! Всичко е без­възвратно загубено!.. Има само една надежда - Велчев, военният министър, но ще му стигнат ли сили, ще успее ли да спаси честта на пагона?.. И там натискът е стра­шен!

Велчев не е от тези, които слушат, той разсъждава и слуша само себе си! Едва ли ще бъде пощаден!

• Когато изправи глава след тревожния размисъл и погледна ръчния си часовник, той показваше 4,20 сут­ринта!

• Да си ходя ли вкъщи? В този страшен вид! - Той погледна през прозореца и се убеди, че преди да съмне, е винаги най-тъмно и тъмнината му вдъхна страх от нещо неизвестно.

Умората, жаждата за сън и отчаянието бяха сломили силите му, на очите му пареше сладникава лютевина, го­лемите му мигли хвърляха сенки над рядката паяжина от бръчки под очите и той заспа в коженото кресло, като главата му морно клюмна на дясно.

5

Домът на командира на полка се намираше в центъра на града, на втората пряка улица от градският площад. Двуетажна сива къща, с тераси от изток и запад. Дворът не беше голям, но добре подреден. От пътната врата до входа на къщата имаше зелен тунел от лозови пръти, под които висяха кехлибарени гроздове от афуз али и черни от мискет и бемзо. Песъчинките по циментовата пътека скърцаха под твърдата стъпка на полковник Ангелов и всички познаваха този приятен сигнал, който се чуваше във всяка стая на къщата.

Лозите бяха посадени от запад, а скелето обърнато на югоизток, за да гали слънцето плодовете. От източния край на пътеката имаше широка алея с цветя. Там вина­ги ухаеше на цъфнал цвят, от началото на пролетта до късна есен. Карамфилите бяха в отделна алея и пъстрее­ха през цялата година. В края, в близост до желязната ограда, бяха хризантемите. Те бяха последната украса на скромната градина, но може да се каже, че бяха и нейната перла.

Къщата беше с два директни входа - за първия и за втория етаж. За втория се отиваше по бяла мраморна стълба. Освен това, имаше и вътрешна вита мозаична стълба, която свързваше двата етажа. Западните прозор­ци на къщата гледаха към двора с овощната градина -там също се чувстваше грижата на добрия стопанин и натежалите от плодове клони на ябълките и крушите ле­жаха на желязното скеле.

Обикновено в дома цареше строга тишина с изключе­ние на часовете, в които децата (момче и момиче) посре­щаха баща си, хвърляха се на раменете му, прегръщаха го, целуваха го. Всеки бързаше да разкаже най-важното за себе си. Накрая момчето почти винаги питаше за слу­жебния кон на полковника, чието име беше Гранит. Той беше любимец не само на сина на Ангелов, а и на целия град - наричаха го Командирския кон.

Много често, когато беше в добро настроение, полков­никът спираше в градината, откъсваше по някой цвят по избор и като влизаше в предният хол, където обядваха, подаваше го с целувка на хубавата си, с 12 години по-млада от него жена.

- Благодаря, Саше - галено и мелодично отговаряше тя с лек акцент на „р", което правеше речта й приятна за ухото, като винаги връщаше получената целувка в двоен размер. Жената на полковника поставяше подарения цвят във вазата при другите, но го издърпваше малко над тях.
Когато оставаше сама, тя го отделяше от другите, опива­ше се от аромата му и го даряваше с де-сетки целувки на ден.

Тая фатална септемврийска вечер песъчинките по бе­тонната пътека мълчаха, мълчаха и през нощта... и още продължават да мълчат!... Мълчеше и бравата на пътна­та врата. Само часовникът в антрето старателно отброяваше часовете, седмиците, месеците и годините от не-възвращаемия ден на полковник Ангелов.

Майката на Ангелов отваряше на интервали вратата на спалнята и досадно питаше:

- Няма ли го? Дочух песничката на песъчинките! Бо­же мой, как може да се излъже човек! Тинке, вярвай ми, преди малко тъй ясно чух стъпките му, да не би да е ид­вал друг, но аз него-вата стъпка в сто ще я позная! Може и от годините тъй нещо!...

Когато часовникът в антрето отброи 10,30 вечерта, баба Райна запали кандилото пред Разпя-тието и то плисна трепкаща светлинка през отворената врата. Разтревоже­ната майка произне-се гореща молитва към Бога и упо­рито зачака да чуе гласа на сина си.

След полунощ баба Райна отново попита снаха си:

• Тинке, стъпките и гласа му чух - идва си.

• Няма го, мамо, тъй ти се струва! Аз също се лъгах, отварях вратите, но там ме посрещна тишината!

Момчето беше опряло чело в края на кухненската ма­са и в здравия си сън дишаше равномерно. Момичето ле­жеше по очи на миндера и сегиз-тогиз повдигаше глава при най-малкия шум, очаквайки да чуе свистенето на пе­съчинките по бетонната пътека.

• Деца, защо не лягате? Нали знаете - утре училище ви чака - запита бабата, когато провери илюзията на шу­ма след 2 часа в новия ден.

• Молих ги, мамо, не искат! Желанието им е да видят тати, да му разкажат лудориите си и тогава!..

• Не му е сега лудории да слуша! Какво проклето вре­ме!.. Всеки с грижите си, децата с едни, бащите с други, а майките с трети. Милите ми внучета!.. Хиляди като вас чакат бащите си, но не ще ги видят! Между казармения двор и Дунава пропукват пушки. Там гинат бащи и сино­ве... Проклето време! Много пъти се сменяше една власт с друга, но като тази не е имало!..

• Мамо, не говори така, това е може би учение! Така ли се убиват хора? Никой още не е съден, нали ще има народен съд, народът ще си каже думата. Аз не виждам някой да е виновен с нещо! Война - по-рано минаха гер­манци, сега минават руси, какво ли още ще видим? Как­во е виновен Сашо, кметът или учителят, всеки си гледа работата.

• Така беше до сега, снахо, сега е друго! Комунистите никога не са били на власт. Сега ще опропастят всичко, защото в живота си никога не са имали нищо! Това са мързеливи и злобни хора, те ненавиждат всеки, който е по-добре от тях, който работи и се труди. Тези два поро­ка, събрани ведно (мързел и злоба), раждат нещо, което се нарича комунизъм. Погледни хората от квартала - кои са комунистите, и ще се увериш!

• Мамо, какво говориш, никъде не казвай това. За та­кива приказки Сашо ще си изпати!

-Ако не е вече изпатил! Това закъснение не е добре!.. Ти не излизаш из града и не знаеш какво говорят хората! Казват, че убивали вързани и невинни хора! Просто ня­кой те мрази, посочи те с пръст и други те хващат, арест и без съд разстрел! Жестоко и мръсно време! Те вдигна­ха оръжие срещу държавата, убиваха от засади, ограбва­ха мандри, складове, магазини и пощи и когато ги съде­ха, всички викахме: „Простете им, сгрешили са!" Сега те не прощават - убиват невинни, като ограбват насила парите! Сашо се застъпваше за тях, винаги казваше, че не бива да се отнема човешки живот. Тогава го харесва­ха, ако сега каже това, ще го съдят! „Заблудени хора, ма­мо! Ние трябва да им помогнем да се оправят, да наме­рят верния път..." - Все това повтаряше и аз го поощря­вах да върши добрини. Често го чувах да казва: „не отне­май на човека това, което не си му дал!" Сега на новите управници руснаците казват: „Убивайте, за да бъдете уби­вани!" Това е техният бог - техният идеал!

• Мамо, лягай си, нали аз ще го чакам. Като дойде, ще ти се обадя - предложи снахата.

• За майката няма сън и покой, кога детето й е в неиз­вестност! По-добре гроб да ми предложиш вместо легло! Сина си чакам.

Старата влезе в спалнята си, без да затваря вратите и светлинката на кандилото хвърляше златисти отблясъ­ци на бравата. Погледна през прозореца, без да види ни­що, прекръсти се, съблече бархетната си пижама и я пре­метна през таблата на леглото. Отвори крилото на гар­дероба, където бяха всекидневните й рокли, попипа с пръстите на дясната си ръка две от тях и взе по-новата. Преметна отгоре плетен шал, взе бастуна с гуменото топ­че накрая и каза твърдо на снаха си:

• Отивам, ще го търся!

• Мамо, какво правиш! Къде отиваш? Знаеш ли какво време е сега, нали преди малко говори за страшни рабо­ти, за лоши хора, за обири и убийства! Виж, часът мина­ва 5 - съмва се, сега се връщат пияни мъже от кръчмите! Има и чужди войници, пияни ходят из улиците!

• Всичко знам, снахо, но ти не знаеш, какво значи да не знаеш къде е синът ти! Това е страшно! Дано никога не го изпиташ, това е наказание от бога! Пияния с пиян ще се разбере! Вие стойте тук и заключете вратите, аз отивам!

• Бабо, ще дойда с теб! - скочи момчето от леглото и грабна горната си дреха.

• Момчиле! Къде? Не бива! Защо ме оставяш? - проп­лака майка му.

- Ще търся тати, искам да го видя, мамо!

Бабата застана в рамката на вратите, прегради му пъ­тя и каза повелително:

• Аз ще го търся, защото съм майка!

• Аз съм син и аз имам право да знам къде е баща ми!

• В къщата трябва да има мъжко! Ти не си малък, ос­тани тук!... Не дай си боже... тези две жени какво ще пра­вят?.. Остани, чедо и запомни това проклето време! - ка­за баба Райна.

Спящото момиче се събуди, хвана брат си през кръста и писна силно:

-Батко, и аз ще дойда с теб! И аз искам да търся тати!
Тинка прегърна момчето и зарида, говорейки с пла­чещ глас:

- Момчиле, не ме оставай сама! Не ме погубвай!
Тези думи на майката трогнаха момчето. То се гушна в майчината пазва и отговори:

- Тук съм, мамо, няма да те оставя!

Външната порта хлопна зловещо в ранното утро. Една майка отиде да търси сина си.

6

Когато са нарушени нормалните условия на живот, колкото и уморен да е човек, сънят е неспокоен и пли­тък.

Телефонът звънна остро и полковникът отвори очи. В първия момент той не разбра нито къде сe намира, нито колко е часът. В прозореца се очертаваха силуетите на липите, полюшвани от есенния вятър. Големият стенен часовник показваше 6,25, но стъмва ли се или настъпва ден Ангелов не можеше да разбере. Телефонът звънеше поривисто и продължително. Той пристъпи неуверено към бюрото и механически вдигна слушалката.

- Добро утро, господин полковник. Така и мислех и ето - не се излъгах! Макар че до работ-ното време остава още един час, вие сте на пост! Това ви прави чест и аз ви поздравявам, пол-ковник Ангелов! Сега за нас е жетва!

Полковникът взе обичайната войнишка стойка, макар да говореше с началника си по телефона и побърза да добави:

-Жетва, господин генерал, но вместо златни класове, падат златни глави, при това невинни!

• Знам, такива са сведенията отвсякъде! Министърът прави усилия да въведе ред, но и той среща трудности. Сега има нещо по-важно! Не искам да кажа, че животът на хората е маловажен, но сме възпитани да оставяме личното на заден план пред интересите на България.

• Слушам Ви, господин генерал.

• Комплектувайте полка със запасни в границите на бойната численост! Предстои ни да воюваме с немците. Готовите дружини да се насочват по посока на Нишката долина. Там ще се дислоцира дивизия и ще започнем во­енни действия в състава на III Украински фронт.

• Господин генерал, потвърдете това писмено, за да получа подкрепата на местните партийни и войнишки комитети. Знаете, че една четвърт от кадровия офицерс­ки състав изчезна.

• Как изчезна? Дезертираха ли? Къде?

• Ние не ги учехме да дезертират, господин генерал, а може би е трябвало!

• Какво говорите, полковник Ангелов? Къде са офи­церите?

• Говоря това, което е, господин генерал! Къде са, ни­кой не знае, може би само звездите и луната, ако са успе­ли да видят!

• Кой ги взе? Къде отидоха? Не се ли връщат?

• Всеки, който носи на ръката си червена лента или петолъчка, който желае да убива и има смелост да се на­рече комунист, може да арестува когото пожелае и да го убие, когато иска!

• Полковник, това е анархия! Защо го допускате? Ня­мате ли оръжие?