Четиридесетте безотговорни дни

1944

^{Никола М. Николов}

Първо издание

София. 1995

Посвещавам на нашата българска младеж с пожелание да разбере страданията на родителите си и да не допусне същите върху самата нея.

Въведение

Преди години ми бе подхвърлен един ръкопис от мой неизвестен сънародник. След като го прочетох разбрах, че същият този човек е от моя Видински край. Той бе много добре запознат със събитията около 9 септември 1944 година. Имената на инквизираните, както и на инк­визиторите през 40-те безотговорни дни напълно отгова­ряха на всички тези, които лично познавах.

Точността, с която той описва тези тревожни и злокобни за народа ни събития ми подсказва, че самият то­зи човек е имал близък достъп до тях.

Дали той е участвал в тях или не? Дали се дължи на непостигнати амбиции и власт, също не зная. А може би и той, както и много други действащи лица в тези вар­варски събития, е разкаян и чувства необходимостта да доведе до знанието ни една малка част от трагедията на нашия народ, настъпила на 9 септември 1944 година с нашествието на комунизма в България.

Независимо от всичко аз благодаря на този анонимен ремсист за картинното обяснение на тези кървави и печални събития за нашия народ. Аз му благодаря, така както досега имах възможността да благодаря и на много други разочаровани комунисти, прозрели в същността на комунистическата идеология.

Чувствам, че с всеки изминат ден постигам целите си - да отворя очите на още заблудени-те, за да разберат, че комунизмът е рожба на една шепа международни банке­ри, които го използват най-рационално за техни цели.

Книгите ми се четат вече в много страни по света на различни езици. Получавам много писма отвсякъде, от което е ясно, че светът не спи.

Мисля, че тази книга с анонимен автор е много нале­жаща за настоящия момент в България. Ще допринесе до голяма степен българските младежи да разберат как­во представлява комунизмът и кои бяха тези, които из­биха родителите им и унищожиха българската интели­генция и култура.

Нашата младеж не бива повече да стои апатична и инертна. Родителите им бяха добри националисти и пат­риоти и те са длъжни да следват техния честен пример за спасението на родината ни България.

1-4 ноември 1994 година

Те умираха прави

Нищо необикновено не се случи в първата десетдневка на месец септември 1944 година с изключение на об­щата възбуда, че вратите на затворите се отвориха за по­литическите затворници по заповед на последното конс­титуционно правителство на Константин Муравиев, про­съществувало само няколко тревожни дни. Първата вън­шнополитическа стъпка на това правителство беше скъс­ването на нормалните политически връзки с Хитлерова Германия и обявяването на война на същата.

Малко преди това получиха свобода и хората от кон­центрационните лагери, където бяха задържани заподо­зрени конспиратори, атентатори и хора с криминални улики.

Имаше ли невинно осъдени и задържани хора? Тога­ва, когато политическите процеси се редяха и на обвини­телните подиуми заставаха уплашени и смутени хора, об­винени в предателство, конспирации, саботажи и атентаторство, човек би се усъмнил, би повярвал в тяхната невинност и думите им:

- Не знам! Не съм! Клевета е! Невинен съм!!!

Сега, близо четири десетилетия по-късно, всички приз­наха и подробно разкриха това, в което бяха обвинени, но не за да търсят оправдание, а признание за „особени" заслуги, след които следват морални и материални награди.

Никъде не чух, не видях и не прочетох да каже някой:

- Съдиха ме, биха ме, а бях невинен!

Читателю, спирам вниманието ти само на един факт. В книгата си „Ремсови години" авторът Живко Живков подробно и естествено без физическо насилие, прави пъл­ни признания и описание на конспиративната си дейност като функционер на ЦК на РМС (Централен комитет на Работническия младежки съюз), за която бива съден и осъден само 7 години затвор, а за такава дейност по За­кона за защита на държавата се предвиждаше смърт!

Изниква въпросът - защо е процедирала така старата власт? Тук има само две предположе-ния, от които едно­то е вярно, а може би те се допълват: или е мислела, че е силна и господар на положението и това я правело сниз­ходителна, за да дава възможност за покаяние и за зав­ръщане на блудните синове, или е била прекалено слаба, за да се справи с непоправимите!

Сега, след написването на книгата, в мен се пораждат съмнения, че читателят ще се отнесе с недоверие към случаите и събитията. Затова сложих истинските имена на хората, така че ако любопитен читател желае да про­вери моята добросъвестност и автентичността на изне­сеното, нека си направи труда и да проучи съдбата на споменатите герои. Имало ли е такива хора, заемали ли са споменатите длъжности и къде и как са загинали? За улеснение ще посоча местожителството на някои и мес­тоработата, макар че в книгата почти всичко е казано:

1. Офицерите - полковник Ангелов - командир на 3-ти пех. Бдински полк, гр. Видин; 2. Поручиците Стефан Райков, роден в с. Гомотарци, и Апостолов от Дряново също от 3-ти полк; 3. Капитан Димитров, роден в с. Раяновци, от 3-ти полк; 4. Фердинанд Симеонов - роден в гр. Кнежа - от 36-ти пехотен полк; 5. Поручик Орленкин -роден в гр. Димово - 3-ти полк; 6. Стефан Андреев от с. Гложене - от 36-ти полк; 7. Герги Гюлгелиев - съдия в окръжната колегия - гр. Бяла Слатина; 8. Коста Инанов от с. Макреш, Видинско, селянин, кръчмар; 9. Петко Ни­колов, роден в с. Цар Петрово - Видинско; 10. Цветан Макшутов и Първан Кръстев от с. Галиче - Врачанско.

Смятам горните имена за достатъчни. Един любопи­тен читател при сегашните условия на туризъм и дисло­кация на хората не е трудно да влезе в контакт с човек от посочените населени места и да провери истинността на фактите.

Изтъкнатите по-горе факти отнемат правото на този, който би се почувствал засегнат и би протестирал срещу книгата. Той трябва да доказва къде са гробовете на по­сочените лица и как умряха те.

Съдбата на хилядите българи, които станаха жертва на комунистическия терор, ме възмути и аз обещах пред себе си да напиша в тяхна чест тази книга, за да разкажа на поколенията, че „ТЕ УМИРАХА ПРАВИ".

Самата книга написах в България, тъй като се налага­ше непрекъснато да сверявам факти, имена, време, реп­лики, а и друго - исках да се приближа колкото се може по-плътно до самата истина! Така, написана на ръка, аз поех риска да я пренеса през границата като турист и ус­пях! Ако бяха я открили митническите власти, които бър­каха в чантата ми, щях да получа от 5 до 10 години зат­вор и тя щеше да бъде унищожена. Когато митничарят ми даде знак с ръка да отминавам едва се сдържах да не заплача от радост, че книгата ще види бял свят!

Много трудно взех решението да емигрирам! При со­циалистическия стандарт на живот аз бях постигнал всич­ко (луксозна къща на два етажа и сутерен, със собствено парно, в центъра на града, в двора гарираха три коли, моята, на сина и на зета, имах хубава вила с един декар лозе, но най-важното - прекрасна жена, деца и внуци, ко­ито ми липсват много!).

По много поводи човек се разделя с близки, но когато това става без да го знаеш, ненадейно, човек си спестява едно малко познато чувство - на страшната тъга!

Колкото по-близък ставаше денят за екскурзията, ко­ято исках да използвам за емигриране и изнасяне на кни­гата, толкова по-мило ми ставаше всичко, което беше около мен (хората, жилището и вещите). На хората не се доверявах, всеки от тях би ме спрял! С другото споделях, защото говорех само аз, то запази моята тайна и аз съм благодарен. С голяма мъка се разделих с колата, която обичах като човек. Измих я, макар че беше чиста. Вка­рах я в гаража, бяхме сами, защото моята кола домуваше на вилата извън града. Дълго седях в нея, знаех, че е за последен път...

Внучетата играеха пред къщата и аз поисках да ги це­луна, момчето- Деянчо, подложи послушно бузка, а мо­мичето - Веселка, побягна, едва докоснах косичката й. Жената бързаше за нещо, целунахме се и тя каза:

- Ще те чакаме след 5 дни!..

Не знам как се въздържах. Тя, мидата, не подозираше нищо! Сигурно още чакат да изминат петте дълги дни...

Втората ми подбуда за написването на книгата, която е извън личното и националното - е да предупредя чрез съдбата на истинските герои какво очаква всяка нация, всеки индивид, когато попадне под комунистическо управление. Няма добър и лош комунизъм - комунизъм ли е, това означава жестока диктатура и нечувана експлоа­тация на работника! Добър пример в това отношение са самите народи в комунистическите страни, нисък стан­дарт на живота и никакви човешки свободи. Нескончаем поток от политически и икономически бегълци. Концен­трационни лагери и телени ограждения. Синоними на жестокост и варварство. Това е комунизмът на всички езици и във всички форми! Апелирам към свободния свят да се обедини, за да се предпази от това световно зло!

На комунистите, които живеят при капиталистичес­кия начин на производство и държавна уредба, препоръч­вам да отидат като емигранти в социалистическите стра­ни. Уверявам ги, че ще бъдат приети навсякъде, и че ще трябва да доказват, че при капитализма е по-зле. За съ­жаление никой не бяга от загниващия и умиращ капита­листически начин на живот. От комунистическия бягат стотици хиляди!

Авторът

1

Като съвременник аз приемам първата.

В началото споменах за отваряне вратите на затвори­те и сега се връщам да обясня едно важно обстоятелство: при всички режими, през всички времена криминални престъпници са съпътствали развитието на обществото, за което са консумирали съответни санкции! Такива има­ше в българските затвори в началото на септември 1944 г., и то немалко. Сега те имаха рядкото щастие да изля­зат от килиите безпрепятствено, като се сляха с потока от така наречените политически. Сляха се и станаха ед­но! Ще се старая да споделя откровено и честно събити­ята така, както се развиваха, без да натрапвам своето мне­ние. Нека читателят преценява и мисли сам. В тази връзка ще спомена един случай на приобщен криминалист, ка­то същевременно пояснявам, че като него бяха хиляди!

През 1929 г., в с. Галиче, Врачанско, Нино Къчов, скрит под селския мост, застреля брат си Горан Къчов за ба­щин имот. Осъден на доживотен затвор, той излиза през широко отворената врата на Врачанския затвор в тоя фа­тален момент, когато една власт се сменя с друга. Убие­цът се вля в редиците на политическите затворници и стана политически потърпевш, за което получи народна пенсия. Бедата е там, че като него бяха хиляди. Всички, които излязоха през широко отворените врати на затво­рите, се нарекоха политически и стана трудно, даже не­възможно да се отдели чистото от фалшивото!

Правителството на Константин Муравиев се указа ли­шено от външна подкрепа, особено от страна на СССР, който на 05.09.1944 г. обяви война на България без как­вото и да е предизвикателство, с единствената цел да се постави на власт послушната на Москва БКП. Това пра­вителство нямаше друга алтернатива освен да подаде ос­тавка и да предложи властта на отечественофронтовска­та коалиция, както повеляваха традиционните конститу­ционни изисквания. Това стана по изричното настояване на СССР. Как се извърши промяната? Безкръвно и без съпротива. Приказките за революция са груба измисли­ца и лъжа от начало до край! Регентите издаваха на ре­генти, министрите на министри. Войската беше арбитър и всичко стана по нейно искане и контрол. Това бе вну­шено от грижата за опазване единството на нацията. Ге­нералите бяха тези, които предадоха властта в ръцете на отечественофронтовския кабинет - без да подозират, че се прощават с националната независимост, че извърш­ват чудовищно предателство, че се разделят с всички кон­ституционни свободи!.. Влиятелните генерали бяха под­ло подведени от комунистическата агитация и заложиха авторитета и военната си чест, за да бъдат впоследствие обесени и разстреляни.

Самият девети септември - сух, топъл, есенен ден! Първите жълти листа се показаха в короните на дърве­тата. Избуялата от пролетта трева беше засъхнала, а от­долу побождаше младата. Организираните партийни и ремсови членове заемаха овакантените места в държав­ния апарат, особено във ведомството на Вътрешното ми­нистерство. Там всичко беше ново!

Малкото въоръжени хора - партизаните, които слязо­ха в населените места от горите и полетата, бяха плахи и неуверени. Страхуваха се от оръжието, което имаше в на­селението, а то не беше малко, страхуваха се от полици­ята и войската, от миналото си. Там, където имаше во­енни части, партизаните се предаваха на тях - представяха се, ръкуваха се, обещаваха си сътрудничество за доб­рото на Родината. Лошото и примитивно оръжие на пар­тизаните беше сведено с цевите към земята. Първите дни те не заплашваха никого, защото бяха застрашени от ми­нали провинения. Любовта на народа към тях беше поч­ти никаква, следваха ги млади неориентирани хора! Под­крепяха ги тези, които в условията на свободната конку­ренция не се изявиха. Никой не смяташе правителстве­ната промяна за революция. Тази дума не се споменава­ше, тя дойде по-късно по указание на Съветското посол­ство, което ръководеше дейността на ЦК на БКП под формата на братско сътрудничество и консултация. Иначе е необясним фактът, че ръководителите, като се започне от регентите и министрите, 272-ата депутати и остана­лите министерски отговорници и областни ръководите­ли не пожелаха да емигрират въпреки неповторимо бла­гоприятната възможност за това. Всички останаха по мес­тата си - вярваха в несъществуващата искреност на ко­мунистите, вярваха в лозунгите за свобода, правда и чо­вешко достойнство! Старите ръководители бяха прека­лено добри патриоти и предпочетоха да чакат неизвест­ното, да умират в Родината, но не и като емигранти. Емиг­рираха малцина и те се спасиха. Направиха го тези, кои­то познаваха по-добре морала на комунистите. Остана­лите преценяваха своята дейност като патриотична от гледна точка на националните интереси на страната, за­пазена от пожара на войната и постигнала национално­то обединение по мирен път. Никой не се страхуваше от 2000-те убити атентатори и конспиратори, те бяха нищо, те бяха oт средата на обществената утайка, която убива­ше по улиците невинни хора, създаваше несигурност и дезорганизация.

Заразяващ пример в това отношение беше принц Ки­рил, княз Преславски, регент след смъртта на цар Борис. Той можеше да емигрира в много страни, защото в жи­лите му течеше синя кръв и беше обезпечен с богатства­та на баща си - бившия цар Фердинанд. Не го направи по две причини:

1. Вярваше в добросъвестността на дълга си към оте­чеството.

2. Не познаваше моралния облик на комунистите.

Всички, които го последваха, станаха жертва на отмъ­щението и произвола, а те бяха хиляди и умираха години наред, та до наши дни, но най-важното - УМИРАХА ПРАВИ!

Войнишките комитети в казармата се изградиха от хо­ра от втора ръка. Най-дейните, след като се увериха в лоялността на командирите, заминаха на нови длъжнос­ти, в частите останаха да действат неопитни млади хора, повечето от които се приобщиха на самия 9 септември или по-късно.

Капитан Минков не прояви интерес към състава на комитета, той не се предложи, не беше и поканен.

- Разчитайте на Минков, приобщете го! - поръча Кенарски на ремсовия секретар, преди да напусне частта. Той или не го разбра, или се страхуваше да приобщи око­ло себе си по-влиятелни хора.

Първата заповед след правителствената промяна от главното командване гласеше:

—Да се извърши самолетно разузнаване по артериите на западната граница, като се отбележат на картата по­зициите на противника! Пилотът да бъде проверен, чес­тен отечественофронтовец; ако не е сигурен, с него да летят двама души от проверените с оглед да не премине на страната на врага!

Командирът и хората от комитета прочетоха телефо­нограмата и прехапаха устни, в кабинета настана тягост­на тишина.

• Търси се един предан, ако такъв липсва, още двама от сигурните! - Повтори като в просъница полковник Ан­гелов. - Последните какво ли биха направили, те първо, не могат да се ориентират в полет, не могат да предотв­ратят нищо, но ... заповед! Сега няма верни - разсъжда­ваше командирът, като подкани хората от комитета да предлагат. Мълчанието беше продължително и тягостно.

• Ако нямате против, да предлагам аз - наруши мъл­чанието той.

• Предлагайте, другарю командир - глухо каза пред­седателят на комитета.

• За тази задача аз вярвам в един пилот - инженер капитан Минков.

• Минков ли? - изненадано откликна фелдфебелът от комитета. Убедени ли сте, че е достатъчно чист, той още не е проучен, не е разпитан по наша линия! Данните, ко­ито имаме за него, са от старата власт, а тя си отиде! Известен е като националист!

По гладкото лице на командира се появиха червени петна, в гърлото му заседна гневна вълна, веждите се накъдриха нервно и една отвесна жила между веждите пре­полови високото мрачно чело на две и той отговори:

- Фелдфебел, нас ни възпитаваха в дух на чест и доб­лест, ние така служехме на България! Честния е винаги честен, а безчестният остава завинаги такъв! Който не е служил вярно на първия си командир, ще бъде такъв и на последния! Златото на бунището да го хвърлиш, оста-ва пак злато, а боклука на луната да го вдигнеш, остава бок­лук!

Командирът с явно усилие се стараеше да говори спо­койно, въпреки това се задъха и разкопча теленото коп­че на куртката си.

• Щом така мислят за Минков, то за мен не мислят по-добре, но аз съм пред тях и те още спазват някакви норми на приличие - мислеше Ангелов. Отново в широ­кия кабинет властваше тишина и подозрение и всеки мис­леше по своему. Фелдфебелът огледа петчленния коми­тет и прецени качествата на всички. Двама от тях бяха обрали лавката, за което бяха в карцера, но не бяха съде­ни по снизхождението на дивизионния генерал. Третия беше излежал криминална присъда като малолетен. Чет­въртият като артелчик с негово съдействие бяха прода­вали от склада продукти, но това стана известно в нача­лото на месеца и преписката потъна неизвестно къде.

• Ето нашето лице, това сме ние от първия до послед­ния - помисли той. - Командирът ни знае, но е принуден да мълчи, защото основата, върху която стоеше, е събо­рена. Ако се опита да говори, ние ще го принудим да мъл­чи, защото притежаваме най-ценното качество - безре­зервно подкрепяме новата власт. Трябва да се търпим! Принудени сме да работим заедно! Нито той, нито Мин­ков са толкова черни, нито ние сме много чисти, затова ще се сработваме, без да притъпяваме бдителността, ще изпълняваме задачите отгоре, а там е ЦК - те си знаят работата!

Така разсъждаваше фелдфебелът, който беше най-ав­торитетен между тях. Той реши да търси компромис.

- Другари, отговорността е обща и решението трябва да бъде общо, единодушно. Другарят командир познава качествата на състава и аз смятам да подкрепим негово­то мнение. Ако сте съгласни, да се спрем на капитан Минков, и да преминем към втората задача от телеграмата. Кои ще бъдат придружители?

- Аз вярвам в качествата на летеца, а в обсъждането на придружителите няма да участвам - това е ваш поли­тически въпрос.

Започнаха пазарлъци, доводи и отводи. Никой не же­лаеше да прелети над позициите на противника, всеки съзнаваше, че ще лети над военни части, а там, където се стреля, няма гаранция за живот.

- Щом гласуваме на Минков доверие, то нека бъде док­рай! Най-добре е да бъдеш сам! – предложи един и пет ръце се изправиха нагоре.

2

Самолетното ни въоръжение, както и почти всичкото ни оръжие беше немско производство. Машината, с коя­то трябваше да се извърши разузнаването, беше един ме-сершмид - последен модел. Задачата на Минков беше поставена в кабинета на командира в присъствието на войнишкия комитет. Без да възразява за опасността, ко­ято го грози, капитанът изпъна младото си тяло, токове­те на ботушите му чукнаха отсечено и басовият му глас отговори:

- Слушам, господин полковник!

Хората от войнишкия комитет завидяха на тази ре­шителност, която в тях липсваше. Злоба, ненавист и страх облада хората от войнишкия комитет.

- Този решителен и смел човек, ако получи заповед да разстреля хората от комитета, със свойствената си механична готовност да изпълнява заповед не би се колебал-мислеше фелдфе-белът, като гледаше в профил интели­гентния овал на лицето му.

Проучвайте шосетата, пътищата и железопътните въз­ли, състоянието и степента на концентрацията, колкото може по-дълбоко в югославска територия! Нали знаете, ние сме вече във война с довчерашните си съюзници. Вни­мавайте, те са озлобени и унищожават всяка поява на наш обект!

- Ще се старая, господин полковник!

- Кога да ви очакваме, капитане? - запита фелдфебе­лът от комитета.

Минков го изгледа с насмешка и с тънка ирония отго­вори лаконично:

- Там е война! Задачата е бойна! Срок няма, може и ...

От това недоизказано „може" телата на присъстващи­те потръпнаха, макар че през открехнатия прозорец на-хълтваше приятна есенна топлина. Навън под меките лъ­чи на есенния ден животът течеше приятно и никой не би пожелал смъртта. Този човек така леко прие задача­та, която може да го раздели със света на реалността! Присъстващите в кабинета познаваха опасността, на ко­ято е изложен, знаеха, че той е обречен, че може да не се върне и гледаха на него като на нещо, което виждат за последен път! В него всеки жест, всяка дума, всеки тре­пет и мускул говореха за една решителност, готова да срещне смъртта!

Всеки искаше да съхрани в съзнанието си част от не­го, от готовността му за саможертва, от руменината на лицето му, от синевата на големите му очи, от решител­ния трепет на жестовете, от твърдата походка на войни­ка. Когато трябваше да се разделят, полковникът се ръ­кува с него продължително и сърдечно. Искаше му се да го прегърне като собствен син, но войнишките правила не позволяваха. Буря от най-възвишени чувства го душе­ше и в очите му се показа влага. Хората от комитета пос­ледваха примера на командира и се ръкуваха продължи­телно. Сините му очи като вечерни звезди грееха ясно със студена до ужас решителност. По страните властва­ше плаха бледност. Ъглите на устните и отвесната бръч­ка на челото говореха за мъжествена твърдост.

Напълно екипиран, с парашут на гърба и кожен ска-фандър Минков отиваше към самолета, който работеше за подгряване и проверка. Успоредно с него от дясната му страна беше командирът с вкаменено мраморно ли­це. Той може би искаше да му каже нещо, но не можеше, защото не бяха сами - до тях вървяха петимата от вой­нишкия комитет. Така групата в пакет премина край пър­вия хангар, откъдето се чуваше един стенещ, изнемощял глас:

- Помощ!.. Стига!.. Невинен съм!..

Наушките на скафандъра бяха обърнати встрани и Минков дочу познатия глас на поручик Тодоров. Дали останалите се направиха, че не чуват, или наистина не чуха, това остана неизвестно за Минков, но той позна гласа на колегата си и измени посоката на вървежа. Упъ­ти се към открехнатата врата на хангара и колкото пове­че доближаваше, толкова по-ясно се чуваха мъчителни­те стенаник, чуваха се и тъпи удари с дърво в човешкото тяло и съскащ от злоба глас:

- Дисциплина, а? Дисциплина?.. Устав?.. Царско ко­пеле... Фашист с фашист? Майка ти гадна, ще ти източа кръвта!..

Минков усили твърдата си крачка към мястото на ин­квизицията. Останалите го следваха механически и тичаха да се изравнят с него. Преди да отвори вратата, един сърцераздирателен вик се проточи:

- Ох... Майчице... Защо ме убивате?..

След него последва тъп удар. Минков не отвори вра­тата с ръка, а я ритна с крак. Едната ръка беше заета със заредения валтер, а мощният му глас прогърмя:

- Стига! Спрете!

Двама от инквизиторите се опитаха да застанат полумирно с ехидни усмивки на лицето. Третия, който биеше с дръжка от лопата вързания на бакъш офицер, се изпре­чи пред Минков и процеди през зъби:

- Вървете си! Защо идвате?

Със саблен удар на лявата си ръка Минков събори ин­квизитора. Държалето падна от ръцете му и зловещо звънна на циментовия под. Летеца го ритна и то полетя към отсрещната стена! Инквизиторът се изправи бавно, но в това време цевта на валтера го опря в гърдите му и решителният поглед на Минков го смрази. Той застана мирно, по войнишки.

- Що значи това? Кой ви даде тези права? Отвържете офицера! - нареди Минков

Инквизиторът стоеше като повехнала статуя, в очите му мъждукаше сплав от страх и ярост.

- Отвързвай! - повтори той и подготви лявата си ръка за втори саблен удар.

В това време съучастниците в инквизицията клекнаха над смазания и окървавен офицер и започнаха да развър­зват въжето. Единият изтегли тоягата, която беше пъх­ната между свивките над лактите и задната част на ко­ленете. Другият отвърза връвта, с която бяха вързани кит­ките. Освободеният не можеше да стане. Легна на дясно­то рамо върху циментовия под и простена:

- Боли!.. Пребиха ме...

На две места от силните удари куртката беше спука­на, спукана беше и кожата на гърба и оттам струяха кап­ки кръв.

- Помогнете му да стане! Фелдфебел, отведете го в лазарета и превържете раните! Извине-те ме, господин полковник, че нареждам във Ваше присъствие.

Когато двамата изведоха Тодоров, Минков се обърна към фелдфебела и каза:

- Това е произвол! Ние всички без оглед на пагона сме войници! Задачата ни е добросъвест-но и честно да из­пълняваме заповедите за защита на Родината!

Той погледна часовника и като в просъница каза сам за себе си:

- Закъснявам! Заповед... Командването иска сведения...
Преди да се изкачи на сгъваемата стълба, капитанът застана мирно, удари токове на боту-шите и козирува на изпращачите.

- До скоро виждане, господа!

• Меко кацане, капитане, успех! - отговори полковни­кът, като удължаваше думите като паралитик. Челюсти­те му бяха схванати от това, което видя, от участта на Тодоров. По лицето му нямаше капка кръв, в съзнанието му изчезна всяка представа за дисциплина и ред, за чест и дълг.

• До скоро виждане - отговориха след полковника пе­тимата от комитета. Докато самолета набираше инер­ция по бетонната писта, лицата им просветнаха като зим­но проясняване, после отново по тях застина дивата зло­ба на хора, жадни за кръв и злини.

Към щаба вървяха шестимата заедно, полковникът бе­ше в средата; краката му тежаха, като че мъкнеше оловни ботуши. В съзнанието му не слизаше образът на сма­зания дисциплиниран поручик. „Щом започнаха така, ще карат наред... Може би утре съм аз! Знае ли Велчев? По чия заповед се върши това?! Всичко е така грозно, неиз­вестно и страшно! Партия в казармата. Анархия, произ­вол на корумпирани и малограмотни хора, престъпници, които аз пазех от строгостта на закона! Вярвах в тяхното разкаяние!

Да се обадя ли на генералите - Маринов, Станчев и Попов? Те ще спасят честта на пагона! Познавал ли съм ги добре? Те взеха властта от ръцете на старата власт и я поднесоха на новата с надеждата за национално обнов­ление... Не е ли това НАЦИОНАЛНО ПОГРЕБЕНИЕ? Тези руски войски, които се настаняват на гарнизон в страната, не са ли за това, да закрилят престъпленията на партийните страсти?

Партийната агитация говореше за братство между хо­рата, за равенство в обществото, за ред, за закон!.. Какво остана от тази агитация? Ние, офицерите, спорехме по­между си често за това какво ще бъде, когато във власт­та участват комунисти. Никой не ги е познавал, всичко беше предположение! Изчезват офицери, невинни хора, които служеха на България предано и честно, убиват ги и ги хвърлят в полските ями. Това никой не е предпола­гал! Някои от офицерите искаха да заминат с германци­те, ние ги обвинихме в предателство, в измяна, сега те изчезнаха. Те са познавали какво значи комунизъм в дейс­твие и комунизъм на власт! Ние, наивниците, ги смятах­ме за ангели, а те излязоха дяволи, затова ще плащаме, но поне нека е по-достойно!" - Тези мисли занимаваха полковник Ангелов, когато се приближаваше към щаба придружен от хората на войнишкия комитет. Един от тях запита:

- Другарю командир, след колко време ще очакваме Минков?

Полковникът погледна ръчния си часовник, пресмет­на нещо на ум и пак така разчленено, като дете, което за пръв път проговаря, или като тежко болен отговори бавно:

• Ако всичко е добре и бог го запази - около 90 мину­ти! Ако - може и никога!...

• Какво да разбираме под това ако?

• Ако снаряд не улучи машината! Противникът стре­ля точно!

Месершмитът изчезна в синевата на есенния ден, ня­какво вътрешно чувство подсказваше на полковник Ан­гелов, че той никога няма да види тоя предан и смел офи­цер, от когото винаги се възхищаваше, обвиняваше се в излишен сантиментализъм и си казваше:

- Една прегръдка не беше излишна!.. Той заслужава това!

Друга подобна възможност - едва ли.

Все пак тревожно замислен, полковникът се отправи към щаба, хората от комитета отидоха да се съвещават в партийния клуб, който беше настанен в най-хубавата стая на щаба.

Мрачно предчувствие и все по-черни мисли обземаха командира на полка. Той горчиво разбра, че не е госпо­дар на положението. Дисциплината за една седмица спад­на до най-ниската степен. Вечерни проверки не се праве­ха, не се провеждаха никакви учения. Заповеди от глав­ното командване липсваха, освен тази за разузнавател­ния полет. Това бяха симптоми, че и там по върховете нещата не са в ред. Там също има арести и изчезнали офицери. Велчев не е от мекушавите хора, които могат да понесат такова падение, ще направи опит да излезе от задънената улица. Той винаги е успявал, но сега срещу него е комунистическата партия, а зад нея 100-хилядна съветска армия гарантира властващото й положение!

От дружините и ротите непрекъснато идваха сведения за арестувани и изчезнали офицери, подофицери и вой­ници. За едни се говореше, че са убити, други в неизвест­ност, трети - задържани за разпит.

В портала влязоха два стари джипа, от които излязоха цивилни хора, въоръжени с шмайзери. Всичките осем ду­ши имаха на левите си ръце средно широки червени лен­ти. Около новодошлите се събра голяма група войници, които ги разглеждаха недружелюбно. Някои от гостите се опита да се ръкува с тях, но те отбягваха това. Кръгът се разшири, оредя и изчезна съвсем. Войниците се приб­раха в помещенията и гледаха през прозорците.

- Не се страхувайте, другари! Ние сме представители на спасителния Отечествен фронт! Ние сме комунисти! Долу фашистката тирания! Смърт на фашистката тира­ния! Смърт на фа-шизма и богаташите! - заговори един от цивилните, среден на ръст, с големи черни мустаци,
широки бакенбарди и провиснала под каскета му дълга сплъстена коса.

Лозунгите не предизвикаха овации, а смях и подиграв­ки. Това ядоса цивилните и един про-цеди през зъби:

- Войниците са отровени от фашистката зараза! Без­ жалостна борба с враговете! Няма ли тук войнишки ко­митет?

Командирът гледаше от прозореца на кабинета, стаен зад дебелото перде. В този момент той недоумяваше, не разбираше какво значи това и какво трябва да предприе­ме. Беше подал покана за разговор с командира на армията генерал Маринов, но телефонът упорито мълчеше. От цялата обърканост той знаеше само едно, че не е вече командир на полка, че полкът не е вече оная монолитна бойна единица, готова да служи на интересите на нацията.

- Да дойдат хората от войнишкия комитет! – извика мустакатият, като гледаше към про-зорците на първия етаж.

Плахо и неуверено войниците започнаха да се тълпят отново около тях.

• Кой е председател на централния войнишки коми­тет? - запита човекът с голямата коса.

• Аз, другарю - обади се фелдфебелът и излезе три крачки пред другите.

• Ето, вие сте властта, вие сте командирът! Упражня­вайте смело властта! Бийте смело фашизма! Унищожа­вайте го, където го намерите! Властта е наша, на кому­нистите! Всеки, който се опита да пречи, е враг и трябва да бъде смазан! Ние, комунистите, не можем да бъдем спокойни, докато в ръцете на царските офицери има оръ­жие, докато те са начело на бойните части. Ние искаме и ще имаме наши народни командири-комунисти, дотога­ва войнишките комитети ще изпълняват тези права.

Докато мустакатият долу говореше, командирът слу­шаше зад открехнатия прозорец от кабинета на втория етаж. Телефонът звънна остро и от другия край на жица­та се обади кадифеният глас на генерал Маринов. Пол­ковник Ангелов разказа това, което беше видял и чул, изрази желание да напусне. Искаше да отиде в родното си село, където носталгията непрекъснато го теглеше.

- Ще предам на министъра всичко, което чух. Вие не сте първият с подобни сигнали, на бюрото ми има стоти­ци телеграми, в които се чете ужаса от една необуздана маса, която гово-ри от името на народа, без да е упълно­мощена за това. Има нещо по-страшно. Сега, когато ние й дадохме властта, дадохме и Вътрешното министерст­во, те се въоръжиха до зъби и обявиха, че извършват ре­волюция - 14 дни, след като от нашите ръце получиха ръководните постове. Това са указания от Съветското по­солство, което фактически се разпорежда със съдба-та на страната. Ние се стремим да запазим независимостта, но дали ще успеем, нова никой не знае! Арестуват и уби­ват без съд и присъда невинни граждани, много от тях по лични вражди!

• Велчев знае всичко. Вие знаете за вашия полк, той знае за страната, за цялата армия! Нещата са по-страш­ни, полковник Ангелов, защото е застрашена национал­ната ни независимост! Действайте търпеливо и разум­но! Има вероятност под натиска на неверие и страх ко­мунистите да вкарат в казармата така наречените народ­ни командири - хора без политическа подготовка, за да следят нас! Ние ще ги приемем! Нямаме друг избор!

• Господин генерал, трудно понасям анархията, готов съм да захапя цевта на пистолета, като запазя завинаги дълга за чест и доблест!

• Грешите, полковник Ангелов, това е малодушие! Вие сте необходим на България и трябва да й служите! На­шите части воюват на запад, пристигат първите убити и ранени! Току-що получих от щаба данни от разузнаване­то, за големи контингенти от немски съединения. Те са на нашата граница и ние ще се бием с тях! Това е наше задължение, наш дълг като офицери!

Разговорът още не беше приключил, когато тръбата засвири сбор и един войник от комитета доложи:

-Другарю полковник, викат Ви цивилни от комитета!

Полковникът сложи слушалката на вилката, без да из­чака последното обяснение на генера-ла. Без друго той не можеше да говори в присъствието на човек от комитета.

• Кои са господата? Защо не заповядат тук?

• Не знам - свириха сбор по тяхно искане! Искат да правят митинг.

• Какъв митинг? Това е казарма!

• Не знам, другарю полковник, викат Ви!

Докато полковникът и войникът разговаряха, двама от цивилните със заредени автомати застанаха в рамка­та на вратата и единият от тях заповяда твърдо:

• Полковник, всяка съпротива е излишна! Предайте оръжието на войника и се оттеглете четири крачки в стра­ни от бюрото!

• Господа, арестуван ли съм? В какво ме обвинявате?

• Без приказки! Изпълнявай каквото Ви казваме!

Полковникът изпълни заповедта. Пистолета от кобу­ра изваждаше много бавно, като обмисляше да захапе ли цевта. Страхуваше се, че този срещу него ще го предва-ри, а да умре от такъв негодник му се видя недостойно. Като го постави на полираното бюро, той го бутна с края на пръстите си, като каза на себе си:

- Сбогом, оръжие! Сбогом, свобода! Сбогом, воля моя!
Цивилните изкараха всички преписки от бюрото му, натикаха ги безразборно в касата и взеха ключа със се­бе си.

- Ако желаете да останете жив, изпълнявайте това, което Ви нареждаме!

- Аз имам началство над мен - има щаб на армията!
- Вашето началство е мъртво! Щабът сме ние - коми­тетът!

Полковникът замълча, той прецени, че повечето обяс­нения не са нужни.

- Да вървим на митинга - нареди един от цивилните.
Полковникът вървеше напред като арестант, един от цивилните пошушна нещо на ухото на другия, той се по­замисли и отговори тихо:

• Прав си, войниците го уважават, ефектът може да бъде обратен. Полковник, Вие не сте арестуван, вървете с нас! Това, което направихме, е необходимо като пред­пазно средство. Ако нямате престъпления, не се страху­вайте.

• При нас всичко се вършеше със заповед! Тук до сега произволите бяха изключени! Според вас може би е прес­тъпление да се опази дисциплината в един полк?

• Щом полкът е служил на буржоазната власт, а не на народа, е престъпление и ще ви се търси отговорност от народния съд!

• Твърде различно разбираме нещата за дълг, госпо­да!? - загрижено отбеляза Ангелов.

• Всичко старо е мъртво! Ако докажете, че ще служи­те вярно на новата власт, на комунистическата партия, ще направим опит да се разберем.

• Искате да кажете на Отечествения фронт?

• Аз добре се изразих! Отечественият фронт изигра своята роля, той беше необходим дотук. Сега всичко ще служи на партията, ще остане само името му, за да дава представителен характер на нашата комунистическа власт. За нас бяха необходими подкрепата и симпатията на всеки гражданин, затова издигнахме знамето на ОФ. Сега това ще е нужно за фасада пред външния свят, а тук ще се слуша волята на партията. Чувал ли си за диктату­ра на пролетариата? Всеки, който се опита да ни пречи, е наш враг, ако ще и министър да е сега!

- Не ви разбирам!

- Няма нищо трудно за разбиране! Важно е да го раз­бираме ние, комунистите, останалите трябва да слушат!

• Самостоятелно вие може да сгрешите!

• Партията не греши! Тя е винаги права, даже и тога­ва, когато греши, тя единствена се учи от грешките си! Колкото повече грешки е допуснала, толкова е по-без­грешна!

На митинга говори цивилният с мустаците. Речта му беше несвързана, пълна със закани срещу всичко, което не се титулува комунист? Войниците го гледаха плахо, даже враждебно, затова, че не каза нито една блага дума за българския народ като цяло. Тази враждебност вбеси оратора и той завърши нелогично, без естествен край, без да получи овациите, които очакваше. Останалите се­дем души от цивилните разбраха, че не са постигнали то­ва, което искаха.

• Не само че не се доближихме до тях, ние ги отблъс­нахме - обясни един от тях. - Те ще ни трябват, ще ги водим на фронт, такава е задачата на партията, това го искат братята Руси. Да дадем думата на полковника, той познава войнишката психика, ние му казахме какво ис­каме. Вярвам, че той ни разбира! Може да ни помогне.

• Нужно е, дотук спечелихме нищо - заключиха оста­налите.

• Войници, офицери и подофицери - започна той тихо и увлекателно. Обръчът от човешки тела се сгъсти и по расна, настана пълна тишина. - Жестока война разтърси светът и човечеството плати скъпа дан! Смъртта си на« мериха милиони. За всичко е виновен един човек, ненаситен на слава и земи. Един безумец - наречен Хитлер, потопи в кръв човечество-то!

Войниците прекъснаха оратора с ръкопляскания и викове:

- Смърт на Хитлер! Към Берлин!

• Ето, това се искаше - постигнахме целта с помощта на полковника! Спечелихме войниците! Това засега е най-важното, той може и в бъдеще да ни служи, ако зад него стои един здрав политически командир. Ако в комитета решат друго, то е отделен въпрос.

• Добре, комитетът сме ние и решаваме веднага - за политически оставаш ти, Георгиев, ще заемаш длъжност­та адютант - заключи човекът с мустаците. - С полков­ника деликатно, той още е нужен. Свършим ли работата - тогава друго! Ако смениме решението, ще ти съобщим, тогава ще остане Габровски!

3

Деветдесетте минути за извършването на разузнава­телния полет на Минков бяха изтекли неусетно, докато цивилните бяха в полка, така че Ангелов се стресна ужа­сен, когато разбра, че пристигането е просрочено с три часа. За военните му разбирания беше извън всяко съм­нение, че с Минков се е случило може би най-лошото!

„Жив ли е Минков или загина като честен офицер се­га, когато офицерската чест е поругана? Дали не е пре­летял над немските позиции с бяло знаме? Той видя с очите си завързания на бакъл Тодоров, видя го смазан от бой и знае, че той е невинен. Как му е подействало това? Дали не е решил да се избави от подобна ситуация и е поел тежкия кръст на изгнаник?"

В размътената глава на полковника витаеха мрачни мисли, резултат от една необуздана превратност.

„Минков е патриот, той се е обрекъл да служи на Бъл­гария, клел се е в бойното знаме на полка и ще му остане верен! Закъснението обаче е необяснимо!.."

С повишено самочувствие членовете на войнишкия ко­митет се събраха в едно помещение и председателят на полковия комитет започна реч с революционен патос:

- Другари комунисти, вие чухте от отговорните друга­ри какво се иска от нас-осъществява-не диктатурата на пролетариата в нейните най-точни форми! Това означава смазване на вся-ка съпротива, от страна на фашистки­те елементи, даже и пасивна да е тя! На всеки ръководен
пост трябва да застане комунист, без оглед на образова­ние и квалификация! Най-важното ка-чество сега е - пре­даност към идеята на комунистическата партия и вяр­ност към великия СССР! Всичко друго е второстепенно и несъществено! Ние сме призвани да извършим рево-люция по образец на ВЕЛИКАТА РУСКА от паметната 1917 година и от днес, една седмица след като властта е в наши ръце, ще я осъществим, ще я доведем до победен край!

Присъстващите се наелектризираха, станаха прави, вдигнаха юмруци заканително и викаха единодушно:

• Смърт на народните врагове - фашистите! Смърт на богатите! Да живеят сиромасите!

• Другари, трябва да задържим и разпитаме всеки офи­цер! Това го изисква революцията. Всеки трябва да опи­ше дейността си, особено оная, която е била насочена срещу прогресивните сили, срещу комунистите!

Думата „прогресивни" беше нова в речта на глашата­ите и остана неразбрана за много от хората на войниш­ките комитети, затова един от тях запита:

- Кои са били прогресивни? Ние или фашистите? По какво се познава?

Неуместният въпрос не предизвика съжаление от на­ивност и смях. Неразбирането беше всеобщо.

- Другари, в нашата реч навлизат нови думи, те дой­доха с новото време, ето що значи прогресивен: всеки, който е преследван като комунист, е прогресивен, който е бил враг на стария строй! - обясни фелдфебелът от Цен­тралния войнишки комитет.

• Ами ние, другите, дето бяхме в затворите, за това дето вземахме от фашистите и от мандрите, макар че ни наричаха крадци, ние сме си прогресивни - добави един.

• Разбира се, щом си тормозен от властта, значи си прогресивен! Тези права ви се признават, ама да се раз­берем - вие трябва да защитавате властта. Иначе...

Не всички от членовете на войнишките комитети бя­ха живели организационен живот и сега налучкваха пъ­тищата и формите на организационна работа. Това бяха млади хора, всеки със своите житейски неуспехи, отпад­нали поради слаб успех ученици, озлобени към всички, които бяха ги изпреварили в своето морално и материал­но развитие. Тези неуспяващи хора разбраха, че всички прегради и изисквания са съборени, иска се само едно -вярност към идеите на партията, а тя е съвкупност от корумпирани, битово разложени и отежнени с криминал­ни престъпления хора. В името на революцията в онези дни беше позволено всичко! Достатъчно беше да се на­речеш прогресивен, да си извършил някакво углавно прес­тъпление и имаш имунитета на прогресивен революцио­нер - можеш да убиваш и да грабиш!

След бурното заседание на войнишкия комитет започ­на Вартоломеевата нощ в полка. Указанията на предсе­дателя на полковия войнишки комитет бяха:

- Във всяко звено (взвод, рота, дружина) комитетите да разчистят сметките си с фашистки-те елементи, т.е. с всеки, когото пожелае... Всеки трябва да разбере, че се извършва револю-ция, да изпита върху собственият си гръб силата на нашия юмрук - заключи той и думите му бяха изпратени с едно екзалтирано, революционно:

- Смърт на фашистките елементи!

В коридорите и помещенията плъзнаха свирепи, опи­янени от дива революционна ярост полуграмотни хора.

Командирът още размишляваше за незавърналия се разузнавателен самолет. В кабинета беше тихо, големи­ят стенен часовник старателно отмерваше времето. Есен­ният вятър сплиташе клоните на липите, гъсти облаци надвиснаха над сградите и по стъклата започнаха да чу­кат приспивно капките на тих есенен дъжд. Без да чукат, в кабинета на командира влязоха петимата от полковия комитет. В очите на свирепите хора трепкаха жестоки искри от разпаления в тях огън на революционната страст. По лицата им бяха изписани злоради усмивки на безспорни властници на положението в полка. Ръцете на петимата бяха в близост до кобурите на заредените пис­толети, а двама от тях стискаха дръжките готови да дейс­тват. Тягостната неизвестност продължи така известно време. Полковникът разбра намеренията на неканените посетители. Всеки опит за съпротива беше невъзможен, той нямаше оръжие. Искреното му желание беше да бъ­де разстрелян, без да бъде унижаван, гаврата с него го възмущаваше, тя беше непоносимото, с което той не мо­жеше да се примири. Иначе смъртта не го плашеше, но винаги мечтаеше тя да го намери пред олтара на Родина­та. Тишината в кабинета още властваше, когато в кори­дорите мъкнеха арестувани и се чуваха удари и псувни. Долитаха стонове на ранени и силно хлопане на врати и прозорци, щракаха затвори на карабините.

- Господи, що значи това?! - запита той.

- Революция, революция, полковник! Всеки трябва да даде отчет за дейността си като царс-ки, фашистки офи­цер пред революционния комитет!.. Включително и Вие!

• Ние не бяхме офицери на царя, той умря достойно за Родината, ние сме офицери на България!

• Без много приказки, полковник, не е във Ваша пол­за. Мълчете и изпълнявайте нарежда-нията на револю­цията!

Фелдфебелът извади от шкафа карирани листа, хвър­ли ги грубо към него и каза повелител-но:

• Пиши!

• Не знам какво искате от мен?

Вместо отговор един от войниците му стовари юмрук в главата и той падна от стола. Другите се нахвърлиха върху него и започна бой с ръце и ритници.

При всеки удар от стола хвърчаха разпадащи се части, които служеха на другите за нанасяне на удари. Отнача­ло полковникът се стараеше да се пази, доколкото беше възможно, но без да охне, без да иска милост. Впоследс­твие чувствителността на тялото намаля и той не реаги­раше на ударите, кръвта беше нахлула в горния пласт на кожата и притъпи чувството за болка.

Екзекуторите се измориха и спряха за почивка, това стана без сигнал. Командирът беше проснат на килима с лице надолу. Зад лявото му ухо главата беше спукана и от раната струеше алена кръв. Куртката на гърба беше скъсана на няколко места, като на две от тях бяха се по­казали кървави петна, които като зловещи очи аленееха па светлината,

- Стани и пиши! - изкомандва фелдфебелът.
Полковникът разтърси главата си, като че се събуж­даше от кошмарен сън, прекара дланта на лявата си ръка по потното чело. Той се сепна от болка - един подко­ван ботуш беше го рит-нал на среща и там беше се пока­зала подутина с наседнала кръв.

От раната на главата му кръвта се стичаше под яката. Той усети топъл гъдел и го погали с ръка, както седеше на килима. На пръстите си усети неприятна лепкавост, вгледа се в тях и видя цвета на собствената си кръв. Из­вади носната си кърпа, изтри кръвта от ръката си и гле­даше надолу, отбягваше погледите на инквизиторите. Сгъна кърпата с характерното за него старание. Той всич­ко вършеше така. После се изправи, като се олюля вст­рани, опря се в един от ъглите на масата, притегли един стол и седна без покана.

• Какво искате да пиша?

• Всичко, което си вършел против народа, против прогресивните, против комунистите!

Без да възразява, той започна да пише все така стара­телно, четливо, с красиви, наклонени надясно букви. Из­писаните листа слагаше встрани, като ги подреждаше ху­баво един върху друг, след като попиваше от тях масти­лото с меката попивателна.

Фелдфебелът реши да убие скуката си, като започна да чете написаните показания. Той вземаше страница след страница, прочиташе ги и започна да ги предава на другите, но те бяха полуграмотни, възхищаваха се на ху­бавите букви и ги връщаха отново.

„Когато разузнаването разкриваше конспирация, не позволявах да бъдат разпитвани заподозрени по обвине­ния, с оглед ограничаване на разкритията. Така военно­то разузнаване можеше да манипулира само тези, които по невнимание и недостатъчна предпазливост бяха разк­рили своята непозволена дейност. Със специална заповед бях забранил да бъдат бити и измъчвани задържа­ните."

Фелдфебелът остана изумен от това, което прочете.

• Този човек има по-високи заслуги от всички нас! -помисли си той. Това го ядоса и той търсеше повод да го злепостави. В този момент се досети за незавърналия се разузнавателен самолет и иронично запита:

• Къде ти е Минков? Защо ни подведе? Той е вече при немците! Ще отговаряш с главата си! Пиши за него, пи­ши, че е заминал по твое настояване.

Полковникът престана да пише за себе си, започна за Минков:

„Познавам го като честен и патриотично настроен офи­цер. Това е записано и в кадровото му досие. На разузна­ване замина по мое предложение, няма в частта по-под­ходящ от него. Ако съм се излъгал в оценката си, нека това да бъде мое провинение и да бъда наказан за него."

Полковникът приключи страницата за Минков и ос­тави листа върху другите, фелдфебелът го грабна, оста­на доволен от това, което беше написано.

„Така, сам сложи въжето на шията си, ние само ще ритнем стола, - самодоволно разсъждаваше той. - Това е достатъчно за една смъртна присъда. Минков е вече при германците."

Полковникът пишеше седмата страница от показани­ята си, когато телефонът звънна остро, фелдфебелът грабна слушалката и автоматично започна да повтаря:

• Ало, ало, кой? Тук е войнишкият комитет.

• Скрийте се, фелдфебел! Дайте ми полковник Анге­лов! - настояваше отсреща един чист алт, но властолю­бивият фелдфебел упорито питаше:

-Кой?

- Тук е главнокомандващият на армията генерал Ма­ринов, махнете се оттам, фелдфебел, иначе ще изпратя да ви арестуват и ви разстрелят за саботаж!

Ръката на фелдфебела затрепера като на маларичен и той сконфузено каза:

- Заповядайте, господин полковник! Генерала...

- Слушам, господин генерал - каза полковникът и на­прави нечовешко усилие да застане мирно.

От очите на полковника потекоха сълзи на чиста ра­дост. Това бяха сълзите на патриотичния порив...

• Какво?.. Какво казва?.. - питаха обезумелите инкви­зитори.

• Минков ранен! Самолетът се приземил край София...

• Поправи тук. Пиши, че той е изпратен на разузнава­не по настояване на войнишкия комитет.

4

Полковникът изписа десетия лист от следствието и пак така грижливо го постави върху другите. От към се­новала се чуваше стенанието на изтезаван човек и тъпи удари следваха последователно един след друг. През от­ворения прозорец от западната страна нахълта едно сър­цераздирателно ехо: -О-о-о... Защо ме убивате?..

В очите на Ангелов пламна див огън. Той позна гла­сът на адютанта Фердинанд Симеонов и механически по­търси с дясната си ръка парабела, но кобурът беше пра­зен. По широкото му бяло чело се изду една синя жила, която започваше от основата на веждите и се криеше в кестенявия кичур леко накъдрена коса. Две разклонения от жилата завиваха към слепоочието и преди да се скри­ят във високо подстриганите скули, пулсираха силно. Когато посегна към десетия лист, беше минало полунощ и ръката му за пръв път потрепера. Той беше минал през огъня на две войни, но тази ръка не беше треперела ни­кога. Старателно постави чистия лист пред себе си.

- Стига за сега, ще продължим утре. Отивайте си!

Членовете на войнишкия комитет не дочакаха да си излезе полковникът и изчезнаха почти едновременно в широкия и дълъг коридор на казармата. Чаткането на подкованите ботуши се сля с това на други, които измък­ваха на двора двама арестанти - един подпоручик и един фелдфебел.

Произволите бяха започнали отгоре надолу. Под ко­лелетата на една мнима революция падаха хиляди невин­ни хора, но такива, срещу които не беше възможно да се скалъпи каквото и да е обвинение за обществено пори­цание. Разказвам това, което завинаги паметта ми съх­рани, защото то така дълбоко се е вразяло в чистото ми съзнание на 18-годишен юноша, че днес, 40 години по-късно, всичко е толкова свежо, като че ли е било вчера!

Беше 26 септември 1944 година. Денят беше влажен, но топъл за сезона. Повечето от младежите бяхме в хуба­вата селска градина с плачещи върби, където се разхож­дахме вечер и правехме първите си срещи със селските девойки. Шумът на четирите бистроструйни чучура се смесваше с шепота на върбите, преплиташе се със за­качливите шеги на младите хора и остави в съзнанието ми незаличими спомени.

Членовете на партийната организация се самоназначаваха за коменданти на селото. Тогава за пръв път чух тази дума. Тя дойде със Съветската армия, където беше широко известна. Комендантът отговаряше за реда в на­селеното място, за времето, когато е дежурен. Тази па-метна вечер 26.09.1944 г. комендант на селото беше ко­муниста Васил Кънов. Той беше получил нареждане от Околийския комитет на комунистическата партия за на­чалните дни на мнимата революция и какво трябва да се извърши през това време. Срещна една група ремсисти, между които бях и аз и каза:

- Оставете момите, те няма да избягат! Елате в клуба да ви кажа най-новото и да се дейст-ва още сега!

Малката стая, определена за клуб, беше пълна с хора - членове на партията и РМС. Комендантът нареди да се затворят вратите, да се запази нужната тишина и каза:

- Кой на кого има да отмъщава - сега му е времето! От когото се страхуваме като враг на нашата власт, той трябва да изчезне! Четиридесет дни законите и боговете ще бъдат глухи и слепи!

Работата започна същата нощ. Старите партийци се отделиха от нас, говориха си тихо и към 22,30 из селото тръгнаха въоръжени. Изваждаха от домовете мирни, уби­ти от работа селяни, тикаха ги в мазето на прогимназиа­лното училище.

Мъртвите на тези 40 фатални за нацията ни дни ще останат завинаги неизвестни, но във всеки случай заги­наха хиляди невинни.

Когато остана сам в стаята, полковникът се помъчи да събере мислите си, да осмисли това, което ставаше в стаите за разпит, но мъчителните стенания на инквизирани хора стигаха до него и тревожеха съзнанието му.

На стената в кабинета беше поставено огледало, го­лямо - човешки ръст. Той видя образа си в гладката ог­ледална плоскост и трепна като прободен с нож. Никога не беше изглеждал така отчаян и безпомощен, лишен от възможност да окаже помощ на страдащите, които сте-неха в нощта, безсилен да въведе ред, законност и дис­циплина в полка!

В душата му бушуваше страшна буря. Той жестоко об­виняваше себе си и цялата бивша администрация от ца­ря до пъдаря, която търсеше начини и форми да оправда­ва, да оневинява и да смекчава вината на престъпници от всякакъв вид.

Сърцето му ридаеше по нещо безвъзвратно изгубено и един болезнен стон проплака в тихата стая. Плачеше ко­равата душа на стария войник. Иначе кротките му кафе­ни очи сега бълваха пламъци от гневен ужас. Широките му мустаци, които бяха винаги добре пригладени надолу и покриваха цялата му горна устна, сега изглеждаха изп­равени хоризонтално като таралежови бодли. Ситните му и равни зъби, които обикновено проблясваха между соч­ните, винаги червени устни, сега изчезнаха в устната ку­хина и бърните с бяла, напукана, на вертикални ленти кожа, която бодеше езика при допир с нея, изглеждаха неповторимо грозни. Ушите му изглеждаха увиснали на­долу. В края на устните се откроиха две дълбоки бразди, които до сега липсваха. Той се уплаши от образа, който се показа в огледалото, и опъна ръцете си напред, за да се предпази от него. Едното от кожените кресла беше встрани от огледалото и той грохна в него, като стисна между длани главата си. Стискаше я така, че почувства болка в ръцете. Тъмни кръгове се завъртяха пред очите му. Те се пукаха и гаснеха във виолетови сияния.

- Ти си виновна! Ще те стискат чужди ръце, които не заслужават това! Ще патиш, може би ще се отделиш от плещите, нека те стискат тези ръце, на които нареди да висят надолу, вместо да стрелят и убиват престъпници!...

Колко прав е бил полковник Гологанов - председателят на военнополевия съд от III дивизия, когато каза:

- Ходатайствате с фелдфебел Данко Лалов да не дам смъртни присъди на дезертьори и крадци на оръжие, за­щото били млади и заблудени! По двете деяния те заслу­жават смърт. Да оставим третото, което е най-важното и отвратително - конспирацията, предателство на Родина­та! Ще ви послушам, господа, ще направя компромис със съвестта си и закона, ще ги оставя живи, за да ви обесят! Мен няма да ме намерят! Аз знам какво значи комуни­зъм и когато той влезе през източната врата на Бълга­рия, аз ще изляза през южната! За двама ни под едно небе няма място! Теоретически той е едно, а на практика е друго! Принципът при комунизма е един, който не е с нас, той е против нас и за такива - смърт! Среден път няма! Не съм забравил оня редник, който дойде от кара­ула при мен и с тревога заяви:

„Господин полковник, слушах арестантите, като на­белязват кого и как ще убиват, без съд и присъда, когато вземат властта! Вие сте в списъка, защото ме изпращате да ги пазя, аз също, защото изпълнявам! Не е ли по-добре, вместо те да ни разстрелят нас, невинните, ние да ги убием, защото са виновни и осъдени, даже всички, които са в затвора, от първия до последния, те са еднакво опас­ни!.." Отговорих му:

„Спокойно юнак, ние изпълняваме войнишки дълг. Не сме престъпници, пазим реда и зако-на, за това не се съ­ди! Отговорност за това не се търси! Всяка власт създава закони! Няма за-кон, по който да обвиняват невинни! Без да ми вярва войникът си отиде! Колко прав е бил той!... Убили го на 10.09.1944 година през нощта затова, че не е отворил вратите, за да избягат веднага след ареста! Оти­де си невинен и млад! Вината му е, че е бил добросъвестен! Неговата смърт тежи на съвестта ми и ако ме обви­нят за него, ще бъде справедливо да бъда убит, но не и за друго! След него задържаха десетки други, кой е жив и кой изчезна, аз не ще узная!.. Сега е мой ред!..

Един от шестимата, чийто живот измолихме с фелдфебел Лалов беше между цивилните, той не знае на кого дължи живота си, може би и не желае да знае! Прав е - защо да има ангажимент? Ако му кажа, едва ли ще по­вярва, ще ме презре като страхливец и подмазвач! Да си мълча е по-достойно, по-добре, по-красиво! Всичко е без­възвратно загубено!.. Има само една надежда - Велчев, военният министър, но ще му стигнат ли сили, ще успее ли да спаси честта на пагона?.. И там натискът е стра­шен!

Велчев не е от тези, които слушат, той разсъждава и слуша само себе си! Едва ли ще бъде пощаден!

• Когато изправи глава след тревожния размисъл и погледна ръчния си часовник, той показваше 4,20 сут­ринта!

• Да си ходя ли вкъщи? В този страшен вид! - Той погледна през прозореца и се убеди, че преди да съмне, е винаги най-тъмно и тъмнината му вдъхна страх от нещо неизвестно.

Умората, жаждата за сън и отчаянието бяха сломили силите му, на очите му пареше сладникава лютевина, го­лемите му мигли хвърляха сенки над рядката паяжина от бръчки под очите и той заспа в коженото кресло, като главата му морно клюмна на дясно.

5

Домът на командира на полка се намираше в центъра на града, на втората пряка улица от градският площад. Двуетажна сива къща, с тераси от изток и запад. Дворът не беше голям, но добре подреден. От пътната врата до входа на къщата имаше зелен тунел от лозови пръти, под които висяха кехлибарени гроздове от афуз али и черни от мискет и бемзо. Песъчинките по циментовата пътека скърцаха под твърдата стъпка на полковник Ангелов и всички познаваха този приятен сигнал, който се чуваше във всяка стая на къщата.

Лозите бяха посадени от запад, а скелето обърнато на югоизток, за да гали слънцето плодовете. От източния край на пътеката имаше широка алея с цветя. Там вина­ги ухаеше на цъфнал цвят, от началото на пролетта до късна есен. Карамфилите бяха в отделна алея и пъстрее­ха през цялата година. В края, в близост до желязната ограда, бяха хризантемите. Те бяха последната украса на скромната градина, но може да се каже, че бяха и нейната перла.

Къщата беше с два директни входа - за първия и за втория етаж. За втория се отиваше по бяла мраморна стълба. Освен това, имаше и вътрешна вита мозаична стълба, която свързваше двата етажа. Западните прозор­ци на къщата гледаха към двора с овощната градина -там също се чувстваше грижата на добрия стопанин и натежалите от плодове клони на ябълките и крушите ле­жаха на желязното скеле.

Обикновено в дома цареше строга тишина с изключе­ние на часовете, в които децата (момче и момиче) посре­щаха баща си, хвърляха се на раменете му, прегръщаха го, целуваха го. Всеки бързаше да разкаже най-важното за себе си. Накрая момчето почти винаги питаше за слу­жебния кон на полковника, чието име беше Гранит. Той беше любимец не само на сина на Ангелов, а и на целия град - наричаха го Командирския кон.

Много често, когато беше в добро настроение, полков­никът спираше в градината, откъсваше по някой цвят по избор и като влизаше в предният хол, където обядваха, подаваше го с целувка на хубавата си, с 12 години по-млада от него жена.

- Благодаря, Саше - галено и мелодично отговаряше тя с лек акцент на „р", което правеше речта й приятна за ухото, като винаги връщаше получената целувка в двоен размер. Жената на полковника поставяше подарения цвят във вазата при другите, но го издърпваше малко над тях.
Когато оставаше сама, тя го отделяше от другите, опива­ше се от аромата му и го даряваше с де-сетки целувки на ден.

Тая фатална септемврийска вечер песъчинките по бе­тонната пътека мълчаха, мълчаха и през нощта... и още продължават да мълчат!... Мълчеше и бравата на пътна­та врата. Само часовникът в антрето старателно отброяваше часовете, седмиците, месеците и годините от не-възвращаемия ден на полковник Ангелов.

Майката на Ангелов отваряше на интервали вратата на спалнята и досадно питаше:

- Няма ли го? Дочух песничката на песъчинките! Бо­же мой, как може да се излъже човек! Тинке, вярвай ми, преди малко тъй ясно чух стъпките му, да не би да е ид­вал друг, но аз него-вата стъпка в сто ще я позная! Може и от годините тъй нещо!...

Когато часовникът в антрето отброи 10,30 вечерта, баба Райна запали кандилото пред Разпя-тието и то плисна трепкаща светлинка през отворената врата. Разтревоже­ната майка произне-се гореща молитва към Бога и упо­рито зачака да чуе гласа на сина си.

След полунощ баба Райна отново попита снаха си:

• Тинке, стъпките и гласа му чух - идва си.

• Няма го, мамо, тъй ти се струва! Аз също се лъгах, отварях вратите, но там ме посрещна тишината!

Момчето беше опряло чело в края на кухненската ма­са и в здравия си сън дишаше равномерно. Момичето ле­жеше по очи на миндера и сегиз-тогиз повдигаше глава при най-малкия шум, очаквайки да чуе свистенето на пе­съчинките по бетонната пътека.

• Деца, защо не лягате? Нали знаете - утре училище ви чака - запита бабата, когато провери илюзията на шу­ма след 2 часа в новия ден.

• Молих ги, мамо, не искат! Желанието им е да видят тати, да му разкажат лудориите си и тогава!..

• Не му е сега лудории да слуша! Какво проклето вре­ме!.. Всеки с грижите си, децата с едни, бащите с други, а майките с трети. Милите ми внучета!.. Хиляди като вас чакат бащите си, но не ще ги видят! Между казармения двор и Дунава пропукват пушки. Там гинат бащи и сино­ве... Проклето време! Много пъти се сменяше една власт с друга, но като тази не е имало!..

• Мамо, не говори така, това е може би учение! Така ли се убиват хора? Никой още не е съден, нали ще има народен съд, народът ще си каже думата. Аз не виждам някой да е виновен с нещо! Война - по-рано минаха гер­манци, сега минават руси, какво ли още ще видим? Как­во е виновен Сашо, кметът или учителят, всеки си гледа работата.

• Така беше до сега, снахо, сега е друго! Комунистите никога не са били на власт. Сега ще опропастят всичко, защото в живота си никога не са имали нищо! Това са мързеливи и злобни хора, те ненавиждат всеки, който е по-добре от тях, който работи и се труди. Тези два поро­ка, събрани ведно (мързел и злоба), раждат нещо, което се нарича комунизъм. Погледни хората от квартала - кои са комунистите, и ще се увериш!

• Мамо, какво говориш, никъде не казвай това. За та­кива приказки Сашо ще си изпати!

-Ако не е вече изпатил! Това закъснение не е добре!.. Ти не излизаш из града и не знаеш какво говорят хората! Казват, че убивали вързани и невинни хора! Просто ня­кой те мрази, посочи те с пръст и други те хващат, арест и без съд разстрел! Жестоко и мръсно време! Те вдигна­ха оръжие срещу държавата, убиваха от засади, ограбва­ха мандри, складове, магазини и пощи и когато ги съде­ха, всички викахме: „Простете им, сгрешили са!" Сега те не прощават - убиват невинни, като ограбват насила парите! Сашо се застъпваше за тях, винаги казваше, че не бива да се отнема човешки живот. Тогава го харесва­ха, ако сега каже това, ще го съдят! „Заблудени хора, ма­мо! Ние трябва да им помогнем да се оправят, да наме­рят верния път..." - Все това повтаряше и аз го поощря­вах да върши добрини. Често го чувах да казва: „не отне­май на човека това, което не си му дал!" Сега на новите управници руснаците казват: „Убивайте, за да бъдете уби­вани!" Това е техният бог - техният идеал!

• Мамо, лягай си, нали аз ще го чакам. Като дойде, ще ти се обадя - предложи снахата.

• За майката няма сън и покой, кога детето й е в неиз­вестност! По-добре гроб да ми предложиш вместо легло! Сина си чакам.

Старата влезе в спалнята си, без да затваря вратите и светлинката на кандилото хвърляше златисти отблясъ­ци на бравата. Погледна през прозореца, без да види ни­що, прекръсти се, съблече бархетната си пижама и я пре­метна през таблата на леглото. Отвори крилото на гар­дероба, където бяха всекидневните й рокли, попипа с пръстите на дясната си ръка две от тях и взе по-новата. Преметна отгоре плетен шал, взе бастуна с гуменото топ­че накрая и каза твърдо на снаха си:

• Отивам, ще го търся!

• Мамо, какво правиш! Къде отиваш? Знаеш ли какво време е сега, нали преди малко говори за страшни рабо­ти, за лоши хора, за обири и убийства! Виж, часът мина­ва 5 - съмва се, сега се връщат пияни мъже от кръчмите! Има и чужди войници, пияни ходят из улиците!

• Всичко знам, снахо, но ти не знаеш, какво значи да не знаеш къде е синът ти! Това е страшно! Дано никога не го изпиташ, това е наказание от бога! Пияния с пиян ще се разбере! Вие стойте тук и заключете вратите, аз отивам!

• Бабо, ще дойда с теб! - скочи момчето от леглото и грабна горната си дреха.

• Момчиле! Къде? Не бива! Защо ме оставяш? - проп­лака майка му.

- Ще търся тати, искам да го видя, мамо!

Бабата застана в рамката на вратите, прегради му пъ­тя и каза повелително:

• Аз ще го търся, защото съм майка!

• Аз съм син и аз имам право да знам къде е баща ми!

• В къщата трябва да има мъжко! Ти не си малък, ос­тани тук!... Не дай си боже... тези две жени какво ще пра­вят?.. Остани, чедо и запомни това проклето време! - ка­за баба Райна.

Спящото момиче се събуди, хвана брат си през кръста и писна силно:

-Батко, и аз ще дойда с теб! И аз искам да търся тати!
Тинка прегърна момчето и зарида, говорейки с пла­чещ глас:

- Момчиле, не ме оставай сама! Не ме погубвай!
Тези думи на майката трогнаха момчето. То се гушна в майчината пазва и отговори:

- Тук съм, мамо, няма да те оставя!

Външната порта хлопна зловещо в ранното утро. Една майка отиде да търси сина си.

6

Когато са нарушени нормалните условия на живот, колкото и уморен да е човек, сънят е неспокоен и пли­тък.

Телефонът звънна остро и полковникът отвори очи. В първия момент той не разбра нито къде сe намира, нито колко е часът. В прозореца се очертаваха силуетите на липите, полюшвани от есенния вятър. Големият стенен часовник показваше 6,25, но стъмва ли се или настъпва ден Ангелов не можеше да разбере. Телефонът звънеше поривисто и продължително. Той пристъпи неуверено към бюрото и механически вдигна слушалката.

- Добро утро, господин полковник. Така и мислех и ето - не се излъгах! Макар че до работ-ното време остава още един час, вие сте на пост! Това ви прави чест и аз ви поздравявам, пол-ковник Ангелов! Сега за нас е жетва!

Полковникът взе обичайната войнишка стойка, макар да говореше с началника си по телефона и побърза да добави:

-Жетва, господин генерал, но вместо златни класове, падат златни глави, при това невинни!

• Знам, такива са сведенията отвсякъде! Министърът прави усилия да въведе ред, но и той среща трудности. Сега има нещо по-важно! Не искам да кажа, че животът на хората е маловажен, но сме възпитани да оставяме личното на заден план пред интересите на България.

• Слушам Ви, господин генерал.

• Комплектувайте полка със запасни в границите на бойната численост! Предстои ни да воюваме с немците. Готовите дружини да се насочват по посока на Нишката долина. Там ще се дислоцира дивизия и ще започнем во­енни действия в състава на III Украински фронт.

• Господин генерал, потвърдете това писмено, за да получа подкрепата на местните партийни и войнишки комитети. Знаете, че една четвърт от кадровия офицерс­ки състав изчезна.

• Как изчезна? Дезертираха ли? Къде?

• Ние не ги учехме да дезертират, господин генерал, а може би е трябвало!

• Какво говорите, полковник Ангелов? Къде са офи­церите?

• Говоря това, което е, господин генерал! Къде са, ни­кой не знае, може би само звездите и луната, ако са успе­ли да видят!

• Кой ги взе? Къде отидоха? Не се ли връщат?

• Всеки, който носи на ръката си червена лента или петолъчка, който желае да убива и има смелост да се на­рече комунист, може да арестува когото пожелае и да го убие, когато иска!

• Полковник, това е анархия! Защо го допускате? Ня­мате ли оръжие?

• Нямам! Аз съм без оръжие! Взеха го вчера! Това е комунистически строй, наречете го, както искате! Вие ги подкрепяте, вие предадохте властта в ръцете на ОФ. Спасявайте ни, ако можете! Ние вярвахме и ви следвах­ме след всяка власт. Може би това е нашата грешка! Се­га плащаме с главите си!

• Ще наредя проверка на случаите. Заемете се със за­дачата за мобилизацията и насочване на частите в опре­деления район!

• Слушам, господин генерал!

Полковникът оставя слушалката и се почувства из­морен. Ръката му се видя олекнала и мека, едно общо безсилие - физическо и морално, властваше над него. Той се остави в ръцете на другите и във властта на времето. В тази безпътица той стоя твърде малко. Спомни си ду­мите на генерала, че България има нужда от него и сили­те и властта му се възвърнаха. Не чувстваше глад, а в устата му се мотаеше някаква горчилка, която той не мо­жеше да преглътне. На миглите си усещаше пак този сладникавопарлив сърбеж от недоспиването. Натисна копчето на звънеца за адютантската стая. Постоя така няколко секунди - обикновено за това време адютантът заставаше пред него. Изминаха минути, но адютантът не идваше. Едва сега си спомни за сърцераздирателните викове, които беше слушал вчера. В тях той беше познал гласа на адютанта Фердинанд Симеонов. По тялото му полазиха студени тръпки и пак тази несигурност и страх от неизвестното, от дивата революционна ярост на вой­нишките комитети. Дясната му ръка потри високото че­ло и голия лоб. Тъпа болка го сепна и той накъдри кесте­нявите си вежди. После потри лицето с длан, за да отст­рани някакво странно предчувствие или да снеме от лицето си маската на някакъв невидим, но осезаем кош­мар.

„Защо адютантът не идва? Наистина ли чух вчера гласа му или това е някаква прилика? Ще проверя, работният ден започва" - реши той и се надигна от стола. В същия момент вратата се отвори бавно и без да чука в рамката застана размъкнат, незапасан войник, с увиснали към вра­та остри върхове на неугледни мустаци. Устата му беше комай широка, колкото да побере четирите пръсти на ед­ната му ръка, слети един до друг. Левият ъгъл на устните му висеше надолу, а другият беше дамгосан с една дъл­бока кафява бразда, белег от стара рана. Челото му бе низко и се открояваше под килнатото назад войнишко кепе, украсено отпред с петолъчка, вместо с коронован лъв, както беше прието в казармата. Всичко в него гово­реше за нещо уродливо, нечовешко във външната му фа­сада. Погледът му беше разноглед, така че, като искаше да се съсредоточи, той поставяше главата си под ъгъл от 30 градуса. Самите му очи бяха големи, но бялото в тях беше размътено и имаше жълтеникав отенък. Миглите на клепките почти липсваха. Само във външните ъгли имаше по няколко прави редки косми от съществували някога естественозащитни средства на очите. Косата му беше гъста и черна, низко остригана, което подсказва­ше, че скоро е излязъл от затвора или лагера. Под откоп-чания ревер на куртката се виждаше трикольорно бие на офицерска фланелка. Беше фланелката на адютанта, ко­ято полковникът позна, защото те бяха първите, които получиха от тях. Ръцете му висяха нескопосано встрани, като лявата беше по-ниско до земята, защото и рамото на тази ръка беше под нивото на другото.

Полковникът се стъписа изненадан от неочакваната среща. Дошлият беше оставил вратата отворена. Запита грубо:

• Оти дзвъниш бе?

• Търся адютанта!

• Онова ли фашиско копиле? Няма да го видиш на тоя свет, на оня белким се срещнете! Язе съм агютантин.

• Как така? Кой ви назначи?

• Не знаеш ли кой назначава - партията, комитета!

• Тук има отговорна канцеларска работа, ще се спра­вите ли?

• Мка, не съм писмен, това си е твоя работа. Мен пар­тията е дала задача, имам партийно поръчение!

• Какво сте работили преди в цивилния живот?

• Какво, от фашистите можех ли да намера добра служ­ба! Налбантин бех. Подковавах конете на богатите за пар­че леб и те са подиграха с мен, ама свърши се то! Откога чакам това време!

Зад новия адютант в рамката на отворената врата зас­тана подполковник Габровски. Той удари токовете на лъс­натите до огледален блясък ботуши и вдигна дясната ръ­ка до слепоочието си. Командира прие поздрава и го по­кани да седне, като му съобщи за мобилизацията.

- Разбрах - отговори Габровски. - В щаба се получи заповед, наредих да Ви се донесе за разпореждане.

Подполковникът затвори вратата и седна на един та­пициран стол близо до голямото дъбово бюро, полирано в тъмнокафяво. Без покана „адютантът" се настани в ко­женото кресло, като започна любопитно да разглежда ко­жата, после въртеше глава встрани и оглеждаше всичко, което за него беше непознато и ново. Стените на кабине­та бяха изографисани с едра шарка от метличини и той започна да ги разглежда отблизо, като ги триеше с пръсти, за да провери качеството на боята.

• Вие сте свободен - обърна се полковникът към тре­тия човек и обясни на Габровски, че е изпратен за адю­тант.

• Освободи ме Червената армия! Ако не беше тя и се­га да съм в дранголника, такива като тебе ме вкараха там!

• Защо сте съден?

• Набедиа ма, че съм ограбил коопирацията, а язе за партията, оти беше бедна.

• Началникът на щаба и двама войници донесоха за­поведта за мобилизацията. Полковникът я прочете и да­де съответните разпореждания.

• Габровски, за комплектуване на частите ще отгова­ряте Вие.

• Слушам! - отговори той отсечено.

• Сега на работа, господа - нареди полковникът и от­вори чекмеджето, от което извади папка с преписки.

Когато хората от щаба и Габровски излязоха от стая­та на командира, пред вратите чакаха хората от полко­вия войнишки комитет. Те влязоха, без да искат разре­шение. Един от тях смигна на „адютанта" и той измъкна из под куртката си зареден парабел (пистолета на Фер­динанд Симеонов).

- Полковниче, напред, мамицата ти фашистка – каза грубо той.

7

Всекидневните грижи подгониха човешките сенки отрано по улиците. В редкия мрак хората се разминаваха, без да се поздравяват.

В светлите кръгове под уличните лампи се явяваха силуети на хора и изчезваха в тъмните полета между елек­трическите стълбове. Майката на полковника беше из­минала два светли кръга и навлезе в третата тъмна иви­ца, като се движеше бавно, с леко залитане надясно, за­щото от години наред я съпътстваше болка в дясното ко­ляно. Гуменото топче на бастуна просъскваше глухо по тротоара. Тя не го вдигаше, когато го местеше, а леко опираше в земята долния край, с което помагаше на бол­ния крак. Една щипка от белите й редки коси, свити в тила на кок, беше излязла от кълбото и се полюшваше над рамото под лявото ухо. Дясната й ръка държеше кривката на бастуна, а лявата стискаше на гърдите й черния шал.

От четвъртия светъл кръг на електрическата лампа изплува силуетът на млада жена, която препречи пътя на старата и запита плахо:

• Госпожа Ангелова, вие ли сте?

• Аз съм зер, ти коя си?

• Звезда, жената на ферчо, адютанта на вашия син.

• Тъй ли, не те познах, нали знаеш, че не виждам доб­ре. Повечето вярвам на слуха си, с него откривам идва­нето на Сашо между сто души - неговата стъпка разли­чавам винаги точно. Тридесет и пет години тренирам по няколко пъти на ден и никога не се излъгах, той стъпва отсечено и твърдо. Ти, дъще, къде така рано?

• Във вас отивам, втора нощ Фердинанд го няма! Звъ­нях по телефона, но ми отговаря цинично един груб мъж­ки глас. Държи се неприлично, а това не е било никога така!.. Страхувам се за живота му! Цяла нощ слушам от­къслечни изстрели, казват, че убивали хора!

Младата жена се разхълца поривисто, като опря чело о старческото рамо, прегърна бабата с двете си ръце. От нея очакваше помощ и закрила.

- Знам ли... той беше толкова добър, но ... Помогни ми, питайте господин Ангелов, той знае всичко!..

• На мен кой да помогне, чедо? Ти търсиш мъжа си, аз отивам да търся сина си. Само тоя над нас. - Старата държеше в дясната си ръка бастуна, а лявата преметна през рамото на Звезда и изправи лице към небето. В си­ния купол се показа небесната красавица в огромен вио­летов пръстен, надникна през една пролука между два сиви облака и изчезна отново. - Той вижда всичко и всич­ко знае, но мълчи!..Молих се на бога цяла нощ, оставих кандилото да свети, някои.., които умираха без свещ, имат нужда от светлина... Нашите не убиваха без съд и не съ­деха без вина, но сега е друго време и други хора.

• Тези - не знам! Те нямат бог и цар, нямат Родина! От тях ще очакваме само лошо! Имат една партия - сбир­щина от утайката на обществото. От такива хора не очак­вай нищо добро! Хора, които не са добри стопани, добри съпрузи и бащи, които нямат Бог и вяра, що искаш от тях?

Тези думи струваха много усилия на 78-годишната же­на. След тях тя почти се облегна на гърдите и рамото на Звезда. Челото й опря в топлата и пълна пазва на млада­та жена и двете прегърнати заридаха заедно - едната за син, другата за съпруг, двете заедно за България!..

• Сълзите облекчават, но не помагат! Да вървим, че­до - предложи старата.

• Къде? При кого?

• Там, където ги изпратихме, в казармата.

• Ние не знаем дали са там!

• Има хора, които знаят! Ще питаме, аз искам да видя синът си, аз съм майка и имам право на това!

- Може би са вече в затвора, или...

- Какво значи това? Или!.. Убити ли мислиш? Защо?.. Какво лошо направиха? Затова, че ги спасяваха от раз­стрел ли?

• Да, майчице!.. Убити и хвърлени в Дунава или в ня­коя яма, защото са хора от другото време и не познаваха това, което идваше насреща, не познаваха комунизма!.. Децата се раждат ангели, а после стават дяволи! Денят се ражда чист, а винаги гасне в мрак... В града се говори за много убийства...

• Знам, Звездо, всичко знам, но те не заслужават това. Те са невинни, ако умрат - ЩЕ УМРАТ ПРАВИ! Ние трябва да знаеме къде.

Широкият железен портал на казармения двор беше отворен. Отворена беше и единичната врата до будката на караула. В двете посоки през входа непрекъснато се разминаваха хора, едните цивилни, другите военни, и всички бързаха. Постовите бяха трима: войник, гвардеец и подофицер (б. а. към 20.09.1944 г. от мярка за сигурност в казармата постъпиха необучени военни, но верни на партията млади хора, които бяха наречени „народна гвар­дия". Задачата й беше да предотвратят един военен прев­рат).

Гвардеецът и подофицерът бяха с разкопчани яки и вместо лъвчета на копчетата бяха сложили петолъчки, вместо трикольор на левите си ръкави бяха сложили чер­вени ленти.

Двете жени пристъпиха плахо до портала. Звезда бе­ше застанала от лявата страна на старата и я държеше под ръка. Войника позна двете жени и изпъчи едва забе­лежимо гърдите си напред, с което искаше да каже:

„Познавам ви! Моите почитания", но не можеше да направи нищо друго. Погледът му говореше нещо, но то остана неразбрано! Когато направиха няколко стъпки в двора, гвар-деецът запита грубо:

- Вие къде така рано? Войниците сега закусват! Връ­щайте се! При кого отивате?

Звезда мълчеше и все по-здраво стискаше ръката на бабата.

- При сина си, при полковник Ангелов!
Гвардеецът и подофицерът се спогледаха учудено и не

знаеха какво да кажат. Войникът застана между тях и поясни коя от тях каква е.

- Така ли, заради младата и старата няма да пуснем -реши той.

• Излезте отвън оградата! Ще доложим за вас и тога­ва ще решаваме - говореше той, като почти насила избу­та жените навън.

• Как може? Синът ми е командир, искам да отида при него!

• Мълчи, дърто! Може! Всичко може! За комунист няма невъзможно - обади се гвардеецът. - Свърши вашето царство, сега с друго време - народна власт! Вчера беше едно, днес е друго! Преди малко беше нощ, сега е ден! Какво се чудите?!

Гвардеецът още не беше свършил обяснението си и от двойната врата на входа за щаба двама въоръжени с ав­томати изведоха полковник Ангелов арестуван и го на-тикаха в една от страничните стаи на пристройката, коя­то служеше за складове на интендантството. Майката го видя и преди вратата да се затвори зад него извика с от­чаян глас:

- Сашо!.. Синко!.. - арестантът чу познатия глас на майка си и в рамката на вратата се обърна назад към портала. Той видя как старата грохна в краката на Звезда... Опита се да се обърне с лице назад, но един от охра­ната го блъсна с приклада в гърба и заключи зад него тежката врата.

Припадъкът на старата смути някои от присъстващи­те на портала. Притекоха се на помощ, за да я изправят. Една жена я плискаше с вода, а Звезда й разкопча пазва­та, за да я лъхне свежият въздух.

Войникът обади за случая по телефона. Съобщението беше прието от новия адютант и след малко той дойде. Кепето му беше вирнато високо на ниското чело и под него стърчеше остра четинеста коса. Устата му беше ши­роко отворена и редките жълти зъби се показваха с цяла­та си грозота.

- Какво ма? Що са кивриш такава? Сайр не щем, маайте се от тук.

Звезда настръхна от отвратителният му вид. Вгледа се в него и под разкопчаната му яка, позна блузата на мъжа си. Хвърли се върху него като пантера и хвана бието с дясната си ръка. Започна жестока и срамна борба.

- ... Мъжът ми!... Блузата му!...

Гвардеецът се притече на помощ на адютанта и я дръп­на за рамото силно към себе си. Тя се отдели от него, но в ръцете й остана една част от предницата на блузата и бието, гарнирано с плетен трикольор.

8

Дисциплината в полка падна до най-ниската точка. От складовете на ротите и дружините се изнасяше скришом всичко, което можеше да служи на една гладна и гола тълпа.

Габровски се занимаваше с мобилизацията и експедирането на комплектуваните части за дисло-кация в окол­ностите на град Ниш. Мястото на командира остана сво­бодно, макар, че кабинетът беше отворен и гузни съвести тършуваха из чекмеджетата, за да търсят и унищожат уличаващите ги досиета. Това безвластие се почувства и от гражданите, почувства го и съветското командване. Майорът от разузнавателния отдел на III Украински фронт се настани в една от стаите на щаба. Той факти­чески замести Ангелов - нареждаше това, което беше нужно. Неговите нареждания се изпълняваха от всички (действащи, запасни, гвардейци) и от войнишките коми­тети. Всеки имаше свой периметър на действие, след ка­то Ангелов изгуби властта над полка изместен от самоз­вания полкови войнишки комитет.

За респекта, който всяваше руският майор от ЧК, спо­могнаха няколкото случая на разстрели на червеноармейци за мародерство и нарушаване на военните правилни­ци. Двама от тях бяха за изнасилване на жени - единият случай стана в Кум Баирс майката на Спас Димитров -55 годишна жена, а другият в района на гарата, където потърпевша беше младата жена Елена Гъжева (по мъж).

• За да имате войска, ви трябват две неща: командири и дисциплина! - заяви съветският майор Туренков на сек­ретаря на Околийския комитет на Комунистическата пар­тия.

• Всички офицери са от старата власт! Ние, комунис­тите, нямаме офицери!

• Тогава защо ги убивате? Използвайте техните зна­ния и опит и когато имате свои, ликвидирайте това, кое­то не е ваше! Ние в СССР вършихме същото през 1918 година, в отделни случай това съществува и сега. Вою­ват успешно, а който от тях се опита да ни изневери, за него има само една отплата - смърт!

• Нашите офицери не желаят да служат на комунис­тите!

• На България желаят ли?

• Да, на нея служат!

• Това е прекрасно, използвайте национализма в тях!

• Нашите също служат на Русия, но тя е Съветска - така всеки намира своето удовле-творение! Не забравяй­те, зад тях са политическите командири, те са очите и ушите на партията! Сега вие имате същото, можете спо­койно да използвате старите. От вас като комунисти, ка­то комитет ние искаме дисциплина и помощ с войските си, нашата кръв изтече в тая жестока война, дайте мал­ко от вашата, която досега беше запазена!.. Иначе... - Той хвана дръжката на нагана и припомни: - Аз съм комен­дантът!..

Чекистът каза на хората от ОК на БКП това, което те не знаеха или не вярваха, че господар на военното, поли­тическото и икономическото положение в страната не са те - българските комунисти, а хората от СССР. Каза го открито, твърдо и демонстративно напусна заседани­ето на Окръжния комитет, като остави хората около дъл­гата маса в пълна безпътица и неведение. Мълчанието след неговото излизане продължи дълго. Най-възраст­ният от комитета изгледа другарите си изпитателно и ка­то в просъница каза глухо:

- Едни си отидоха - те искаха! Дойдоха други – тези нареждат! Ние ще трябва да слушаме и да изпълняваме, ако не желаем да застанем до кола на стрелбището.

Бай Трифоне, сега е война, умуване няма!

- След войната ще бъде същото! Както започне, така върви!

- Трябва да използваме техния опит, човекът каза - да се използват старите офицери! Ако останат живи след войната, ще им търсим сметка за миналото! Ние какво направихме? Напълнихме траповете с пагони!

• Ние ще подходим по нашему, но революционно! Ще ги разделим на три категории! Първите, които са запла­ха за нас, ще изчезнат в безотговорните дни на револю­цията. Вторите, които можем да опетним в нещо, ще ги изправим пред Народния съд! Третите ще използваме във войната и ако останат живи, ще получат заслуженото! -предложи секретарят и останалите единодушно вдигна­ха нагоре грубите си ръце.

• Решено - така го записваме! За изпълнението отго­варя другарят Недялков - завеждащ отдел военен!

Решенията на партийната организация ставаха зако­ни и всеки се подчиняваше. Останалите три политичес­ки организации - участнички в ОФ, разбраха това твър­де късно, когато въжето се затегна около шията на поли­тическите им водачи. Някои от тях се опитаха да не ги зачитат, искаха да налагат свое мнение, но получиха след­ния отговор:

- Ние дадохме за властта кръв и няма да я делим с никого! Който не е с нас, е против нас! Нека се дистан­цира, за да не патят с него други.

Г. М. Димитров и Никола Д. Петков оспориха вода­чеството на КП в елементарния смисъл на думата. Те искаха равни права в управлението на страната и самосто­ятелна листа в предстоящите избори, за да се даде въз­можност на българския гласоподавател да избира по свое желание и воля политическата организация, за която же­лае да гласува.

Ръководството на Комунистическата партия се компрометира от горе до долу. То съзнава-ше ясно омразата на голямата част от гласоподавателите и не се реши на самостоятелна листа. Всяко отделяне на комунистите в отделна листа би означавало за тях пълен провал! Тази реалност съществува и днес в така наречените условия на зрелия социалистически строй. Причината е пълният икономически провал при общественото притежание на средствата за производство.

- Във въоръжената съпротива, доколкото тя същест­вуваше, участваше и БЗНС и на тая ос-нова искаме равни права - заяви д-р Г.М. Димитров на конгреса през ок­томври 1944 г.

Отговорът на ЦК на БКП беше: Вие бяхте ни необхо­дими до 9.09.1944 година, от 10 натам оръжието е в нас и ние не се нуждаем от политическа подкрепа. Ние упраж­няваме диктатурата на пролетарията! Всеки от вас, кой­то не е съгласен с това, минава в лагера на нашите враго­ве и го очаква тяхната съдба!

Този диалог започна в първите дни след самия 9 сеп­тември и продължава и до днес. Ще продължава и в бъ­деще, докато съществува в страната омразната червена диктатура.

Въпросът с корупцията в полка нашумя. Това се свър­зва с арестуването на авторитетния полковник Ангелов и комитетът възложи на Недялков да се занимае със слу­чая. Малограмотният партиен деятел не можеше да нап­рави друго, освен да се скрие зад някой от авторитетните военни и за целта избра Габровски.

- Господин полковник, като член на ОК на БКП и за­веждащ отдел военен имам поръчение да ви предложа да поемете отговорността за реда и дисциплината в пол­ка. Настанете се в ка-бинета на полковник Ангелов и поемете неговите права и задължения!

• Как така, господин Ангелов не е уволнен, при нас промените се обличат със заповеди!

• Няма вече това, което е било при вас, важно е какво е при нас! Бюрото има становище по въпроса - дейст­вайте! В противен случай ще ви търсим отговорност, а това значи да ви изпратим в Кръстатата казарма!

• Разбрано - отговори Габровски без желание.

• Господин Габровски, позволявам си да Ви дам един съвет, макар да съм по-млад от Вас. Ако го запомните, ще бъде само от Ваша полза.

• Слушам Ви, господин Недялков.

• Свикнете с промените на времето, разберете, че ко­митетите на партията на своята територия са държавна­та власт. Всичко друго е формалност! Ако бяхте отказва­ли упорито, имам правата да възложа това на друг офи­цер, а Вие да отидете при полковник Ангелов. Той е тол­кова виновен, колкото сте и Вие.

Габровски не беше свикнал да му се говори така и по сухото му лице се явиха червени петна, сякаш на страни­те му горяха удари от широки плесници. Тънките му уст­ни прилепнаха плътно към челюстта. Долната му брада трепна нервно, по челото му като тънки върви се нареди­ха хоризонтални бразди, по плещите му полазиха студе­ни тръпки. Острият му практичен ум работеше светка­вично като кибернетична машина, която решаваше най-сложните интеграли. Нежната му костелива ръка, под кожата на която прозираха кръстосани сини жили с мал­ки възли на ставите, остави писалката в черната мра­морна мастилница и той се вгледа в очите на събеседни­ка си. Недялков беше от онези хора, които са освободени от всякакви морални, религиозни и нравствени задръжки.

Средно висок, слаб, с изпъкнало на средата чело, по­добно на кози череп. Брадата му силно разделена на две с една дълбока бразда в средата, която той често оставя­ше недообръсната в дъното и една черна ивица от косми личеше отдалече като белег от сажди. Отблизо черната бразда изглеждаше отвратително, защото кожата му бе­ше мазна и в долния край на браздата, която завършва­ше с едно разширение, се събираше кална пот. Очите му бяха черни като маслини, но малки за голямата му гла­ва. Те лукаво примигваха в основата на сплеснат нос, в долната част широк, колкото голям син домат, изпъст­рен със следи от едра шарка. Ъглите на устните му вися­ха надолу под прав ъгъл, където често се стичаше слюн­ка и той се бършеше с опакото на ръцете си. Устата му беше издадена напред и остра като на ловджийски пес. Точно отпред на горната устна липсваха два от предните му зъби. Когато говореше силно, от пролуките на липс­ващите зъби се показваше езикът му и хвърчаха съчки от слюнка върху събеседника му. За този си външен вид и жестокия характер, който притежаваше, той основа­телно беше получил прозвището - Звяр. Трудно би го от­крил човек в града, ако пита за него по истинското му име, но прякорът беше известен в окръга.

9

• Звездо, ти ли си? - запита тихо старата.

• Аз съм, кажи?

• Нямам сила! Помогни ми до къщи! Знам, и ти имаш болка, но майчината е страшна!...

• Звездо, и аз ще помагам от другата страна - предло­жи една от жените, която помогна да я изправят.

-Ти коя си? - запита старата.

• Зора, жената на поручик Тодоров.

• И ти ли си като нас? И той ли е като тях?

• Не сме сами, госпожа Ангелова, като нас и като тях сега са хиляди!..

• Какво чу за него?

• Нищо, освен това, че е арестуван! Донесох му бельо и взех мръсното.

• При теб ли е старото?

• Да, в чантата е.

- Виж, има ли по него петна от кръв и... някоя бележка!
Като чу за петната ст кръв, жената на поручика се

сепна и изпусна, лакътя на бабата.

- Защо петна от кръв? Арестуваните бият ли ги? - Нас­тана мълчание. Старата заклати гла-ва, белият кичур ко­са се отдели отново и трепкаше над рамото й полюшван от есенния вятър.

- Милата ми! Наивни деца! Не само бият, а и убиват!
- Боже мой! Какво са виновни те, че една власт се сме­ня с друга?

- Виновни са и ще плащат вината си твърде скъпо!..
Тинка беше изпратила децата на училище и гледаше през отворения прозорец как две гугут-ки триеха човките си една в друга и потрепваха с криле от любовно опияне­ние.

- Любовта, това възвишено чувство не липсва и при животните! При кого е по-чиста и непринудена любовта, при хората или при животните - питаше се тя и една приятна тръпка по-лази по вадичката на гладкия й гръб. - Защо в живота на хората има неща, които хвърлят сян-ка върху това свято чувство, върху тоя възвишен порив? Вто­ра седмица от смяната на властта, едно събитие, което

не ни засяга, но то уби в Сашо желанието за тази неж­ност!

Няколко пчели жужукаха весело и кацаха от грозд на грозд, като предпочитаха черните мискетови зърна. Те бяха открили предимствата на този сорт пред другите.

- Така сме и ние, хората, стремим се към по-доброто, предпочитаме го, желаем го - разсъждаваше тя и наведе глава към единствената роза. Наведе глава към букета, острото й носле трепна от нежното ухание на аромата. Тя въздъхна дълбоко, като плакало дете, на което май­ката е избърсала сълзите с целувка.

Шум от човешки стъпки подплаши гугутките и те лит­наха почти едновременно на запад. Пътната врата се хлопна и тя с изненада видя клюмналата в отчаяние гла­ва на свекървата. Над лявото й рамо потрепваше кичур от бяла коса, от двете й страни вървяха две млади жени.

10

В първите дни от заемането на адютантската длъж­ност, Георгиев облече една войнишка куртка без паго ни. Отначало този отличителен белег за звание и чин му се виждаше нещо отживяло, една противна традиция на омразното минало, но това не трая дълго. Войнишката куртка му се видя неподходяща за длъжността и той оти­де в дружинния склад, където ключар беше неговия съкварталец, стар познат, с когото бяха съдени за кражба в една и съща година.

- Налъм - провикна се той от рамката на вратата, -тая въшкоберница не е за титлата ми, при мен дават е-е видни ора и язе миткав на вам, на там, та рекох да ги меним за некоя баш офицерска. На таа и пагон не иди, язе намерих едни от тези, дето ги отрепааме, та рекох да ги закача като ората, ама на новата дреа!

- Гривна, за тебе винаги готов! Ето, тая бала, това са най-добрите и нови, от нея давам на своите, а на другите носено.

Адютантът хвърли старата куртка и започна да обли­ча една след друга нови, мъхести, вмирисани на нафта­лин дрехи. Докато се събличаше и обличаше, той заста­ваше с гръб към ключаря, за да прикрие скъсаното фанелче, което беше закърпено грубо с кафен плат. Ключа­рят го видя отзад и завистливо възкликна:

• Ей, Гривна, кого съблече бе, оратлик? Много ми ха­ресват, ама другите ме предварили! Препипах задържа­ните, ама те все с бели ризи без яки! Язък!

• Голема работа, мен случайно ми попадна.

• Айде, айде, на мене ли тия номера? Разбрах, ти си видял сметката на ферчо и гол си го изпратил!

• Нема да го обличам в коприна, я! Гол се родил, гол си отишъл!

• Дотук добре си се наредил, ама ако можеш да пип­неш и невестата му, ще ти кажа аферим!.. Каква яребица е, да знаеш, има ли 22, нема ли - не знам, но е нещо ряд­ко. Разбрах, че е ходила при доктор за деца! Не може да фане кае!

Георгиев трепна хищнически, като чу информацията от другаря си и започна да обмисля фантастични пла­нове.

- Анджак, затова треба да ме облечеш, да заприличам на нещо. Да ми падне, па ша чуеш нема ли да фане. Без това не съм си резал ноктите на краката половин година, планувах го за неделя, ама ша отложа, докато оправа ра­ботата!..

- Ако можеш, ще ми капне меелем на сърцето! Привикай я там за нещо, нали си заместник на мъжът й, за­мествай навсякъде, тя е уплашена и нема да вдигне врява.

• Ейй, каква усойница е, да знаеш, ама ща чуеш!

• Сега ти реже ножа от двете страни - използвай! Чакай, дос че ми дойде на акъла, какво правим ние с тебе тук?

• Как какво правиме, не видиш ли? Укрепваме народ­ната власт, трепеме фашистите, това засега е най-важно - това е задача номер едно на майката партия!

• Добре, а кой ще ни каже браво! За това ли се борих­ме и лежахме в затвора?

• Кажи де, кажи какво си намислил?

• Какво ти измисляне, те, другарите, го измислили и станаха хора, забогатеха, напълниха се с пари! Злато нат­рупаха, ей, разбра ли, злато!

• Какво каиш?! Пари и злато ли? - попита с тревожно любопитство Георгиев и възпалените ръбове на безмиглените му клепки заиграха бързо. Левият ъгъл на увис­налата му устна трепна като убодена с игла, повдигна се нагоре и увисна отново, а ниското му чело почти се сля с веждите.

• Думай де! Какви пари? Какво злато?

• Ша ти кажа, чакай да ударя ключа да не дойде некой!

• Ключарят застана в рамката на вратите, подаде гла­ва навън, завъртя я наляво-надясно и като се убеди, че няма никой, завъртя ключа, хвана другаря си под ръка и заговорнически го поведе към дъното на склада.

• Думай де, оти омуте?! - настояваше Георгиев.

• Трай, това не е шега работа. Пара пада, братле! Изтрудена пара, с чували мъкнат другарите!

• Налъм, ти с акъла ли си? Кои другари?

• Всички, които имат оръжие!

• Как така, язе като имам оръжие, оти съм сиромах и немам пукнат лев в джеба? Изкарваш ме из нерви! Каз­вай де!

• Седни тук и тихо, нали знаеш - и клинците имат уши - нареди ключарят и започна:

• Прибирам се вкъщи на стъмване миналата вечер и един наш другар ме пита:

• Налъм, кае, къде таа рано?

• Прибирам се, изморен съм, казах.

• Изморен, сега е жетва, власт установяваме! Нема спане!

• Имаш ли оръжие - прошушна на ухото ми леко -Имам, рекох.

• А патрони?

• Имам 30 парчета!

• Дека ша ма водиш, питам?

• За пари кае при фашистите!

• Като чух пари, сърцето ми се разигра и тръгнах! Ха при тоя богат, ха при оня! Извикаме го в двора и кажеме:

• За новата власт требват пари! Ха да те видиме, с нас ли си или си враг! За враговете куршум, аз му покажа парабела! Според ората, по 50, 70, некой 100, друг 150 хиляди, до 200 вдигахме! Нали ти казах, според човека и цената! Докато го агитираме, цефта го подпира в ребра­та! Ората обичат властта и партията и дават! Ако некой се опъне, подкараме го десетина крачки и той току каже:

• Ша дам, ама немам толко!

• Човещина, намалиме, не сме се трудили за тях, я! Колкото даде - кяр! За 3-4 часа беше целата работа и аз се прибрах с 300 хиляди. Оня изедник двойно повече взе! Това ми било другар! Нема вече да го викам! Язе, кай, те вода, на занаят те уча! Чирака по-малко получава! Що да права, приех, ама ме боли сърцето, загубих едно 150 хи­ляди!

• Ей, Налъм, какво говориш бе, ако се разчуе?

• Къде ще се разчуе?

• В партията, в комитета!

• Всички суровакат, всички ходат! Сутрин се приби­рат! Не спят другарите и станаха хора! Който се страхува и спи, ще остане сиромах. Революция е това, батинка! Нова власт! Всичко требва! 40 безотговорни дни ти дадо­ха от ЦК, в които можеш да убиеш когото поискаш! Да използваме, защото времето не чака! Стига сиромашия!

• Брей, майка му стара, затова ли, като одих вчера в комитета, те заболи глави в бюрата и спат!

• Затова зер!

• Запитах ги язе, така, на шега, това да не е хотел. Оти не спите в домовете си?

• Как да спиме? Власт установяваме - революция! - каза един.

• Това е революцията! Кой над кого може! Така е би­ло и в СССР.

Дадено, Налъм! Жив да си, ти си бил чудо човек! Дай да те цукна! Да знаеш каква сиромашия ма мъчи, на бакала дължа 4000 хиляди, ама пада малко фашага и си трае, още дава вересия. Язе не мисла да му ги давам, ама само той ли е? Ей, ако се вида с малко парици, може и търговийка да завърта, кой ще бъде като мен! Власт, пак власт, да ни е жива майката партия, без нея не сме нищо! Ами ако некой инат се опре и не дава?

• Ако срещнеме такъв, ще го вземем с нас и в некоя яма! На другия ден ще се разчуе и да видиш какъв берекет! Дават хората, ей, споменеш ли партията - всеки дава!

• Къде ще обикаляме?

• Ще минем из долните села, където не ни познават хората. Аз знам кои са паралиите, имам списък за всеко село! Без план комунистът не работи, нали така ни учат в партията! Всеки трябва да знае какво ще работи - една седмица напред! Знаеш ли колко труд докато разбера къ­де има пари? Гледаш го некой, нищо и никакъв, ама пъ­лен с пари, като куче с гниди! Всички съм проучил! Взе­ми си чувал или торба!

• Какво говориш, бе човек! Пари в чувал!..

• В чувал ти казвам! Ти не отиваш на пазар да прода­деш овца или теле, да свиеш неколко хилядарки и гото­во! Тук се играй на едро! Нали ти казах, некой хвърля 100 хиляди, друг 200 и така торбата се пълни! Вземи чувал ти казвам, така правят всичките! Тая вечер хич да не е, по­ловин милион ще падне!

Георгиев хвана приятеля си за раменете, покри лице­то му с целувки, разтърси го силно и възкликна:

• Виж ти, виж как хората печелят бързо и знаят защо са лежали в затворите! Аз дрема в казармата, ядосвам се с фашистите! Налъм, братко, язе съм скромен човек -100 хиляди ако спечеля тая нощ, като мен нема да има друг, за кум ша та имам!

• Казах ти, утре си богат! След една седмица си мили­онер!

• Хайде, какво чакаме, да тръгваме!

• Не бързай! Нали ти казах, всичко става по план, по комунистически. Останат ли 2 часа преди залез слънце, тръгваме!

- Да не повикаш и некой друг, ей, Налъм! Убивам те! Защо да делиме на три, докато може на две!

- Разбрано! Два часа преди залез слънце!

• Айде, смърт на фашизма - каза адютантът за позд­рав, закопча новата дреха, която взе от склада, и с нетър­пение очакваше слънцето да слезе над старите липи. Прегледа парабела, зареди пачката, вкара в канала пат­рон, за всеки случай.

11

- Мамо, какво се случи, да не те е блъснал някой?- питаше уплашено Тинка.

Плаха скръб скова устата на младите жени и те мълчаха.посърнали. Големите кафени очи на Звезда се къпе­ха в сълзи, а долната й устна трепкаше скръбно!

- Блъсна ме, тук, в сърцето - простена старата пла­чевно и притисна гърдите с лявата си длан. - Тая карти­на, що видях!.. Сашо, синът ми, арестуван!

Тинка сви двете си ръце в юмруци и захапа палеца на дясната, за да не извика. Зъбите се врязаха в месото, но тя не усети болка. По долната й устна се спусна алена струйка. Бледа плахост пребради лицето й, от очите обил­но течаха сълзи.

- Боже мой, какво искат от него? Кому направи ло­шо? Когато разкриваха кражба и задър-жаха крадеца, той не спеше по цели нощи! Тъгуваше за тях, макар и с прес­тъпни деяния! Обича-ше войниците! Шестима от една кон­спирация спаси от смърт, единия от тях е тук и работи в
комитета, ще отида при него. Сашо! Къде си, обич моя? Ти обичаше България повече от деца-та си, служеше й честно, това ли е вината ти? Нима това е престъпление, за това ли ще те съ-дят? Престъпление било да обичаш родината си!.. Да й служиш честно!

Тинка прегърна свекървата. Това беше може би един­ствената прегръдка, която получи старата, напоена с мно­го скръб. От нея тя усети в студеното си тяло топлината на малко обич.

• Зоре, Звездо, да влезем вкъщи - предложи старата. Тинка бе проветрила хола на приземния етаж и беше сло­жила във вазата свежи цветя, които ухаеха на младост. Така праваше винаги, когато очакваше мъжа си. Той оби­чаше това. Баба Райна седна на дивана, като се наклони надясно и се опря с лакът, бастунът се търкули на кили­ма и хлопна тъпо. Белият кичур коса се спусна напред, за да прикрие ужаса, който беше изписан по лицето й. Две­те гостенки седнаха на тапицираните в зелено столове. Звезда беше близко до тежката баварска маса, опря ла­кът в ъгъла, с другата подпря глава и зарида, като при­тискаше в пазвата парчето плат, наведе глава до нейна­та и заплакаха заедно. След обилния сълзотеч Тинка прет-ри лицето си, оправи с длан косите, прегърна плътно Звез да и каза:

• Стига, Звездо, ще си дойдат, не плачи! Мъжко вре ме, освен това те са офицери!

• Ферчо, няма да си дойде!.. Той е ... убит!..

• Как ще убият невинен човек? - запита възмутено Тинка и започна да разсъждава. - Нали трябва следст­вие, съд, защита, обжалване и чак тогава!..

• Убили го, сестрице!.. Ето, фанелчето му облякъл уби­ецът! От гърдите му смъкнах това парче! Бих го целува­ла, но го умърсил простака му просташки! Щом е взел от него, тогава е погребан гол! Така ще бъде - невинните ще изчезнат без съд, защото няма в какво да ги обви­нят!..

Тинка се отдръпна уплашено от нея, като видя парчето плат, такава фланелка имаше и нейният мъж, тя беше я прала и гладила.

• Такива фланелки има хиляди, те са поръчани специ­ално за под куртки, такива имат и полицейските офице­ри, в складовете има нераздадени, може би тази е от тях - заключи Тинка облекчена от сълзите.

• Не се лъжат очите ми, аз най-много искам да е така, но ето - тя показа бието, - около шията му беше широко и аз го стесних с този червен конец, два пъти го обиколих като подбив и края завързах в подгъва на рамото, завър­зах го два пъти! - Звезда развърза двойния възел, с което доказа съмнението си. Останалите мълчаха пред това до­казателство, а тя зарида отново.

• Зоре, ти каза, че носиш мръсното бельо на мъжа си, разгледай го, виж има ли по него капки кръв, може и бележка, така правят арестантите - обясни старата.

• Но то не е чисто, може да има въшки, нали са в ма­зите, там има всекакви - смутено искаше да откаже же­ната на Тодоров.

• Нека има въшки, те хапят, но не ядат, само хората ядат хора. Дай, Тинке, един вестник и над него - настоя баба Райна.

Когато развиха бельото, по ризата и гащетата имаше прави бразди от кръв, така, както са падали тоягите и под тях се е пукала кожата на инквизирания. Четирите жени заплакаха отново... В джоба на гащетата намериха свит на топка малък лист хартия. Разгъва го дълго меж­ду пръстите, защото много пъти беше мачкан, оправи го и прочете: „Мила, не бой се! Страшното мина! Инквизи­цията беше без всякаква вина. Няма да ме съдят, няма причини. Ще ме държат до зарастване на раните, тогава може би на фронта.

Тук идват нови и нови! Много от тях не познавам! Ед­ни излизат и не се връщат. Тези, които познавам, са: Бо­жилов - майора от понтоваците, ферчо, подофицера Сте­фан Младенов, Цветан Макшутов и Първан Кръстев, за други не си спомням, от нашата стая са тези. Тези, които може да бъдат уличени в нещо, ще бъдат съдени! Нужно е зрелище!. Ако ти искат пари, ние нямаме! Иди с децата на село! Изпрати ми някоя фанела, нощите стават сту­дени."

Целувам те твой: Т. Т. (Трифон Тодоров)

Удавник се хваща за сламка! Това „не се завръщат" се разбираше двояко и трите жени го тълкуваха в най-бла­гоприятния случай, в смисъл, че ги заделят в други кар­цери. Всъщност в себе си вярваха в това, че е искал да каже убити, но от мярка за безопасност, не може да каже друго.

Звезда избухна в нов пристъп на плач, като стискаше главата си между длани. Плака дълго, плакаха и остана­лите! Двете гостенки си отидоха. Тинка ги изпрати до пътната врата, а баба Райна ридаеше на дивана като прос­треляна вълчица.

12

Октомврийския ден гаснеше в слънчева позлата. Пер­чемите на неразрязаната царевица се полюшваха леко като задрямало безбрежно море. Към селата се точеха коли, натоварени с мамули, и пътищата личаха отдалече като огромни влечуги. Над тях се носеше сива пепел, вди­гана от краката на животните и колелетата на колите.

Налъма и Георгиев възседнаха велосипедите, които взеха (откраднаха) пред една сладкарница, и поеха към ширналите се из равнината села. Налъма кормуваше доб­ре, а Георгиев пишеше големи осморки и често падаше в страничните канавки, като псуваше не себе си, а колело­то, защото не вървяло в гладкия коловоз.

• Налъм, струва ми се, че кърмата му криви, бяга на­ляво!

• Криви ти ръцете, нали затова е кърма да го управля­ваш!

• А бе, не е както требва, соча го надясно, оно върви налево!

• Струва ми се, че ти не си като хората! Налево зер! Сега цял свет върви налево! Ами, да не би да е на некой наш човек, на некой комунист, от него е научено тъй! Виж, мойто върви накъдето го насоча.

• Къде ти в комунист колело, нали ни знаеш какви сме голтаци! Добре че дойде тая власт, за да се съвземем, иначе умирахме от глад. На некой фашист е, на не­кой богаташ. А после какво ще правиме с тях.

• Какво, да не мислиш да ги връщаме! По една боя отгоре и край.

• Тамън с него ще хода на работа, за длъжността ми бива и нещо повече, но като няма - и това е добро.

• Бива, ама да се научиш да го караш както требва. Така, както кривиш, ще хукнат децата по теб, като по бесно куче!

• А бе, на мен малко ми требва, ама нали за трети път ръката ми лови такова криво желязо!

• Взе ли чувал? В какво ще слагаш парите?

• Взех двутраката торба, тя събира колкото чувал. Ти пари ми дай, язе у пазва че ги тикна.

- Пазвата е женска работа, нашето е нещо голямо, ре­волюционно!

Преди първото село, към което двамата печалбари се отправиха, имаше лек баир и колелетата вървяха в пе­пелта трудно. След няколко падания в страничните ка­навки Георгиев започна да бута колелото, хванато с дяс­ната ръка, а лявата беше свободна и описваше нескопосни кръгове до под коляното му. Кепето беше килнато сил­но назад и от челото му се стичаха струйки пот. Голяма­та му уста беше широко отворена и въздушната струя под-свиркваше в редките му зъби. Мустаците отчаяно висяха надолу, а дълбоката бапка на брадата, в която винаги има­ше влага, беше окъпана в сива прах и сегиз-тогиз от нея капеха капки кална пот.

Над селото полази синкав здрач и двамата отбиха в страни колелетата, излегнаха се на пасището за почивка и уточняване на акцията. Налъма преглеждаше списъка на лицата, които трябваше да обходят, като срещу име­ната поставяше и сумата, която трябваше да вземат. Близ­на края на молива, както правеше винаги когато беше съсредоточен. На езика му остана едно мастилено петно от химическия молив и той плю силно встрани. Лекият ветрец подгони слюнката и тя се лепна на брадата на Георгиев, който не я забеляза и тя остана да виси, докато падна сама. Съзнанието и усещането на Георгиев бяха съсредоточени в предстоящата акция. Той беше поста­вил главата си под ъгъл и оглеждаше хубавите двуетаж­ни къщи на заможните селяни. В отделни моменти пак така под ъгъл надничаше в списъка на другаря си и се учудваше на големите цифри, които онзи пишеше срещу имената.

- Гривна, както съм ги набелязал, ще паднат около 600 хиляди, доволен ли си от 300?

- Човек като няма грош, от малко е доволен. Толкова пари не съм сънувал! Ама да видим как ще ги изскубем от фашистите!

• Ти приготви патлака и ще подпираш в ребрата, аги­тацията е моя работа!

• Налъм, гледам тия големи богатски къщи и се чудя, как живеят в тях богатите фашисти!

• Утре като осъмнеш богат, ще видиш!

Мракът се сгъстяваше бързо и двамата изчакваха да се приберат хората по домовете си. От близкия път се чуваше конски тропот, пляскане на камшик във въздуха и мелодично отпяване на колелетата. Двамата иманяри обърнаха поглед към пътя. Георгиев пак така под ъгъл гледаше в една посока, а виждаше в друга. В здрача ви­дяха файтона на един от богатите селяни, който се връ­щаше от полето.

• Налъм, тоя фашага кой е? Ще го суровакаме ли?

• Не го познах и името му не знам.

• Тогава къде ма водиш? Нали уж всичко знаеш, план имаш!

• Е, и да съм пропуснал някой, ще го посетим утре. Имаме още 20 дни, колко къщи още ще обходиме!..

• Айде, не изтрайвам, сакам да вида как ша тръгне! -подкани Георгиев.

• Тръгнеме ли, спиране нема! Сега малко репетиция. Кой от нас ще приказва с ората, требва агитация! Да се обясни за какво дават пари, на кого ги дават! Да знаят, че тая власт е народна, а не буржоазна, както преди! Ще обясниме, че в нашата програма пише всички да сме рав­ни! Колко има един, толкова да има и другият! Така като им се обясни, те се отпускат и по-дълбоко бъркат в кеси­ите!

• Ти полуде ли бе, Налъм! С акъл ли си али не си? Нема да правиме събрание, та толкова да приказваме! Нали парите са за нас, за каква народна власт ша при­казваме? Ние нали знаем, че властта е народна, вестни­ците само това пишат, оти да повтаряме? Направо - дай пари!

• Не ме разбра, Гривна! Требва подход с хората, душа­та му вземи, ама с подход, леко с памук, така по-малко боли!

• Какви ги бръщолевиш, сега е революция! Никакъв памук!

• Ти как предлагаш? - запита Налъма.

• Късо! Викаме го леко и кротко! Щом доде при нас, опирам цевта в ребрата и казвам: Пари дай, мама ти фа­шистка! Иначе ще ти светя маслото! Така той нема кога да умува и ще ги даде! Това е революция!

• То пак така, ама където се наложи! Ако е така от­веднъж, некой може да се развика и всичко пропада!

• Ако викне, тия лапи за какво са, да се чеша по гърба ли? Затиквам му устата!

• Ти си новак! Аз ще приказвам, ти за всеки случай бъди с парабела готов, ако не си доволен, утре ще бъде както ти кажеш.

• Добре де, добре, айде да вървим!

Луната застина между два огромни облака и разреди нощния мрак. Селските улици се очертаха дълги и широ­ки. Сред широките дворове спяха първи сън големите къ­щи с трудолюбиви хора в тях.

В полумрака увисналите краища на мустаците почти се сляха под брадата и затвориха в кръг голямата му ус­та, в която стърчаха едри редки зъби. Лявото му рамо увисна силно надолу или поне така изглеждаше спрямо дясното, което се издигна нагоре, за да може да държи ръката си на парабела в случай на нужда! В този си вид Георгиев изглеждаше уродлив и страшен!

13

Стаята, в която вкараха Ангелов, беше склад за дрехи, временно опразнен, за да задоволи нарасналите нужди от арести. Стените миришеха на нафталин, прозорците бяха малки и високи, така че един средно висок човек, за да погледне в тях, трябваше да се надигне на пръсти. По­дът беше циментов, встрани до стената бяха наредени стари дъски, демонтирани от бетонен кофраж. По тях имаше ръждясали и криви гвоздеи. Стаята беше пълна с арестанти - хора във военно и цивилно облекло. Те бяха така гъсто натъпкани, че когато лягаха, за всеки имаше не повече от 50 сантиметра на нара. За новите нямаше място, затова те спяха на смени. Въздухът беше невъз­можно мръсен, миришеше на всичко което можеше да отделят неизмитите човешки тела, включително и на кло­зет, защото зад вратите имаше две отходни кофи, които се изхвърляха веднъж на два дни. Едното крило на мал­кото прозорче беше заковано на касата, а другото беше непрекъснато отворено. От външната страна на прозо­реца имаше гъста скара от арматурно желязо, заковано в рамката. Във всевъзможната смесица от неприятна ми­ризма се открояваше една - на гниещо човешко месо. Нечистият въздух след първото поемане задуши Анге­лов и той се закашля в шепите си, изтри сълзите си от амонячните пари и уплашено започна да разглежда ли­цата на арестантите. Оглеждаше ги бавно, мълчаливо и последователно - така, както беше свикнал да прави при прегледа на строена военна част. Малко от арестантите му бяха непознати, а него го познаваха всички и всеки по стар навик се постара да вземе прилична стойка срещу него. Не го направиха само тези, които лежаха смазани от бой.

Пред него застана човек без пагони с изпъната офи­церска стойка, брадат и нечист. В погледа му блестеше изненада и страх:

• Господин полковник, и вие ли!..

• Поручик Тодоров, вие ли сте?

• Тъй вярно!

• Не те познах!

• Аз сам не се познавам!

Арестантите се стараеха да отдадат на полковника не­обходимото уважение, като му определиха за легло една сравнително чиста дъска, в която нямаше гвоздеи.

• Оставете, тук всички сме равни - възрази той, като стоеше в изненаданоуплашен вид от обстановката, при която трябваше да живее неопределено време.

• Откога сте тук?

• Първите са от 12 септември - отговори Тодоров.

• В какво ви обвиняват?

• В това, че сме служили на България и сме създавали в казармата дисциплина и ред! - обясни Тодоров и на свой ред запита:

• А вие защо?

• Защото бях командир на полка!

В един от ъглите на арестантската стая стенеше един от скоро битите. Полковникът се вслуша в гласа и за­пита: . - Стенещият да не е фелдфебел Лалов?

- Той е, нощес го пребиха! Целият е в рани и бълнува!

Полека в гъстотата на човешките тела полковникът си проби път и клекна до главата на стенещия. Погледът му беше мътен и плах, по дрехите и лицето имаше следи от прясно засъх-нала кръв, която допълваше лошата ми­ризма в стаята.

- Фелдфебел Лалов, защо?

-Защото ги защитавахме, когато крадяха от казарма­та оръжие и дрехи!

• Не ги познавахме, това е вината ни - отговори Анге­лов. - В какво те обвиняват?

• Затова, че съм носил знамето на полка и съм ходил с него на погребението на цар Борис. Това е противона­родно, затова ме пребиха и ще ме съдят!

• Ти не си виновен, аз те определих за знаменосец, аз те изпратих на погребението на царя, такава беше запо­ведта на главното командване - полковите знамена да се поклонят пред царя и да го придружат до гроба. Той бе­ше държавен глава, главнокомандващ на армията и пат­риот от най-голяма величина, затова германците го уби­ха. Убиха го, защото не даде войска за помощ на герман­ците на източния фронт. Това е заслуга, която го издига до висините на национален герой.

• Никой не говори за заслуги, хулят го, господин пол­ковник - обясни фелдфебелът.

• Все някога някой ще напише истината за него, исто­рията и поколенията ще я узнаят. Ние, хората, имаме гро­бове, но истината няма - никой не може да я погребе! Ние сме тук по една зла ирония на съдбата, ще ни инкви-зират, много от нас ще бъдат убити. Те умираха прави, за тях и за нас един ден ще се говори като за жертви на една нечувана жестокост!

- Едва ли, господин полковник! Това, което се върши, е чудовищно, страшно и зверско. То ще бъде потулено от очите и ушите на поколенията, със същата жестокост, с която го извършват днес. Разбираема би била жестокост­та им, ако към тях е постъпвано по същия начин. Ние ги криехме, бяхме снизходителни към престъпленията им, но за това не се говори! Виновен, инквизиция, смърт! На­шите човешки отношения към тях не само се отричат, приписват ни се несъществуващи деяния, за да ни очер­нят и да издигнат себе си до пиедестала на мъченици!

Фелдфебелът говореше възбудено като трескав, зада­ви се от вълнение, закашля се и простена болезнено:

-О-х! М а мо! Б ол и!..-като се успокои, той започна отново. - Виждате ли тези ръце, не са се докосвали до задържан комунист! Обратно, тайно носех храна на за­държаните! Сега отричат, казват, че това е вършено с цел да ги шпионирам! Нали помните, двама с вас се мо­лихме на полковник Гологанов да не осъжда на смърт шестимата школници, за да ни убиват днес! Спомняте ли си, тогава Гологанов се провикна срещу нас проро­чески: „Ще ги оставя живи, за да ви обесят! Техните дея­ния по закон и съвест заслужават смърт! Вие не познава­те комунизма като идеология и комунистите като хора! Те са невъобразимо жестоки и подли, идеологията им е измамна утопия, след която вървят непросветени хора! Ако останете живи, ще се убедите в това, но не забравяй­те - вие сте задължени да го разкажете на поколенията, за да предпазите от бедата други! Мен няма да ме наме­рят! Аз го познавам! Няма да ми бъде леко, защото оби­чам Родината, имам дом и семейство. Предпочитам гор­чивата съдба на политически емигрант пред убийство с колове или обесен по един недостоен начин!" Всичко, ка­зано от Гологанов, се сбъдна, господин полковник! Един от тези, които спасихме, ме смаза от бой! Би ме с дръжка от лопата! Ето на какво приличам! Това очаква и вас, а може... и ...

По тялото на полковника полазиха ледени тръпки. Той не можеше да си представи как един невинен човек мо­же да бъде обвинен в несъществуващи деяния, да го за­вържат с въже и да го бият с тояги. Мнозина от задържа­ните бяха преминали през инквизицията, някои по два и три пъти. От повтаряните капеше загнило месо, те лине­еха от непромитите инфектирани рани, поддържаха пос­тоянна температура и угасваха бавно като догарящи над­гробни свещи. Някои от заболелите, които не можеха да стават от леглата, биваха извеждани и не се връщаха, пъл­неха с тях ямите и коритото на Дунава.

Полковник Ангелов беше човек с достойнство и твър­да душа. Беше воювал в две войни, беше убивал и раня­ван, беше спал до мъртви, беше носил на ръцете си ране­ни и те бяха умирали в прегръдките му, но никога не бе­ше изпитвал такова отвратително чувство на ужас и отв­ращение, каквото беше го обзело сега.

„Да очакваш достойна смърт е гордост! Да умреш, ин-квизиран от безумци, обвинен в несъществуващи прови­нения, е недостойно" - разсъждаваше Ангелов и съжаля­ваше горчиво защо не се самоуби. По тялото му изби сту­дена пот, премаля, започна да му се гади и извади от джо­ба на брича чиста носна кърпа, с която закри устата си.

- Не в кърпата, господин полковник, тя ще ви трябва за раните - в кофите или казана - предупреди поручик Тодоров. Той се вслуша в съвета на поручика и повърна в една от кофите. От новата обстановка и от страха от то­ва, което му предстои, Ангелов почувства болка в стомаха и неочаквано разстройство. Той стисна стомаха си с ръце и по гладко избръснатото лице се появиха болезне­ни гърчове. Това чувство беше изпитал всеки от задър­жаните в първите часове на изпитанието.

• Клозет! Клозет! - запита той, като все така стиска­ше стомаха си с ръце.

• Ето кофите, господин полковник, както виждате!... Тук е така - неудобството, срамът и приличието остана­ха далеч!

Това го смути и по лицето му се разля гъста черве­нина.

- По-добро от това няма! Ако не ти харесват кофите, тогава в гащите - отбеляза един циви-лен, бивш полицейс­ки служител, който беше повтарян, и поведението на пол­ковника му изглеж-даше наивно и смешно.

Високата култура на полковник Ангелов и неговата прецизност в отношенията му с околната среда бяха ог­ромна пречка за принизяването му до нечуваните по бру­талност и зверства условия на задържаните политичес­ки мъже. Той подтисна първите атаки на естествените си нужди за освобождаване през деня и едва в тъмното се примири с жестоките условия на задържан полити­чески „престъпник". Това той правеше с нечовешки уси­лия до деня на обесването му.

14

Тинка влезе в стаята, където старата продължаваше да ридае и скубе белите си коси, които се бяха разпилели по увисналите от годините рамене. Тя не видя този стра­шен вид на свекърва си, защото на очите си държеше снежнобяла кърпа, за да попива течащите сълзи. Седна на стола, на който преди малко седеше Звезда, и продъл­жи да хълца.

- Боже, прибери ме, да не гледам мъките на сина си! -провикна се старата с отпаднал глас.

Тинка се обърна към дивана и сне от очите си бялата кърпа. Видът на баба Райна беше страшен и снахата трепна.

• Стига, мамо! Спри, ще ти стане лошо! Нали знаеме, че той е невинен, няма що да се страхуваме и срамим! Не вярвам невинни хора да убиват, това досега не е било и едва ли ще бъде! Знаеш, че е жив, с очите си го видяла!

• Бедата е там, че той е невинен, а ще бъде убит като престъпник! Аз нямам престъпен син! Това ми тежи.

• Няма, мамо, той беше човечен с тях! Той е добър, много добър!

• Такива ще съдят!.. - заключи старата.

• Той е леко облечен, а времето нощем застива, ще му занеса дрехи и две одеяла - каза Тинка и започна да бър­ка в гардероба.

Старата се изправи, като се опря на масата. В краката й се преплете бастунът, с който не се разделяше, откакто започна болката в коляното. Тя го подритна встрани, не го взе, не усещаше болката в коляното - тя се беше пре­местила в сърдечната област и изтласкваше в очите сълзи.

- Кои одеяла слагаш? - запита старата.

• Сливенските, виждат ми се по-дебели, повече ще топлят.

• А кои дрехи?

• Вълнената фанела и сивия костюм.

- Смени сливенските одеяла със сивите. Смени сивия костюм с този от тъмносиньото офи-церско трико, той е плътен и топъл. Сложи му и полушубата с кожите! Там няма пружина, може би спят на дъски.

-Нима нямат дюшеци? - наивно запита снахата.

• За какви дюшеци говориш, на цимента спят, ако има дъски, е добре!

Тинка скъта пакета, превърза го с два яки канапа и го понесе, но старата извика строго:

• Стой, не излизай ти, остани вкъщи, в града има пия­ни руски войници, нападат млади жени, има вече някол­ко случаи на насилия! Стига ни едно зло, да се предпа­зим от другото.

• Кой ще го носи?

• Аз! - отвърна твърдо майката.

• Ти не можеш, мамо, той тежи!

• Не тежи пакетът, мъката тежи, мъката тежи тук, тя удари с юмрук гърдите си.

Двете жени още говореха за колета, когато в пътната врата влязоха почти едновременно двете деца на Анге­лов - Момчил и Капка. В града беше се разнесъл със свет­кавична бързина слухът, че полковник Ангелов е аресту­ван. Децата бяха научили това и бързаха към къщи. Мис­леха, че слухът не е стигнал до тях и се чудеха, как да съобщят за станалото, така че изненадата да не е така неочаквана. Щом влязоха вкъщи, майката и бабата изп­лакаха едновременно, като всяка прегърна по едно от де­цата... Сред стаята стоеше големият пакет. От него лъ­хаше на ужас и скръб. Първа заговори баба Райна:

- Момчиле, хайде, бабин, помогни да занесем на тат­ко ти дрехи.

Без да отговори, момчето остави чантата на масата, обърса сълзите си и вдигна пакета на рамо. От очите му като елмазени зърна капеха чисти детски сълзи.

- Недей сам, ти от едната страна, а от другата аз - нареди старата, наведе се мъчително и взе от пода басту­на с гуменото топче.

- Мамо, и аз ще отида! Баба е стара, не може да носи, тя само да бъде с нас - настоя с тъжен глас Капка.

Майката не отговори, мъка беше стиснала гърлото й, само поклати глава в знак на съгласие.

Двете деца вървяха с пакета напред. След тях бавно, накуцвайки на дясно, с тъжна маска на лицето вървеше старата. Главата й потрепваше нервно и по раменете й се разсипваха косите като бяло наметало.

На портала имаше много цивилни хора. Повечето от тях носеха багаж за задържаните. Някои вече бяха го пре­дали и получиха вързоп с мръсно бельо, от което се раз­насяше неприят-на миризма. Караулът се състоеше от три­ма души - войник, гвардеец и подофицер. Войникът бе­ше от стария набор и познаваше както децата, така и май­ката на полковника. Момчил беше се застъпвал пред ба­ща си за войника и му издействаше по няколко часа град­ска отпуска като ком-пенсация, защото му помагаше да язди Гранит.

• Батко Тома, носиме за татко дрехи - каза тъжно мом­чето и в гласа му се долавяше мъка и надежда. Войникът нямаше право да разговаря с цивилни и посочи с поглед подофицера. Това изненада момчето. Той поиска да пи­та още нещо и пристъпи до войника, вгледа се във вка­мененото му лице и видя как в края на очите му изплува­ха две едри сълзи. От тях той разбра всичко!.. Тогава се обърна към подофицера и запита:

• Господин подофицер, носиме дрехи на тати, вземи ги!

• Тук не е един! Кой е баща ти? - троснато запита по­дофицерът.

• Полковник Ангелов!

• Така ли? Познавам го, къде е багажът?

Двете деца застанаха с колета пред него.

• Много нещо бе? Какво е това чудо?

• Дрехи, сине, две одеяла, полушуба и костюм - обяс­ни баба Райна.

• Защо и костюм, да не би да е бил гол - с насмешка запита подофицерът.

• Знам ли?.. Може!.. Нека да го има - обясни с недом­лъвки майката.

• Ей, гвардеец! Ела! Вземи този пакет, провери го в караулното и го предай на полковник Ангелов от III арест!

- Слушам - отговори гвардеецът и помъкна колета.
В карцера любопитно разпитваха Ангелов за новини

отвън и той отговаряше без охота на арестантите. Тодор надничаше през решетката на малкото прозорче към пор­тала, видя белите коси на баба Райна, видя как децата подадоха пакета и каза:

• Господин полковник, за вас се получи на портала колет.

• Как, откъде знаеш? - изненадано запита той.

• Видях, ето оттук, повдигнете се на пръсти и ще ви­дите.

Ангелов се залепи до стената, изпъна тялото и шията, така че те изпукаха. Между тълпата той видя белите ко­си на майка си, забеляза, че главата й потрепва леко. Тя беше се опряла на раменете на децата и сочеше с бастуна вратата, зад която беше той... Непоносима и страшна жажда го задуши, за една бащинска и майчина прегръд­ка, за още една целувка. Нещо изгаряше в душата му и жарта пареше в очите.

- Добрите ми деца!.. Милата ми майка!.. Дошли да ме търсят, донесли ми дрехи!.. Благодаря, поручик Тодоров!

След почивка от изморителното изпъване на тялото, Ангелов отново зае поза до прозоре-ца. Този път видя как децата подкрепяха бабата отстрани, и тя накуцваше на­дясно и по раме-нете й се разсипваха белите редки коси. Те си тръгнаха към къщи, към онзи тих, щастлив дом...

15

Звезда се прибра в двустайната квартира, която оби­таваха от шест месеца. Тук се преместиха след венчавката, а преди това Фердинанд живееше заедно с адвоката Трайков. Квартирата беше на първия етаж на двуетажна къща, на разстояние около 5 метра от уличната ограда. От двете страни на пътеката, която водеше от пътната врата до къщата имаше алея с цветя. Малката градина беше любимото й място - там тя обичаше да седи с часо­ве, чакайки мъжа си. На малката пейка шиеше гоблени, като безгрижно премяташе хубавите си крака един през друг. Свикна да разпознава стъпките на Фердинанд и го посрещаше в рамката на вратата. Разменяха си по целув­ка и заедно влизаха в стаята, като той слагаше ръка през рамото й. Сега стаите немееха неприветливо, само ча­совникът от бюфета отброяваше старателно времето и монотонното тракане нарушаваше тягостната тишина. След многото сълзи, които изтекоха, главата й изглеж­даше необикновено лека. Не можеше да се съсредоточи и светът й стана отвратително скучен и убийствено ед­нообразен. Стана й топло, защото слънцето изсипваше остатъка от годишната топлина над града. Съблече зе­лената вълнена блуза с къс ръкав и остана по синя до­машна престилка. Не я свърташе в стаите, не й се рабо­теше нищо. Угасна завинаги надеждата, че отново басо­вият глас на Фердинанд ще събуди тягостната тишина. Без да знае защо, тя излезе в градината и по стар навик седна на пейката в обичайната си поза. Преплете крака­та си един през друг, опря лакът на коляното си и с длан подпря брадичката си. Леко къдравата й кестенява коса се разпиля по заоблените рамене. Един кичур падна от­ляво над рамото й, тя се вгледа в една върволица от мрав­ки и завистливо завидя на безгрижието й. Преметнатият крак беше повдигнал възкъсата й пола и този, който бе­ше отдолу, остана оголен. Минувачите по улицата от мъж­ки пол хвърляха крадешком погледи към оголената из­вивка на хубавото бедро и въздишаха. Един руски вой­ник спря срещу нея, ухили се, каза нещо неприлично на своя език и отмина. Двама ученика от горния гимназиа­лен курс постояха на улицата, като нахално гледаха към нея. Тя разбра причината, стана й неприятно и се прибра в стаята. Когато беше в рамката на вратата, чу един от учениците да казва:

- Хубава лястовица!

По-късно разбра, че мъжете я наричат така, защото винаги носеше нещо бяло на гърдите. Това го имаше във всеки неин тоалет. Бялото говореше за чистота и невин­ност и тя имаше слабост към него.

Написаното от поручик Тодоров в бележката колкото можеше да успокои и да вдъхне надежда, толкова буде­ше и тревога. Изведен, но къде? Преместен в друг арест, или що? фанелчето как е попаднало в ръцете на този изрод? Никой не можеше да каже нещо определено! От­къснатото парче от фланелката скъта в гардероба като скъпа реликва. За нея то беше останка от последните дни, може би от последните часове от живота на Фердинанд.

Пътната врата се хлопна и тя надникна към прозоре­ца, но влезлият бързаше и тя едва успя да види човешка сянка. Към вратата на стаята се приближаваха бързи стъпки на подковани обуща и това я уплаши. Хвана бра­вата и се засуетя - да заключи или да отвори. В същото време на вратата се хлопна бързо и силно. Механически отвори и пред нея застана ординарецът на мъжа й, който носеше на дървени окачалки цивилния и парадния кос­тюм.

• Дрехите на поручика, госпожо, готови са и шивачът ми ги даде.

• Кога са поръчани?

• Не знам, каза ми, че отдавна са готови.

• А пари?

• Всичко е платено!

Краткият разговор се проведе в антрето и едва когато ординарецът ги подаде напред, тя го покани в стаята, без да вземе от ръцете му костюмите. В стаята двамата сто­яха един срещу друг смутени. Войника гледаше в шарки­те на килима, а тя местеше погледа си от костюмите на лицето на ординареца и обратно.

• Не ми е казал за тази поръчка - простена глухо тя.

• Аз знаех. Забрани ми да говоря за тях. Те са предназ­начени за вашия рожден ден.

Звезда взе дрехите и ги остави на кушетката. Подаде стол на ординареца и седна срещу него.

- Знаете ли нещо за него? Къде е той?
Ординарецът мълчеше смутен и гледаше в шарките на килима. Часовникът от бюфета тра- каше монотонно. Мълчанието продължи необикновено дълго и Звезда за­пита отново:

- Ако знаете нещо, кажете ми!

Мълчанието продължи, но войникът изхлипа задавен от пристъп на скръб...

- Кажете ми! Вие знаете, не ме мъчете! Кажете ми истината! - отчаяно молеше тя, като се доближи до него.

Без да вдига очи от шарките на килима, ординарецът прехапа долната си устна, която треп-каше бързо, после отговори бавно:

- Убиха го... преди 4 дни...

Младата жена се строполи на кушетката върху новите дрехи и зарида. Заплака и войникът... Това продължи из­вестно време. Момчето не знаеше какво да прави. Из­бърса сълзите си, преглътна задавилата го мъка, обърна се към лежащата по очи жена и каза:

- Стига, госпожо, стига, със сълзи не се връщат мър­тъвци!

Звезда продължаваше да плаче. Момчето я помоли още няколко пъти, после я хвана под мишниците и я изправи. Главата й клюмна на рамото му и продължи да плаче. Кестенявите коси бяха се разсипали като сплетени от бу­ря, ординарецът ги оправи с пръсти, после ги приглади с длани встрани и я поведе към отсрещния стол. Звезда седна в стола и простена:

- Боже, защо нареди така?! Сама жена накъде?
После тръсна глава като събудена от сън, вгледа се в ординареца и запита с молещ глас:

• Защо го убиха? В какво е провинен? Кой го уби? Къ­де го закопаха? Кажи ми, поне това да знам!..

• То, нали знаете, че е тайна!

• Знам! Никому няма да кажа!

• Убиха го, защото беше адютант! Изпълняваше стрик­тно заповедите на командира! Убиха го войници и един цивилен, той сега зае неговата длъжност. Хвърлиха го в Дунава. Не беше сам, имаше още седем, той беше осми­ят...

Сега, когато всичко беше ясно и сълзите бяха избист­рили съзнанието, Звезда въздъхна като невръстно дете и заобмисля несретното си бъдеще на жена без мъж...

• Лошо и страшно е да остана сама жена и беззащитна в едно размирно време, да носи името на мъж, който е ликвидиран от новата власт като враг, без да е такъв...

• Вие имате професия и ще се справите! Ще трябва да работите. Вашата професия като учителка по литерату­ра е търсена и благородна. В момента има вакантно мяс­то за преподавателка в горните класове, кандидатствай­те! Аз съм назначен в същата гимназия като физик и след няколко дни ме освобождават от казармата, за да заема учителското място.

• Благодаря, нали молбите се подават в отдела и от­там стават назначенията?

• Така е, побързайте!

През пътната врата влезе бащата на Звезда и ординарецът стана от стола, за да се сбогува с домакинята.

• Идвайте, моля ви! Информирайте ме за учителското място, аз съм винаги вкъщи, скуката ме убива!

• Благодаря, при всеки удобен случай ще се отбивам.

• Какво? Научи ли нещо? - запита бащата от вратата.

Претръпнала, като ограбен търговец, който няма как­во повече да губи, Звезда разказа на баща си всичко. Ба­щата избърса сълзите си няколко пъти и отговори при­мирено: .

- Късмет, дъще! Орисницата ти такава! Ще търпиме, човек е роден повечето за мъка, хуба-вото в живота е малко!

Едва размениха няколко думи и в двора влезе пиян руски войник, който се оглеждаше в прозорците, и като видя в стаята хора, влезе при тях!

- Здраствуйте! Есть у вас водка?

Двамата отговориха на поздрава и Звезда обясни, че нямат алкохол.

• Здавай пия водка! - настоя войника.

• Звездо, иди и купи, за да го почерпиме! - предложи бащата и подаде една книжна банкнота.

• Нет отец! Ти купит!

Войникът хвана бащата за раменете и започна да го избутва из вратите. Той опря длани в касата и не искаше да остави дъщеря си при него.

- Ну, Mы вас освободили - каза войникът и изпсува на руски.

Натисна силно и изхвърли бащата в антрето. Хлопна вратите и превъртя ключа в бравата.

В същото време Звезда стъпи на стола и изхвръкна през прозореца. Избяга на улицата и викаше: „Помощ!"... Озлобен, войникът стреля след нея и от ствола на кру­шата литна стара кора. Звезда продължи да вика на ули­цата за помощ. Гласът й се разнесе тревожен над тихия квартал и от една недалечна къща излезе като изстрелян от снаряд комендантът Турецков.

- Что случилось?

Плачешком Звезда посочи пияния войник, който се скри зад вратата в кухнята.

- Открой двери! Здесь комендант!

Войникът отвори и застана мирно, като брадата му трепереше.

- Вперед! - нареди комендантът.

На улицата се чу изстрел. От насъбралата се тълпа няколко стари жени ахнаха уплашено. След няколко ми­нути един джип отнесе мъртвия „освободител".

16

Двамата печалбари оставиха колелетата в един сух ров край селото, нахълтаха в една широка улица, която се изпречи пред тях, и заоглеждаха къщите и оградите. Тър­сеха входните врати.

- Налъм, язък ти за списъка. Ха чети сега! Бухал да си, пак ще се объркаш! Богатите си ли-чат отвътре! Кой­то няма порта и ограда, отминавай го, от нашата черга е! Висока ли е оградата - пълна е кесията - заключи Геор­гиев.

На първия площад един кръчмар премиташе помеще­нието и се канеше да пусне кепенците на кръчмата, но двамата застанаха един до друг в рамката на вратата. На­лъма поздрави с „добър вечер", а Георгиев избоботи до него страшно: „Смърт на фашизма!" Той държеше парабела така, че да се вижда от кръчмаря. Кръчмарят отго­вори на поздрава и застана мирно с метлата в ръка. На ухото му стърчеше молив с острото напред,

• Оти ни не каниш? Така ли посрещаш клиентела? -запита Георгиев грубо и затвори вратата зад себе си. Без покана двамата седнаха на една маса и Налъма каза:

• Ти май се уплаши, приятелю? Не бой се, ние сме народни хора, от ОФ сме, остави метлата и ела да поговориме!

Кръчмарят се обърна с гръб към тях, за да остави мет­лата до шишенлъка и от задния му джоб се показаха кра­ищата на две пачки с едри банкноти. Налъма смигна на приятеля си, а другият облиза с език левия ъгъл на увис­налата си устна и кафеният ръб на белега лъсна от вла­гата. Безмиглените му очи премигваха бързо със зачер­вените и удебелени краища, от отворената му уста се показваха едрите редки зъби с пръстени от жълт камък над венците. За респект Георгиев сложи парабела на масата, като го стискаше в дясната си длан, а лявото рамо увис­на надолу.

• Кажете, господа, какво ще пиете?

• Каквото почерпиш - отговори Налъма.

- На мен една голяма мастика! - каза Георгиев. Кръчмарят донесе две малки мастики и сед-на срещу тях.

• Нали ти казах голяма! Това зъбите ми не може да намокри - сърдито възрази Георгиев и кръчмарят му до­несе голяма чаша. Налъма го срита под масата, за да за­мълчи, отпи малко, стърси глава и започна:

• Както ти казахме, ние сме от ОФ и идваме при по-заможните хора за помощ за новата власт.

• Кажете, с каквото може, ще помагаме.

Георгиев беше изпил мастиката на два пъти и мътна­та жълтилка около зениците се размъти още повече. Той примигна бързо, завъртя глава под ъгъл, за да се съсре­доточи в кръчмаря и не дочака Налъма да се изкаже. За­това започна той:

- Пари требват! Фашистите ограбили държавата и до­като я оправиме, зор ще бъде!

Налъма го ритна силно под масата и той спря, но мът­ните му очи светнаха сърдито.

• За пари става въпрос! Парата оправя всичко, всеки добър гражданин ще трябва да помогне!

• Аз не съм от богатите бе, господа, от десетина годи­ни работя, но ще помогна с малко.

Налъма го прекъсна и допълни:

• С 200 хиляди!

- Немам толкова, това е целият ми капитал!!

• О-о, с капитала край! Ние, комунистите, сме против капитала! Ние сме за равенство и братство! Ти една риза и язе една! На теб 100 хиляди и на мен толко! Давай! Нема време! - настоя Георгиев и започна да почуква с парабела по масата.

• На новата власт требва да се помага! Който не по­мага, е враг, а на враговете - смърт! - отсече Налъма.

• Ща та гледам за убост! Сега ща ти тегла патрона! -сопна се сърдито Георгиев и опря цев-та в гърдите му.

• Давай с добро! Нема време за пазар! - предупреди Налъма.

Уплашеният човек проплака и отговори:

- Немам бе, хора, сиромах съм!

Налъма беше преценил, че двете пачки, които бяха из­дули задния му джоб, бяха от хилядарки и затова опреде­ли такъв дял за помощ на партията. Часовникът от шишенлъка отброяваше минутите. Налъма уточни, че тук се бавят близо час, а нощта се стопява. Ако измъкнат исканата сума, една трета от плана е готова, но не се знае след това как ще потръгне, затова Налъма реши да дейс­тват бързо.

• Другарю, Георгиев, щом не дава, той е враг, да го изведеме край село и в трапа!

• Абе язе какво ти пея одеве, оти да се бавим! Не дава ли, значи враг! За враговете смърт! Напред! - изкоманд­ва Георгиев.

• Ох, м-а-м-и-ц- оставете ме, деца имам! - проплака кръчмарят и стана прав.

• Горе ръцете! Арестуван си! - извика Георгиев, като опря цевта на парабела в гърдите му. - Налъм, обискирай го! Ако мръдне, ще стрелям!

Уплашеният кръчмар застана мирно като млад вой ник. Налъма започна да пребърква старателно джобове­те му, като започна от двата предните, където намери само монети. От задния джоб извади две пачки от по 100 хиляди, удари го с тях по главата и го нарече лъжец и враг.

• Заслужаваш да ти светиме маслото, защото не се от­зоваваш с желание на призива на партията да помагаш на народната власт, ама от нас да мине! Да знаеш, че ние, комунистите, сме добри и прощаваме на заблудени­те! - съветваше го Налъма, бутна Георгиев пред себе си и изчезнаха в тъмната октомврийска нощ.

• Недейте бе, хора, дайте ми парите, не са мои, на ку­ма са! Той назаем ги взе да си купи волове! Моля ви бе, добри хора!

• Стига си хленчил, ей гад! Ако се обадиш някъде -куршум! Знаеме те кой си и къде си! - заплаши го Налъ­ма, като се върна няколко крачки назад.

• Налъм, упорит е тоя фашага, без малко да му тегля патлака!

• Не се дава лесно пара, печелена с труд, Гривна! Ако се гребеше от реката, ние да не сме тук. Събирали ги хората с години, пара по пара, а ние с теб искаме хиляди!

• Не ги жали, стари фашаги са, щом ги е спечелил, нема милост, защо не спечелихме ние с теб? Колко из­карвах от копитата на животните, все в „Тихото кътче" отидоха. Хубаво му виното, а и кръчмарката я биваше!

Вторият богат човек, при когото отидоха двамата печалбари, освен кръчма, имаше и смесен магазин. Голя­мата къща, на два етажа, където живееха хората, беше почти на средата на двора, а кръчмата и магазинът бяха в отделна пристройка, застанала на осевата линия. Дво­рът беше ограден отвсякъде със зид, а портата се заключваше отвътре. С доближаването на двамата до пор­тата откъм двора поривисто залаяха две кучета, като се изправяха въз портата и хапеха със зъби чамовите греди. След тях кучешкият лай екна из цялата махала.

• Втасахме я! - каза отчаяно Георгиев и продължи -то махлата се събуди, ами сега?

• Какво сега? Нас ни требват будни хора!

В прозорците започнаха да бляскат светлини и се чу­ваха човешки гласове. До портата не излизаше никой.

• Чукай на портата, така са свикнали тези гадове, иначе няма да излезнат - нареди Налъма и Георгиев заудря в дървената порта с цевта на пистолета. Кучешкият лай отново се усили, от долния етаж на голямата къща изле­зе човек, наметнат с дълга дреха, под която се показваха дълги бели гащи.

• Кой хлопа? - запита той, като пристъпваше до пор­тата бавно.

От кучешкия лай не се чуваше нищо, стопанинът смъмра нощната стража, те сведоха ниско главите и залаяха по-рядко и леко. Налъма използва разредения кучешки лай и се провикна отвън:

• Елате, господине, по важна работа, ние сме от властта!

• Какви сте по това време? Ако сте власт, защо не дойдете през деня, разбудихте махалата! - говореше не­доволен сънливият човек. - Кажете кои сте?

• Ние сме от партията, от властта!

• Кажете си имената, какво като сте от партията, ден нема ли? Какъв е тоя зор посред нощ?

• Ела, ела, ще ти кажем, ние сме добри хора!

• Ако сте добри хора и ви требвам, елате утре! - отго­вори стопанинът и се върна отново вкъщи.

Двете зли кучета с по-голяма ярост се нахвърлиха на портата.

• Абе, Налъм, тоя гад какво мисли?

• Така е, хората са наплашени! Преди нас са минали други!

Кучешката врява разбуди селото и хората от местния комитет нарамиха пушките и полетяха към дома на бо­гатия стопанин, откъдето се чу човешки глас и кучешкия лай не спираше.

• Стой! - извикаха едновременно двама души от мест­ните и затворите на карабините щракнаха едновременно.

• Кои сте? - запитаха селяните.

• Свои, от ОФ - обади се Налъма. Георгиев застана близо до другаря си и скри парабела.

17

Числото на допълнително задържаните непрекъснато растеше, макар че много от тях изчезваха безследно. Мал­ко щастливци биваха освобождавани благодарение на ня­кое застъпничество или подкуп. Помещенията за арес­тантите не достигаха. Окръжният комитет на БКП реши да превърне Кръстатата казарма с яки и дебели стени на временен затвор. Новоарестуваните се насочваха натам и помещенията започнаха да се запълват постепенно. Де­нят, в който стана масовото преместване на арестанти от различни карцери, беше студен за сезона. Сутринта заваля първият есенен дъжд. Същия ден полкът в по-го­лямата си част потегли за фронта. Едва преди заминава­нето се оказа, че недостигат кадрови офицери и полити­ческото ръководство прие по настояването на подпол­ковник Габровски да се освободят част от задържаните офицери, за да воюват. От карцера, където беше полков­ник Ангелов, освободиха четири души, между които по­ручик Тодоров. Когато строените войници се изнизаха от казармения двор, заваля ситен дъжд и зелените каски лъщяха войнствено. Ангелов се залепи до стената и гле­даше през малката решетъчна пролука. Бойното знаме на полка, покрито с неувяхваща слава, се люшна тежко, нашарено със следи от куршуми. Когато то излезе от портала, полковник Ангелов зарида с глас като малко дете. След това знаме той беше летял неустрашимо в две войни! После се засрами и стисна челюсти, но очите про­дължаваха да се къпят във влага, а от сърцето му капеха капки кръв. Последното каре от фронтоваци изчезна на завоя. Над казармения двор легна тягостна тишина, есен­ният дъжд започна да барабани по прозорците и покри­вите. В улуците запяха приспивно водните струи от сту­ден дъжд.

Малко преди да се стъмни напълно, въоръжени хора обградиха временния карцер, отвориха вратите и един из­вика:

• Ставай бързо, събирай багажа, изнасяй се на двора в строй по четирима!

• Вие двама, измийте кофите и ги носете - нареди на първите, които бяха до вратите. После потърси с поглед полковника и добави - Вие с Милушев (бивш началник по обществената безопасност) вземете казана.

Когато арестантите минаваха по улиците, след тях се тълпяха големи групи от хора, които случайно бяха на улицата. Арестантите дишаха с наслада пресния въздух и завиждаха на всеки, който беше извън техните редици, който можеше да отиде там където пожелае, да отиде при близките си, когато поиска. Завиждаха на всеки, който беше свободен, без оглед на това, дали е беден или богат.

Дъщерята на Ангелов беше между тези, които имаха възможност да видят преместването на арестантите в Кръстатата казарма. Тя позна баща си и извика:

- Татко, къде ви откарват? - спусна се към него с раз­перени ръце за прегръдка, но един от охраната й препре­чи пътя.

Бащата намали стъпката и на бледото му лице цъфна умилителната усмивка на нежен баща. Един цивилен от конвоиращите бутна с автомата полковника в гърба и кресна:

- Не спирай! Сгъсти редиците!

Арестантите минаха покрай квартирата на поручик Апостолов от Дряново, правнук на легендарния борец за българщината поп Харитон. Съпругата му отвори прозо­реца и показа в рамката едногодишния си син, като соче­ше към мъжа си и викаше:

- Тати, мамо, виж нашия тати!

Апостолов ги поздрави с леко поклащане на главата, опита се да вдигне лявата си ръка, но тя отказа, тъй като беше изкълчена в рамото при инквизицията. Дясната му ръка стискаше вързопа от дрехи, на които спеше върху голите дъски.

Апостолов беше среден на ръст, строен, с правилни черти на русото си лице, косата леко начупена на едри вълни. Мустаците му бяха гъсти и ниско прилепнали над тънките му устни, на долната му челюст в левия ъгъл блестеше златен зъб, който се виждаше при всяко отва­ряне на устата.

Вината на Апостолов се състоеше в това, че като де­журен по полк е приел в щаба на дивизията заповед за преследването на група партизани, които бяха задигнали кашкавал от една мандра, а сиренето бяха поляли с газ. Заповедта беше докладвана на командира и той я приве-де в изпълнение. По тази и други подобни деяния те бяха виновни пред новата власт и за тях обвинението искаше смърт чрез обесване.

Инквизираните малко преди преместването, както и тези, които бяха повтаряни и не можеха да ходят, бяха натоварени на военни каруци. Ръцете им бяха вързани с тел един за друг. Така завързани ги изтърсиха пред входа на новия карцер в Кръстатата казарма.

На входа на Кръстатата казарма стояха тежковъоръ­жени хора с щастливи злоради усмивки на лицата. Това бяха тези, които безотговорно се разпореждаха със съд­бата на беззащитните. Между тях беше Недялко Звера, облечен в нови военни дрехи. Както винаги, кепето му беше килнато назад и на челото му личеха костните из­дутини. Над издадената му напред челюст като на лов­джийски пес висеше широкият и грапав нос, сплеснат в основата, където играеха злобно малките му черни очи. Над увисналата долна устна стърчеше пожълтял само­тен зъб, който се криеше в пролуките на редките му гор­ни зъби. Черната бразда на брадата личеше отдалече ло­шо обръсната, а в долната й част лъщеше мазна пот.

• Тия да бъдат настанени на втория етаж до вратите, при тях ще вкараме и тези от Батальона - нареди той на стоящия до него млад русокос човек с белег на лявата буза.

• Най-много да се поберат 40 души, а те са 70! - обясни човекът с белега на лявата буза, който беше комендант на новия сборен карцер в градската бастилия, както я на­ричаха по това време гражданите.

• Тогава до тях. Ще ни трябват за очни ставки, пък и решетките там са нови, а това са най-опасните фашисти! Тези могат да ни изколят за една нощ!

• Свърши тяхното царство, другарю Недялков, може­ше когато бяхме в ръцете им, сега те са в нашите!

• Не умееха, нямат организация, нямат революционна закалка, ако не е партията да ни води и учи, ако не е опитът на КПСС, ние бихме били същото.

• С тях трябва да се внимава, това са все изпечени престъпници!

• Бъдете спокоен, др. Недялков, охраната е сигурна и доста сгъстена - обясни комендантът.

Някои от тези, които ги докараха с каруците, нямаха сили да се изкачат по стъпалата на втория етаж. Те лазе­ха мъчително на колене, а тези, които бяха завързани за тях, ги изчакваха.

Вътре в осемметровата по дължина килия, разпреде­лението стана така: На долните нарове останаха изто­щените, от които капеха меса, и прясно битите, на гор­ните - тези, които не бяха минали през мелницата. Апос­толов беше смлян от бой! По тялото му нямаше здраво място, но зае горен нар в близост до полковник Ангелов. При изкачването, което му струваше много усилия, той стискаше зъби и не охкаше. Неописуемата болка къдре­ше гъстите му руси вежди, в очите му святкаха решител­ност и мъжество.

• Апостолов, ти трябваше да си долу!- каза Ангелов.

• Не, господин полковник, има по-зле от мен, пък то­ва не е всичко, ще има още! Тук до вас, нали и в службата бяхме така!

Ангелов завъртя отчаяно глава и каза:

-Бяхме, поручик, но то свърши! Безславно свърши! Сега ни очаква вечното и неотменното. Щом желаеш и там да сме заедно, това ме радва!

Притъмняваше, по широките коридори на старата ка­зарма, строена от Осман Пазвантоглу, се чуваха още стъп­ки на подковани войнишки ботуши и хлопане на брави в тежките врати.

Помещенията се запълниха с арестанти и шумът за­тихваше бавно. От таваните се свличаше плаха тишина, която очакваше всеки момент да бъде разкъсана от вик на инквизиран.

Инквизиторите прииждаха озверени и свирепи. Това бяха неграмотни и жестоки хора, не успели в живота при свободната проява на човешките възможности. Те мра­зеха всеки, който беше се борил с конкуренцията и беше успял в личния си живот. Талантливите и жизнеспособ­ните, предприемчивите хора за тях бяха фашисти и гадо­ве, за тях се предвиждаше смърт.

За инквизиторите имаше специални помещения.

18

Звезда се завръщаше от отдела със заповедта за наз­начаването й за учителка по литература в гимназията. Мъката по изчезналия й мъж не я напускаше. По лицето й личеше сянката на близка печал, но желанието да се справи с живота сама намаляваше страданието и през пролуките проблясваше надежда за нещо по-добро. От­както я постигна лошото, тя ходеше с наведена глава. Така прикриваше хубостта си от погледите на мъжете,.и се съсредоточаваше в собствената си скръб. Тя беше на­дарена от природата щедро с най-красивите съчетания на грация и елегантност. Прозвището й Лястовицата не изчезна, напротив - ставаше все по-популярно.

Един цивилен млад мъж, на когото дрехите не стояха добре, личеше, че отскоро е в тях, я видя от отсрещния тротоар, прекоси улицата и застана почти срещу нея, ка­то й препречи пътя.

- Добър ден, госпожо! Приятно ми е да ви видя!
Звезда спря изненадано и плахо повдигна големите си

кафени очи към него. Дългите й мигли хвърлиха над очи­те редки сенки. Тя се усмихна с тъжна нежност и на стра­ните й се показаха две розови бапки.

• Ох!.. Уплаших се!.. Здравейте!

• Защо се плашите! Сега е ден, в града сте сред хора!

• Именно от хората се плаша! - отговори тя повери­телно и запита с особен интерес:

• Как успяхте да се уволните?

• Изискаха ме от отдел „Просвета" с писмо като де­фицитен кадър. Има голяма нужда за учители, особено по физика!

• Радвам се, аз също получих заповед.

• Много мило! За коя гимназия?

• За мъжката - това е много неприятно!

• Аз също съм там. Защо мислите така? Момчетата са по-добри, с тях по-лесно може да се разбере човек.

• Да, но мъж като вас! Пък аз... беззащитна жена... след мен подхвърлят закачки...

• Ще бъдете доволна, това е защото не ви познават.

• Едва ли, може би ще бъда унижавана, но нямам друг избор. Ако всичко върви добре, само това ще ме радва, това ще бъде малката ми радост в живота.

• Кажете някоя квартира? Нямам претенции за наема и условията. Знам, че сега е късно да се търси нещо по-добро, затова ще приема, каквато и дае. Учениците ангажираха всички що годе добри стаи. Иначе ще се нало­жи да пътувам всеки ден, а това е неприятно и измери­телно!

Мисълта на Звезда заработи на бързи обороти. Ней­ната квартира беше хубава, но скъпа. Тя не беше в състо­яние да изплаща месечния наем, без да се лишава от не­що друго. Беше решила да я подели с някого, но не беше обмисляла подробностите. Затова този въпрос я смути и като на хванат на местопрестъплението виновник по ли­цето й се разля червенина. Под носа се показаха съвсем ситни капки роса, но тя реши да действа. Това беше мо­же би най-добрият случай - да се опре на силно рамо, да бъде в близост с човек, в когото да чувства опора и на­дежда. Самотата я плашеше, особено от набезите на рус­ките войници и мъже с леко поведение. Тя преглътна сму­щението, премисли още веднъж и почти механически, но с желание каза:

- Елате при мен, ще ви отстъпя една от стаите! Сама жена! Плаши ме самотата, пък и нае-мът...

Сега смущението премина в събеседника. Даже уши­те му станаха аленочервени и той за-почна да помръдва ту едното си рамо, ту другото.

• Ама, вие, истина ли?.. Аз съм съгласен на всичко! Ще плащам целия наем!

• Не е необходим такъв жест! Всеки ще плаща своето, ще го делим на две!

• Казах ви, нямам нищо против! Съгласен съм и прие­мам с особена благодарност, ами хора-та!..

• Кои хора?..

• Вашите! Хазаите, съседите, обществото?

• Аз съм пълнолетна и имам право да решавам сама всичко, което ме засяга!

• Това е добро! Аз уважавам самостоятелните хора! Ние нямаме нужда от опекуни и попе-чителство!

Главната улица гъмжеше от народ, всеки бързаше за някъде подгонен от грижи. Манчев премина от лявата страна на Звезда, направи го по изискванията на прави­лата за кавалерско поведение, изравни се с нея и поеха към квартирата. Младата жена изправи довчера клюм­налата си глава и буйните къдрици гъста коса потрепва­ха над ушите й. Над челото падна един кичур, който иг­раеше над лявата вежда.

19

• Гривна, как попаднахте тук по никое време? - запи­та един от местните въоръжени хора, с когото лежаха като криминални престъпници в една килия.

• Нали виждаш! Революция, не е шега работа, борба за живот и смърт, фашизмът е силен, а нашата задача от партията е да го победим! От вашето село ми се струва­ше, че имате един агент от криминалната, удари ми ша­мар, та още ми тежи. Спомняш ли си, това беше при след­ствието, та решихме с другаря да му го върна!

• Грешиш, от селото няма такъв човек и не е имало.

• А богаташи имате ли?

• Имаме, но не са уличени в политически престъпле­ния.

• Да си богат, това малко престъпление ли е? Това е достатъчно да им ръждасят петилата! Тия нема да бъдат никога с нас, а винаги против нас, затова сечи глави, да не сечат твоята! Така пише в революционните книги на партията!

• Ако не им подрежем крилата, те ще подрежат нашите! - намеси се авторитетно Налъма.

• Така е, другари, ако не си разберат от Деветосептем-врийската революция сега, ша започнат да ни търсят кусури, какви сме били и що сме сега, ще дигнат глави! Сега е момента да ги смажем завинаги! Революцията са­ка от назе това! - заключи авторитетно Георгиев.

• Вие от града имате по-голям опит, какво предлага­те? - запитаха почти едновременно двамата от село.

• Първото е по революционен път да земеме част от капитала, за да намалее силата им, а нашата да порасте! Второ, да ги сплашиме със сила, като ги прекараме през мелниците. Там требва да мине всеки, който в бъдеще ще ни мъти водата! Трето, най-дебелоглавите и упорити­те, от които гледат другите, трябва да изчезнат! Затова другарите от ЦК обявиха 40 безотговорни дни на рево­люцията, за да си разчистиме пътя за години напред! Чет­върто, когото може да уличите в нещо, макар и да не е вярно, достатъчно е да има наши свидетели, за да го ка­жат пред съда, изправяте го пред Народния съд, и му ту­ряте десетина години. Важното е да се създаде за Народ­ния съд работа, да му се изгради авторитет и най-важно­то, политическата страна на въпроса е да се сплашат хо­рата, за да станат послушни и покорни! Иначе - как? Ние, вие, хората на новата власт ще живеем спокойно, когато фашистите не са уплашени и всеки момент може да взе­мат от ръцете ни властта? Колко време чакаме за нея? Колко кръв се проля?

• Какво ти спокойствие, не виждате ли, че се страху­ваме да легнем, цяла нощ обикаляме с оръжие, а те спят до жените си спокойно! Де да знаиш, ще се организират и ще ни изколят като пилци! Властта е мешана, набутаха се в нея всякакви, особено земеделците, от тех най-много патиме! Те са най-много и са непокорни! Уж наша, комунистическа власт, пък други се мешат в нея!

Неуверено се чувстваха тук новите управници, затова Налъма авторитетно даде следните указания:

• Както виждам, другари, вие сте изпаднали в полити­ческа безпътица и рискувате да провалите задачата на партията за провеждане на революцията, за ликвидира­не на фашизма!

• И на мен така ми се вижда - подкрепи го Георгиев.

• Защо да се страхувате и да не спите спокойно, вие, комунистите, след като властта е наша? Оръжието и Вът­решното министерство са наши! Те са които не требва да спят и да се страхуват, защото са съборени от вас! Събе­рете си партийната организация и набележете хората, ко­ито не са наши! Натикайте ги в мазата на училището, хвърлете им по една-две порции бой, но така, че да ви помнят цял живот! Не изпускайте нито един! Така те ще запомнят революцията! Убийте двама-трима от тях, ко­ито смятате за най-опасни. Изпратете в града за съдене от Народния съд десетина, други изпратете в Беленските лагери, но най-важното си остава - да се изземе от тях капитала! Парите да бъдат в наши ръце! Това е една от най-важните задачи на революцията! Свършите ли това, вие сте провели успешно революцията на вашата тери­тория! Изпълнили сте задачата на партията и можете да спите спокойно!

• Така е, другари! - намеси се Георгиев. - Така ни учи богатият опит на нашата учителка - великата КПСС! Действайте революционно!

• Ние с другаря Георгиев ще ви помагаме, като ще делим парите на фашистите!

Като чу за делба на парите, Георгиев се ядоса и го мушна с палец в ребрата. Налъма се усети, но беше вече къс­но - думата беше изтървана. Затова се опита да я умаловажи със следния аргумент:

- Ако се срамувате, че сте свои, ние с др. Георгиев ще ги агитираме за парите. Вие само ги съберете в мазата. Важно е да изпълните партийното поръчение. Нема да делим работата на кантар. Нали сме комунисти - целта е една! Революция до край!

След двамата въоръжени от селото дойдоха и остана­лите местни партийци, така че беседата с гостите от гра­да се превърна в нещо като съвещание на високо равни­ще, макар непредвидено и проведено почти на полеви ус­ловия. Партийците от селото слушаха Налъма с голям интерес и се чудеха на големия му революционен опит и знания.

- Другари, какво ще кажете, тук сме цялото ядро, при­емате ли съветите на другарите от града? – за-пита поз­натият на Георгиев.

Селяните се размърдаха, казаха си плахо по някоя ду­ма, да не ги чуят инструкторите, мълчаха доста дълго и най-после познатият на Георгиев каза:

• Приемаме, това е обмен на революционен опит. Но искаме работата да протече така! За бой ние ще ги сма­жем, това е наша работа - познаваме си хората и знаеме кой какво заслужава и колко може да носи. Има и таки­ва, дето ще изчезнат, това е пак наша грижа, но да взи­маме от тях пари, това не можем! Това ще бъде ваша работа!

• Разбрано! Кратко и ясно! Революционно!

Утре през деня вие ги събирате, вечерта ние ще дой­дем! Като повод за арестуването на хората използвайте заповедта на МВР да бъдат задържани и разпитани за вражеската си дейност всички лица с недоказана при­вързаност към идеята на БКП! Тази заповед не е достиг­нала до вас, тя е строго секретна! Има я само при първия секретар на Окръжния комитет. Тя дава право на пар­тийните организации за 40 дни да се справят с всичко, което им пречи, без да се страхуват от нещо. Това са на­речените на революционен език безотговорните дни на революцията!

Домакините и посетителите се разделиха с револю­ционния поздрав „Смърт на фашизма!"

Двамата печалбари омърлушено се обърнаха кръгом, но не по улицата, по която дойдоха. Там кучетата още лаяха тревожно и уплашени хора надничаха в тъмнеещи­те рамки на прозорците. При интервалните проблясква-ния на луната двамата спираха пред красивите фасади на високите къщи и умуваха как да пипнат стопанина, за да му вземат парите.

• Язък за убавия сън! Как благо бих спал до топлия гръб на жената! Обеща ми триста хиляди и торба взех, а то - нищо! Затова тия двеста са за мен! Ако не беше пи­щова - нищо! Ти си вземал и друг път! - настояваше ядо­сан Георгиев.

• Такива да ги немаме! Говорихме по равно, така ще бъде! Хората ги събирали с години, а ти ги искаш за ча­сове! Не може, батинка!

Между двамата започна спор за подялбата на парите. Хем спореха тихо, хем се вглеждаха в портите и прозор­ците на богатските къщи, като се движеха в близост до оградите, където тъмнината беше по-гъста. Налъма се спря до ствола на кичеста круша и се освободи от една естествена нужда. Георгиев последва примера му. Една порта се хлопна на близо и в тъмното се чу женски глас:

- Не жали парите, мъжо! Давай! Откупи го, да го ви­дят очите ми, тия голтаци са ненаситни на пари!

• Ще дам, нали затова съм тръгнал! - отговори мъ­жът, зави по първата пряка вдясно и заудря с юмрук пор­тата на един добре ограден дом.

• Готов съм, чакай да погледна животните в обора -обади се мъжки глас.

Двамата иманяри чуха разговора в стихналата нощ и с прибежки в сенките на зидовете и дърветата се приб­лижиха до човека, който чакаше на портата. Стаиха се в засечката на една входна врата, защото луната се показа в една разредена раковина и по улиците стана светло ка­то ден.

• Колко взе? - запита човекът, който излезе от двора.

• Сто хиляди, толкова можах да събера! Мои са 120, другите заех от тъста. Това ми е всичкото, дано откупиме децата си.

• Чакай, връв ми се разви, не е на добро - обясни ново-излезлият и седна на прага, за да си оправи цървулите, като същевременно разправяше на другаря си:

• Един ми каза днес, че в града задържали по-видни богаташи, натикали ги в едно мазе където преспали ед­но денонощие, без да ги питат нещо. Вечерта влязъл при тях някакъв стар партиец, познат на един от задържани­те, и арестантът му казал: - Защо ни мъчите? Съгражда­ни сме, да дадем по нещо за партията, пък ни пуснете. Погледни тук са все най-видните хора на града! - Сан-ким тук с рушвет не става! Вие за партията пак ще даде­те, ама ще си кажете как сте измъчвали народа! - отго­ворил партиецът и излязъл. След него идва друг, от по-младите, с белег на бузата и шмайзер на рамото, изгле­дал ги кръвнишки и запитал: - Имате ли пари бе, гадове? - Имаме - отговорили вкупом всички. Човекът с шмайзера си подложил каската и казал: Вадете портфей­лите и сипвайте тук и да ви няма! Олекнали портфейли­те, ама и той отворил вратата и ги пуснал!

- Такива са, голтаци и обирджии! Знаеш ли кой какъв е, на кого ще попаднеш! Някой ти вземе парите и свър­ши работа, друг само парите и те изгони.

Двамата селяни поеха към града със задача да отку­пят задържаните си синове. Отечественофронтовците ги оставиха да се отдалечат на безопасно разстояние и се втурнаха след тях. Грабнаха колелетата, но в тъмното за колоездене беше трудно, особено за Георгиев, който чес­то падаше. Гумите на колелото му спаднаха, той караше по капли, ядосан и потънал в пот.

- Бягай напред! Стигни ги, заговори ги така, по дру­гарски, отдалече, покани ги да поседнат, докато ви нас­тигна. Опънат ли се ще им светя маслото, нали знаем, че не са наши, а носят със себе си триста хиляди. Това е пара. И 200 имаме, за тая вечер стига, макар че не изпъл­нихме плана, а по комунистически това е слабост! Дано заранта да го преизпълниме и ще заменим едното за дру­гото! Важното е да няма загуба!

20

Една военна каруца стовари пред входа на Кръстата­та казарма дебели люлякови тояги. Товарът беше прик­рит със зелен брезент, но преди разтоварването войни­кът смъкна брезента и под него се показаха помагалата за инквизиция.

Над входната врата имаше силна електрическа лам­па, която светеше цяла нощ. От килиите арестантите гледаха как стоварват тоягите и по телата на тези, които не бяха бити, проливаха студени тръпки.

Комендантът на сборния околийски карцер - русият човек с белега на лявата буза, се пресегна през ритлата, взе в ръка една от тоягите, подхвърли я в дланта си и недоволен каза:

- Неразбрани хора! Казах им вършинови ръстаци да наберат, защото са тежки и се повиват, без да се чупят, а те ми докарали от люляк! Тези ще се счупят още при първите удари и ще трябва да довършваме работата с ръ­це!

Войникът беше момче от село, на когото бяха съоб­щили, че баща му е задържан. Забележките на комен­данта го стреснаха, разтреперан той не смееше повече да се докосне до товара, а вече беше внесъл един нарамък...

- Бързо, момче, бързо, какво се шляеш! - подвикна му човекът с белега. Без да отговори, но без да увеличи тем­па на работата и все така плахо, на няколко пъти разто­вари тоягите и зами-на с каруцата за казармата.

От килиите арестантите наблюдаваха как в осветения вход влизаха на групи и поединично новите властници -довчерашни криминални престъпници и политически конспиратори.

Милушев (бившият началник по обществената безо­пасност) беше застанал до полковник Ангелов и двама­та наблюдаваха инквизиторите, които се събираха за жес­токата разправа с беззащитните.

- Господин Ангелов, половината, а може и повече от тези, които ще ни убиват, бяха мои агенти! Издаваха дру­гарите си за пари и за по-леки присъди по извършени криминални и конспиративни престъпления. Политичес­ки ориентираните, които разбираха от идеология, бяха съвсем малко, повечето от тях не знаеха какво искат. Аги­таторите им обяснили, че при комунизма всеки ще полу­чава според нуждите си, а ще работи според възможнос­тите си. Това им харесало и станали комунисти. Като ги питам: Кой ще произвежда благата, те вдигат рамене. Много от тях разбират, че марксизмът е една утопия, но те са в редовете на партията, за да бъдат водачи. При всички режими за водачите е имало всичко, на тях им е позволено и най-долното престъпление, щом е извърше­но за сигурността на партията.

• Не съм изненадан, господин Милушев, от военните, които изплуваха в тази мътилка, виждам хора, които до­насяха на военното разузнаване за комунистическите убеждения на другарите си, без някой да е искал от тях това. Сега същите са членове на войнишките комитети и решават съдбата на чистите и добрите. Нещо повече, за да прикрият деянията си, те унищожават всеки, за кого­то предполагат, че знае за подлата им дейност и може да ги издаде. Спомням си такъв случай. Трябваше да пред­ложим младежи среднисти за школата за запасни офи­цери. Имаше указание да не бъдат изпращани там отявлени комунисти. В щаба се яви школникът Камен Нико­лов Гребенаров от с. Видбол, Видинско, който изяви же­лание да посочи имената на комунистите от полка, и ка­питан Димитров му даде полковата книга. Срещу имена­та на хората, които са с леви убеждения, той постави със своя почерк мъничка буквата к. Разбира се, това помог­на на Димитров. Този човек сега е във войнишкия коми­тет, и убива хора. Той не е полезен за партията, в душата си той ще остане завинаги предател.

• Как мислите, господин Ангелов, да кажем ли това пред съда?

• Излишно е! На нас няма да ни вярват! Деветдесет процента от тях са такива, даже и тези, които са по върховете. Всички, които са заемали постове в централните ръководства на политическите партии и са разпитвани от апарата на Гешев и лично от него, са подписали дек­ларации за сътрудничество, включително и Антон Ива­нов - отговорникът за военните въпроси при ЦК. Руски­ят разузнавач! Той единствен знаеше нелегалната квар­тира на Трайчо Костов като генерален секретар. Тя беше на улица „Патерица" 17. На 25.03.1943 г. арестуваха Ан­тон, след два дена - на 27 март арестуваха Трайчо, изда­ден от него! Какво повече? Кой от тях е чист? Остави ги, те ще започнат да се самоизяждат! Това е характерно за всяка революция! Нали знаете, така беше и в СССР -верига от нескончаеми процеси, в които се обвиняваха и загиваха едни лидери, за да укрепват господстващото си положение други. Тук няма да е по-различно - самата същност на комунизма е такава, че тези процеси се пов­тарят и ще си приличат. Разбира се, ако се задържат на власт!

• Ще се задържат, господин Ангелов, те не се спират пред нищо, когато преследват целта си! Това са хора без морал, без вяра и без бог! Създадоха Отечествения фронт, за да се прикрият зад него. Обявиха демократично пра­вителство, за да ни подмамят - да ги оставим живи, а сега не признават нищо! Ако бяхме убили всички, които заслужаваха това, днес нашата съдба да е по-лека! В те­зи, които сега се приобщават към партията, липсва тази злоба и жестокост, която я има в тези, които бяха съде­ни, интернирани и задържани. Голяма доза от нашето страдание е плод на отмъщение! Ние сме се лъгали кога­то им прощавахме и занижавахме наказанията, разчитайки на признателност. Министрите от другите партии, които участват в това правителство, са разочаровани от жестокостта и бруталността на партията. Те изгубиха вя­рата, че може да съществува някаква демокрация при ко­мунистите, и ще започнат да ги напускат. Те ще бъдат следващите жертви! Ще падат министерски глави от пър­вия кабинет на Оф! Вземете за пример Дамян Велчев. Той е възмутен от ареста на офицерите от дъното на ду­шата си, но е безсилен да ви спаси. Комунистите знаят, че той би отмъстил за вас при първия удобен случай, за­това няма да го изпуснат. Тяхната цел е самостоятелна комунистическа власт, под маската на някакъв демокра­тичен Отечествен фронт. Това са инструкциите от Москва!

• Какво ще кажат западните демокрации? Те няма да допуснат това! - възрази Ангелов.

• Няма да се обадят! Първо, те не са единни, второ, не познават комунизма! Беда е, че в тоя важен исторически момент начело на икономически силната Америка стои един паралитик, който се сработва със СССР, за да деко-лонизира Англия, мамен от илюзията, че там ще се нас­тани американското влияние. Той не подозира, че с това помага за разпространението на комунизма! Ще разбе­рат грешката, но ще бъде много късно и цената ще бъде много висока! Хвали ли те противникът, знай, че си на грешни позиции! СССР го хвали, значи, че иска, той да върши най-черната им работа! Целта на комунистите е една - комунизиране на света! За да се успокои планета­та, трябва да се премахне това раково заболяване, и то докато е време, за да е по-малък рискът за Запада! Зае­кът се хваща, докато не е изкачил баира! Последна ще загине Америка, заедно с нея и демокрацията като най- добра форма на държавно управление. Има само една на­дежда за спасение- ако някой разумен президент на САЩ прозре коварството на комунизма и реши с цената на мно­го жертви да го ликвидира..., ако това е възможно, ако бъде подкрепен от разумни съюзници...

• Това ще струва много жертви, господин Милушев, тогава да не съжаляваме, че ще умрем по-рано от други­те - иронично добави Ангелов.

• Лично аз не съжалявам, че ще умра въобще! Съжа­лявам, че ще умра недостойно! Това важи и за вас, офи­церите!

Ангелов слушаше лекцията на Милушев със затаен дъх. Той се убеди, че като полицейски началник е бил по-добре информиран по много въпроси на вътрешната и световната политика. Наклони глава към него и му каза почти шепнешком:

- Всичко, което казвате, е така. Съжалявам, че го раз­бират късно! Ако от нашата грешка се поучат други, на­шият живот не е отишъл напразно! Страхувам се, че ще си отидем от тоя свят, без да ни видят и без някой да чуе за нас. Остава ни само едно - да се подготвим психи-чес­ки за една достойна смърт!

В дългите коридори щракнаха ключалките. Извежда­ха първите партиди от новия арест за инквизиция. Клю­чалката на килия № 6 щракна и груб мъжки глас нареди:

- Ангелов, Милушев и Райков да излязат!
Милушев успя да целуне Ангелов по бузата и му про­шепна:

- Ако оживеете, помнете! Моето свърши! Сбогом!

21

Когато адютантът Фердинанд Симеонов реши да се ожени, той нае прилична квартира в един богат градски дом. Квартирата беше на първия етаж и се състоеше от две стаи и неголяма кухня. Младото семейство използ­ваше едната стая за спалня, а другата - за дневна и при­емна. Мебелите не бяха от най-скъпите, но бяха добри за времето си. Гарнитурата в дневната се състоеше от сгъ­ваем диван, два фотьойла и три табуретки, всичко в масленозелен цвят. Килимът беше от котленските, с прели­ващи се убити цветове. Сред стаята имаше дълга, ниска маса, на която неизменно стоеше кристална ваза със све­жи цветя.

В този скромен уют младото семейство се уединява­ше вечер, когато нямаха гости. Ферчо вземаше Звезда на коленете си като малко дете, милваше косите й, покри­ваше лицето й с целувки и я водеше в неизвестността на бъдещето по пътеки, покрити с атлаз. Това щастие из­чезна като падащ метеор. Съдбата бе решила друго.

Звезда вървеше напред, следвана от бившия ординарец Васил Манчев, сега гимназиален учител по физика. Бравата във вратата щракна с характерния си метали­чески звук. Един от фотьойлите прие учителя с мълча­лив неприязън. Цветята във вазата бяха увехнали. По гладката политура бяха пръснати сухи листа от гладиоли и зелени чашки от помръкнали карамфили. Натрупана­та прах беше убила блясъка на политурата, така както съдбата помрачи щастието на този малък дом.

- Извинявай, занемарих хигиената! Самотата и неиз­вестността ме убиха, отчаянието ме грабна и аз се при­мирих с всичко. Цветята и те увехнали!

Тя посочи с пръст към една бледорозова гладиола и се докосна до нея. Като подплашени гълъби сухите листенца полетяха надолу. Показа се засъхнал венец с няколко жълтеникави украски в кръг.

• Всичко иска грижи! Едни цветя увяхват във вазата и листенцата опадат, други в градината разцъфват ... Една пепел обършеш, а друга се утаява, така е...

• И ние, хората, не правим изключение. Ние сме част от битието с временни функции в условията на вечност­та на природата - поясни Манчев.

• Ето, това са стаите, мебелите са наши, тати ги купи, когато се оженихме.

• По-хубаво не може да се желае - отговори учителят и запита коя стая му предлага.

По бузите на Звезда бликна червенина, изтласкана от сложни вътрешни противоречия. Тя никога не беше мис­лила, че ще приеме тук друг човек, с когото да разделя скромния уют.

„Изчезна Ферчо, с него отмина всичко, умряха хуба­вите надежди, сега на лошото ще казвам добро, стига то да не е най-лошото!" - мислеше тя, усмихна се смутено, засрамена, като че ли събеседникът беше разбрал мис­лите й, и на нежните й страни се показаха две игриви вдлъбнатини.

• Какво да ви кажа? - започна тя задъхана от мъка и вълнение - ето тук, в дневната, тя е по-лека за поддържа­не, спалнята изисква повече грижи! - гласът й затихна като далечно ехо и в очите се показа влага. Тя замълча, преглътна, трапчинките на страните й трепнаха отново. Тя сви устни като за първа целувка и продължи пак така гладко и мелодично: - Кухнята ще ползваме общо!

- Приемам - отговори учителят, - а хазаите знаят ли?

- Казах им, съгласни са! Те се страхуват, да не би от комитета да изпратят руски войници или офицери.

Манчев закачи износения си шлифер на стоящата за­качалка, представи се на хазаите с личната си карта и предупреди:

• Имам навик да лягам късно. Предполагам, че това няма да пречи. Ако имате възражение моля да ми се ка­же сега.

• Това не ни засяга, осветлението е в цената на наема, . но той е в предплата! - Манчев изви ръката си към зад­ния джоб, където седеше портмонето, но хазяинът му хва­на ръката, като поясни:

• Господин Симеонов ни предплати до края на годи­ната, оправяйте се с госпожата.

Хазяинът и новият квартирант стояха под лозницата и разговаряха като хора, които сега се опознават. Звезда беше разтворила прозорците и почистваше стаите. Беше привързала косата си със зелена кърпа под формата на чалма. Слънцето разливаше златисти отблясъци по але­ните страни на лицето й и тя изглеждаше още по-краси­ва, отколкото беше. По улицата минаваше размъкнат рус­ки войник, носейки шинела си под ръка. Той надникна през оградата и като видя, че Звезда влиза във външната врата, спря се до портата. Движението по улицата беше слабо. Той се огледа наоколо и се вмъкна във входната врата като престъпник. Звезда беше се навела да оправя пътеката в антрето и беше с гръб към вратата. Войникът застана в рамката на отворената врата. Шинелът се смъкна от ръката му и той обви тялото й с ръце. Жената изви­ка силно „Помощ!...", завъртя се в кръг и го помъкна по стъпалата навън. Войникът заплете краката си в шинела и падна, но улови края на полата й. Тя се смъкна от тялото й, заплете се в краката й и падна на последното стъ­пало.

Манчев и хазяинът дотичаха разтревожени от вика за помощ. Останала по комбинезон, Звезда се скри зад ши­рокия гръб на учителя, а войникът стискаше полата в ръка и се задъхваше от гняв. Учителят хвана войника за яката с лявата ръка, а с дясната замахна да му нанесе удар в лицето, но хазяинът увисна на нея молейки се:

- Учителю!.. Господин учителю!.. Моля ви..

Нападателят се опита да извади нагана, но Манчев бе­ше много по-здрав. Изви му ръцете назад и ги завърза с носната си кърпа.

- Напред при коменданта! - кресна в ушите му учите­лят.

Като чу думата „комендант" и се убеди в безпомощ­ността на ръцете си, войникът започна да се моли:

- Хазяин - батинка! Прости меня, отец!

На улицата бяха спрели няколко минувачи и възмуте­но ругаеха нападателя.

- Не прощавай, господине! Коменданта! Извикай ко­менданта! - викаше от улицата възмутен минувач.

Войникът помисли, че казват „идва коменданта!" и хукна с вързани ръце. Влезе в отворената врата на дърварника. Учителят и хазяина се разсмяха от сърце, от­вързаха му ръцете и го изпратиха откъдето беше дошъл. Обясниха му, че комендантът не идва, защото той трепе­реше като маларичен и се криеше зад хазяина.

22

Налъма настигна двамата селяни малко преди да пое­мат по нанагорнището по дълбокия път, ограден отстра­ни с рядка люлякова гора.

- Чакайте бе, приятели, повече хора - весела къща и пътят по-лек става! Другарят ми за-къса, спукаха се две­те гуми на колелото и кара по капли. Къде кара, къде бута, тежка олелия! Остави, ами си изгуби връзката на едната обувка и тя клепе по петата. Да имате нож, за да
отреже от другата? Хора сме, хей, помогнете с каквото може, пък де да знаеш, може да дойде време и ние да помогнем!

Един от селяните започна да тършува из джоба и след малко каза:

• Имам, тя не е нещо, но за това бива.

• Седнете малко да ни настигне, рано е, какво ще пра­вите по тъмно в града? Кръчмарите станаха чорбаджии, отварят късно! Пък да запалиме по една, да си стоплиме носовете.

• Да седнеме, то не ни е до седене, но щом човекът е в нужда - отговори селянинът, който държеше ножката в ръката си. Отби се встрани от пътя, извади кутия с цига­ри, запали и подаде на Налъма.

• Вземи да запалиме, така мъжете стават приятели, от огъня на цигарата!

• Така си е - завъртя глава Налъма, взе цигарата, уда­ри я в опакото на нокътя, оглеждайки любопитно хора­та.

Другият селянин не пушеше. Той седна встрани от пъ­тя, откъсна една изсъхнала трева и започна да си чопли зъбите, като подозрително гледаше Налъма.

• Вие къде така? Закъснели ли сте някъде или сте под­ранили? - запита човекът, който държеше ножката.

• Абе, остави се, нали ни виждаш, военна работа, да служиш на народ не е лесно! По мобилизацията обикаля­ме селата.

Георгиев наближаваше запъхтян и другарят му гово­реше високо, за да го въведе в разговора. Отдалече той приличаше не на човек, а на плашило, сглобено с гвоз­деи. Дясната му ръка държеше кърмата и рамото, което беше по-високо от лявото, сега стърчеше много над дру­гото. Юмрукът на дясната ръка беше слязъл ниско под коляното и описваше полукръгове. Главата му беше из­върната на изток, а групата беше на югоизток, но под този ъгъл той успяваше да вмести хората във фокуса на злобните си очи. Стараеше се да измери силата и реши­телността им за съпротива. Интересуваше го дали ще да­дат парите доброволно, или ще трябва да употреби оръ­жие.

Двамата селяни гледаха едновременно новопристигащия в краката, за да видят коя от обувките беше със скъ­сана връзка, но се изненадаха, като видяха, че той беше обут с високи спортни обуща, здраво пристегнати в гле­зените. На раменете му се полюшваха нескопосно, лошо завързани пагони на капитан.

„Ножката е излишна. Това беше номер" - съобрази селянинът, прибра я в джоба и подкани другаря си:

- Хайде, Атанасе, да тръгваме!
Пристигналият Георгиев бутна колелото на дясно в

канавката. Поемаше бързо дъх с широко отворената си уста, в която стърчаха редки едри зъби. Разсъмваше се. Очертаха се увисналите краища на мустаците, а белегът в лявата устна потръпваше нервно, покрит с морав цвят. Безмиглените му очи святкаха жестоко в жълто-бялото поле, челото му почти беше се сляло с веждите и предс­тавляваше настръхнала къса четина.

- Чакай! Къде ша одите? Затова ли ви вардиме цела нощ? - започна заканително той. Двама-та селяни се спогледаха уплашено и тоя с ножката каза:

• Бързаме! Имаме важна работа!

• Ще вървите, ние също имаме работа, денят е нап­ред! - намеси се Налъма.

• Знам каква ви е работата! Синовете ви са задържани като фашисти и отивате да ги освобождавате. Така ли е? - запита строго Георгиев.

• Т-а-к-а-е! - отговориха смутено хората.

• Слушайте, без много увъртане, оти слънцето се по­каза, а ние сме службаши на партията. Дайте по 150 000 лева и синовете ви ша си додат! Давам ви чесна офицер­ска и партийна дума! Синовете ви ща си додат.

• Така е, щом другарят Георгиев обещае - свършена работа! Думата му минава навсякъде. Тия пагони, е-ей, не така се дават, как да е! Партията е мислила! Човек със заслуги! Арестуван, бит, съден, лежал в затвора, как­вото каже, това става! Дайте парите, кажете имената на момчетата и се връщайте. Нема защо да си губите вре­мето в града. Другото е наша работа.

• Имената не са важни, ще ги открия! Парите са важ­ни! - намеси се пак Георгиев.

• Ние в града с някой учен да се допитаме, с адвокат! Момчетата не са виновни, ученици са! Някаква ергенска работа трябва да е. Сакаме и в гимназията да идеме при директора, той може да помогне!

• Виновни са! Щом са арестувани, виновни са! Парти­ята не греши! Какво си мислите, вие, партия е това - ей, не е шега работа! Това не е фашистка власт, да не знае какво прави! Тук има комитет! Дайте парите и се връ­щайте!

• Ние немаме пари! Требва да се върнем и да съберем от роднини. Сиромаси сме!

Очите на Георгиев светнаха жестоко. Замахна с опа­кото на ръката си и удари човека в лицето. Той се олюля и седна на земята. От носа му потече кръв и един зъб изпадна от устата. Другият се опита да побегне, но Геор­гиев стреля ниско над главата му и изрева със страшен глас:

- Стой! Мамка ти фашистка! Убих те!-селянинът спря уплашен и започна да се моли:

• Оставете ни! Деца имаме! Сиромаси сме!

• Парите! Или живота или парите! Избирайте, ама без парите няма живот! Няма време! - крещеше озвереният човек и гледаше под ъгъл уплашените нещастни хора. На светлото жълтите пръстени на редките му едри зъби изглеждаха отвратително. От увисналия ъгъл на устата течеше обилно слюнка, която се стичаше по гърдите на куртката.

• Недейте бе, хора, сиромаси сме, нещастни сме, деца­та си не знаем къде са! Пуснете ни, нали и вие имате деца! - молеха нещастниците.

Георгиев хвана единия за ревера на дрехата с лявата си ръка, а с дясната опря цевта на парабела в гърдите му, като нареди на Налъма:

• Пребъркай го! Щом мръднеш - стрелям! - просъска той и от редките му зъби изхвръкна кълбо слюнка, която опръска жертвата. При обиска от джобовете му бяха из­вадени 150 000 лева.

• Немаш, а! Немаш! Мама ти гадна! - просъска озверелия човек и с цевта удари човека по челото. По преб­леднялото му лице потече струя червена кръв.

• Пребъркай и тоя!

На втория той подложи цевта под брадата, като на­тискаше силно желязото и главата му се обърна към небето. От пазвата му изкараха пакет, завит в селска кър­па, със 120 000 лева. Вторият селянин беше ударен и от устата му течеше кръв.

• Хайде! Обратно и никому нищо! Обадите ли се, пак ще дойдем.

• Ами имената на момчетата? - запита човекът, на когото беше избит зъбът.

• Не са важни имената! Вазе с имена ли ви намерих­ме? - отговори грубо адютанта.

Селяните изчезнаха в равното поле на Златния рог, а иманярите останаха да делят парите на поляната, къде­то стана обирът.

• Айде, Налъм, бъркай в чувала и на мен 270 хиляди, а за теб 200. Обещал си ми 300, ама от мен да мине. Опро­щавам ти другите. Ако преизпълниме плана друга вечер, ще си ги зема! Ако не съм язе с парабела, нема пари! Мек си ти! Революционерът требва да е като кремък! Не­ма прошка, нема милост!

• Не - възрази Налъма - говорихме по братски, по равно!

• Това е братството! По-силният повече взима, виж - по равно е друга работа.

• Тогава по равно - коригира се Налъма.

• Не видиш ли, че язе изкарах парите! Ние сме кому­нисти и по комунистически - според заслугите - заклю­чи Георгиев.

• Не! По равно - упорстваше Налъма.

Двамата спориха дълго, започнаха да се обиждат, да се заканват един на друг. Налъма отброи половината от парите, хвърли ги в краката на другаря си и каза:

- Ако щеш! Такъв ни е пазара! Довечера не си с мен! Ще викам Звера!

• Ей, ти си бил много докачлив бе! Виде, че оня е мой човек, зарад мен ще събере фашагите заран. Голямата пара ще падне заран и ти веднага намери друг! Оти да викаш Звера, той малко е събрал от града!

• Съгласен съм, ама такива пазарлъци не ща! Казах­ме по равно, така ще бъде!

• Приемам, бе, айде да видиш, че съм човек! Нали ми обеща 300 хиляди, те - приех и по-малко. Нали сме кому­нисти, требва да се разбираме, ние не сме за парата, ама като немаме и сме затънали в борчове!

• Верно, че обещах, ама на- гадовете не дават! Скриха се като мишки, кога ги гони котка!

• Нема да дават ли, нека ги съберат моите ора и ша видиш довечера, как ша ги фъргат все на големи пачки!

• Рано е, не бързай! Когато дойдат в торбата, тогава са наши! Не знаеш какъв ще се случи довечера, току виж подушил некой от комитета, че в това село не са идвали и ни предвари, пък не идват един по един, ами на тайфи. Щом са по-големи по партиен ранг, за нас нема леб!

• Не думай ей, Налъм! Може ли да се случи това?

• Като нищо! Само да се сети некой и край!

23

Коридорите на Кръстатата казарма бяха лошо осве­тени. Слабите електрически крушки мъждукаха забуле­ни в златисти кръгове, зад които се таеше разреден мрак. Тримата арестанти - Ангелов, Милушев и Райков, изчез­наха зад вратите на три различни стаи. Последен в дъно­то на южното крило изчезна Милушев, конвоиран от два­ма млади мъже, облечени полувоенно, полуцивилно (чер­ни панталони с войнишки куртки и обратно). Стаята беше тясна, но дълга, приличаща на огромен гроб. В среда­та имаше две стари бюра, на едно от тях на вестник има­ше нарязани домати, чушки, няколко буци сирене и 1/4 пита кашкавал. В една гола петлитрова дамаджана сия­еше рубиненият цвят на прочутата „Видинска гъмза", до нея жълтееше бутилка със сливова ракия. Встрани до сте­ната имаше наредени празни бутилки от кондензирани напитки. В стаята миришеше на лошо. Остра миризма на чесън и червен лук пареше на очите и дразнеше лига­вицата. Вратата на стаята се отваряше наляво и навътре. Милушев направи две крачки към средата. Скрит зад вратата човек го боксира в стомаха. Той загуби съзнание и падна по очи.

- Вържете му ръцете и го изправете до стената! - на­реди Недялко Звера и съсредоточи в не-го малките си ми­ши очи, които светнаха злобно в основата на сплеснатия нос. Изпъкналата напред като на ловджийски пес уста беше полуотворена и в голямата пролука между двата
горни зъба се показваше острият като на змия език.

Звера надигна бутилката с ракия, отпи една голяма глътка шумно, млясна с голямата си уста, самотният до­лен зъб се потапяше в празното между горните зъби. Бе­лезите от шарка по разлятия му широк нос изглеждаха пълни с кръв и на електрическата светлина кафенееха. Както винаги, в долната част на косматата бабка, която разделяше брадата на две, лъщеше мазна пот.

След 1/4 час Милушев се съвзе, разтри главата си с длани, оправи разпиляната коса, опря се с ръце в пода и стана. Двама от инквизиторите вързаха ръцете му с ръж­дива тел и те безпомощно виснаха пред корема му.

- Говори бе, гад, какви планове сте имали за нашето ликвидиране в затвора и лагерите? - запита Звера.

- Такива инструкции не съм получавал!

• Нареждано ли ти е устно или по телефона да ни лик­видираш?

• Никога! Гешев винаги нареждаше да се придържа­ме към закона, да освобождаваме тези, които смятаме, че не са опасни за властта.

• Кои според вас са били опасни и кои не?

• Тези, които подписваха декларации, че се отказват от политическа и криминална дейност, порицаваха ми­налото си, разкайваха се за извършените нарушения на реда и закона, обещавах да ни съобщават за бивши техни съмишленици, когато замислят политическа или крими­нална акция.

• Имаше ли такива?

• Някои от тях станаха наши сътрудници и ни пома­гаха.

Последното признание на Милушев стресна инквизи­торите. В стаята бяха петима. Трима от тях, включител­но и Звера, бяха подписали такива декларации, даже има­ха направени доноси срещу бившите си съмишленици. Тази престъпна дейност беше избледняла в съзнанието им и те я смятаха за нещо отдавна забравено.

Като си спомни за декларацията и доносите, които бе­ше направил, Звера преглътна някаква горчилка, но тя не отиде с глътката, а застана в гърлото и започна да го души. Той отпи още една глътка ракия, млясна пак шум­но с голямата си уста, взря се в Милушев с малките си черни очи, но вече уплашен за собствената си съдба не знаеше какво да пита. Езикът му излизаше напред в про­луката на двата горни зъба, по лицето се показаха бръч­ки от голяма грижа.

- Спомняш ли си хората, които са подписвали декларации и са правили доноси? - запита един от двамата, които бяха чисти.

Милушев замълча, но с поглед обходи лицата на три­мата, сякаш питаше без думи: „Спомняш ли си?" Дълго задържа погледа си срещу мъничките злобни очи на Звера, които играеха плахо в орбитата. Той се обърна към човека, който зададе въпроса:

- Това е тактиката на изпечения враг! Клевети друга­рите ни! Всява страх в стоманените ни редици! Ние, чес­тните комунисти, не може да подписваме такива декла­рации, защото никога не сме падали духом. Вземете тоя­гите и смажете тоя гад, дето клевети честни комунисти!
Винаги сме вярвали в силата и непогрешимостта на на­шата партия и великия СССР.

Един от тримата уличени измъкна изпод бюрото две тояги, едната подаде на другаря си, а с другата започна да бие, където намери. Мъжът, който зададе въпроса, се противеше, настояваше да го разпитват, искаше да узнае имената на провокаторите, но тоягите вече бяха повали­ли Милушев. Той беше в безсъзнание, проснат на пода, окървавен. Протестът остана глас в пустиня.

Заляха го с вода, изчакаха да се съвземе и щом пог­ледна, човекът с чиста съвест запита:

- Кои са хората с декларации?
Инквизираният стискаше зъби и от челото му обилно се стичаше пот. Устата му беше из-съхнала и той облиза устните с език, а те бяха се напукали от болка и боляха.

- Питах ви кои са подписвали декларации пред вас и са правили доноси? Кажете имената им!

Звера смигна на тези с тоягите и те започнаха отново. След първите няколко удара той падна, но тоя път по гръб. Лицето му пребледня, в ъглите на устните избиха кълба от рядка пяна. Клепките се срещнаха и хвърлиха по бледото лице зловещата сянка на смъртта.

• Стига! Той може би умря! - обади се мъжът, който задаваше въпроса. Тримата нанесоха още няколко удара в почти безжизненото тяло на Милушев. Запъхтени, ин­квизиторите седнаха на местата си. Питащият плисна с каната вода на лицето му, хвана дясната му ръка, вдигна я нагоре и тя падна като отсечена.

• Какво направихте! Умря и тайната отиде с него! Ще доложа на Баку (партизанското име на командира на от­ряда „Г. Бенковски") - протестираше чистият комунист. Плисна още една кана вода в лицето му. Инквизираният промърда устни, ближеше водата, която се стича по ли­цето му, и погледна с едното си око. Другото беше затво­рено от подутина със заседнала кръв. Там беше попад­нал юмручен удар.

Дамаджанката с мискетовото вино с цвят на човешка кръв обикаляше между инквизиторите. Те пъхаха в уста­та си големи късове кашкавал и сирене, изнесени от скла­довете на казармата. Звера пиеше на големи глътки, ус­тата му преля и едри капки паднаха на пода и се сляха с кръвта на Милушев. Жадното дюшеме попиваше смеси­цата от човешка кръв и вино. На мястото остана едно розово петно.

- Не поглежда! Дали няма да умре? - питаше един от двамата чисти.

-Такава гад не умира лесно! От куче издържа повече! - обясни Звера.

Човекът, който искаше Милушев да оживее, взе от ре­вера си една карфица, клекна до него, забоде иглата в мекото между палеца и показалеца. Мускулът трепна бав­но, сви се и отново се отпусна. Това беше признак, че в тялото има искра от живот.

• Стига му засега! Няма да го мъкнем до килията, хвър­лете го отсреща, там няма никой - нареди Звера и чети­рима изнесоха почти мъртвото тяло на Милушев. Прос­наха го сред стаята на голото дюшеме и заключиха стая­та отвън.

• Отвързахте ли му ръцете?

• Не сме - отговори един от четиримата, които го из­несоха.

• Отвържете му ръцете, но заключете отвън! Няма да избяга! - нареди Звера и вдигна отново дамаджаната. На­тъпка в устата си среда от домашен хляб, покрит с парче кашкавал. Инквизиторите допиха виното и Звера пред­ложи на двамата чисти да отидат с дамаджанката за още, а другите двама изпрати да доведат още един за обра­ботка.

Всеки се зае със задачата, която постави Звера. Той остана сам. Споменът за подписаната декларация и до­носите против другарите го смущаваха. Той се опасява­ше от разкритие, защото по негов донос беше разкрита конспирация и имаше осъдени на 10 години затвор. Ня­кои от тях сега заеха високи постове и ако разберат за провокационната му дейност, очакваше го съдбата на Ми­лушев. Отвори вратата на инквизиционната стая. Дъл­гият коридор беше пуст и тих, в съседните стаи продъл­жаваха мъченията на други и се чуваха тъпи удари с дър­во в човешки тела. Огледа се встрани и се мушна в стая­та, където изхвърлиха полуживия Милушев. Инквизираният промърда с устни, като че ли пиеше вода, отвори бавно очи и видя над себе си силуета на Звера.

Звера се огледа и ослуша като хищник, готов да нап­рави решителен скок за унищожаване на жертвата. Коленичи на гърдите му, хвана го за шията здраво, като на­тискаше с палци гръкляна. Милушев започна да хърка, опита се да го събори от себе си, но силите не му дости­гаха. Размърда рамене, за да го отърси от себе си, но и това не помогна. Очите му се отвориха широко, краката ритнаха няколко пъти и се изпънаха смирено един до друг. Очите замръзнаха устремени в една точка от прашния таван. Езикът увисна удебелен в ъгъла на устата и свър­ши...

Звера го съблече, докато беше още топъл. Взе потни­ка, нави го около шията, домъкна го до вратата, окачи го с мъка на бравата от вътрешната страна на стаята, зат­вори отвън и заключи, както беше преди.

„Така, сега ще мълчиш, за декларацията няма да спо­менаваш никъде! Да бях го попитал поне къде е? Кой друг знае за нея, за дейността ми?" - говореше сам с гуз­ната си съвест Звера и на душата му стана леко, че мръ­сотията му ще остане скрита.

Останалите двама от новите властници, които също бяха подписвали декларация, бяха решили в себе си да ликвидират свидетеля, за да остане тайната скрита. Все­ки от тях намери време да влезе при Милушев сам с на­мерение да го убие, като създаде впечатление за самоу­бийство под тежестта на минали престъпления. Единият влезе с ножка, с която беше решил да му разпори коре­ма. Другият беше приготвил желязо, с което да удари Ми­лушев в тила. Така смъртта на почти мъртвия човек нас­тъпва моментално и възможността за откриване на вън-шна намеса е нищожна.

Двамата с декларациите останаха доволни от това, ко­ето видяха. Външната намеса при обесването за тях бе­ше извън всяко съмнение, тъй като той не можеше да става и едвам дишаше, когато го изнесоха от инквизиционната, а за такова деяние бяха необходими сили, които в него не бяха останали.

- Не само аз съм подписвал декларация! Има още един! - мислеха поотделно двамата от но-вите властници и се питаха кой е вторият. За трети не подозираха. В Звера не се съмняваше никой.

24

Ангелов и Райков изчезнаха поотделно зад вратите на две стаи от източното крило, определени за инквизиция. На вратата, където вкараха полковник Ангелов, имаше небрежна написана табела от картон „КОМЕНДАНТ". Стаята имаше формата на квадрат, до едната стена има­ше желязно войнишко легло, постлано със сиво войниш­ко одеяло. Възглавницата беше облечена в кафяв раиран плат. В средата на стаята имаше грубо направена маса, около която бяха наредени шест дървени стола от най-проста направа. На всеки от столовете седеше човек от новите властници. На леглото имаше седми, който се бе­ше излегнал на лявата си страна, опрян на лакътя. Той беше видимо пиян, защото от устата му течеше обилна лига и погледът му беше мътен. Той не можеше да се съсредоточи, не позна влезлия арестант и запита друга­ря си:

• Коя е тая мръсна гад?

• Мълчи там! Ще разбереш, нали е тук, само че много ракия изпи, а тя не прощава, ще те изпие, без да усетиш!

- Е, щом не казваш, значи е партийна тайна, добре, няма да питам - започна да си говори сам пияният.

Върху масата имаше две емайлирани чинии, пълни с фасове. Във въздуха беше наслоен на етажи тютюнев дим. Неочаквано един от шестимата стана от стола, пода­де го на Ангелов, а той се облегна на рамката на прозо­реца. Между седемте беше и Георгиев (новият адютант на полка), който беше се самопроизвел в чин капитан.

• Другарю Георгиев, тая вечер вие сте дежурен и ще водите следствието на престъпника. Вземете хартия и мо­лив и пишете!

• Ба, ша пиша, оти, да не би мен да следвате, он ша пише, оти е много грамотен - отговори Георгиев, закаш­ля се за авторитет, премъкна стола до масата, намести раменете си, но лявото пак остана по-ниско от дясното. Големите му очи се обърнаха бързо няколко пъти в жълто-бялото поле и заиграха между безмиглените клепки, като заемаха необходимата позиция, за да се съсредото­чат. Така правеха винаги, докато заемат необходимия ъгъл от 15 градуса за съсредоточаване, и едвам тогава взе на фокус образа на Ангелов.

Белегът с кафявия ръб, който дърпаше левия ъгъл на широката му уста надолу потрепваше, което беше приз­нак, че той загрява за важна реч.

-Ангелов, както знаеш, ти ще отговаряш пред народ­ния съд за престъпната си дейност като командир на пол­ка и фашисткия офицер! Разкажи защо съдихте войни­ците от твоя полк? Защо нареди да се преследват парти­заните? Какви планове имахте, за да се ликвидират прог­ресивните хора? Защо не спряхте германските кораби на 28 август и не ги пленихте? Нема да го пишеш, за това има време, при следователя това ще ти бъде работата, на назе ни разказвай! Ама сакам да се разберем като голе­ми хора, нема да се лъжем, оти ние знаеме сичко. Парти­ята сичко е проучила, сакаме от тебе да го потвърдиш оти е така! Никакви завъртулки или не знам! Айде, поч­вай, оти нема време, има като тебе много дека чакат!

Докато Георгиев подготвяше Ангелов за самопризна­ние, в съседната стая се чуваха удари с тояги в човешко тяло, псувни и закани. Един променен човешки глас сте­неше. Ангелов позна гласа на поручик Райков, когато той извика:

- Не съм извършил нищо против законите на страна­та! Не съм виновен в нищо, аз съм офицер и такъв ще умра!

Ударите се сгъстиха и гласът затихна.

Ангелов потрепера, челюстите му се схванаха от страх, но това трая малко. Той осъзна какво го очаква и окуражен от думите на поручик Райков реши да запази до край достойнството си на офицер.

• Като командир на полка не съм вършил беззакония и не позволявах на подчинените да вършат същото. Вся­ка констатация е била наказвана своевременно! Ние бях­ме пазители на държавния ред! Не съм бил фашистки офицер, а Български! Съдиха някои войници и школни­ци. Съдиха ги за кражби на оръжие и вещи, за конспира­ции против държавата!

• Фашистката държава - прекъсна го Георгиев.

- Българската! - поясни той и продължи. - Не съм получавал планове за ликвидиране на хора, нито съм из­готвял такива. Осъдените отиваха в затворите. Винаги съм търсил смекчава-не на обвиненията. Вие - той посо­чи един школник - бяхте подсъдим в групата на шести­мата и трябваше да бъдете осъдени на смърт, това се по­лагаше според деянието ви. Аз и фелдфебед Данко Лалов настояхме пред полковник Гологанов да не даде смър­тна присъда, а да я замени с доживотна. Знаехме, че времената са променливи и че в затвора никой не е умрял, а осъдени много!

• Защо не ни освободихте? - иронично запита школ­никът.

• Имахте тежко провинение - кражба на оръжие, за което деяние законът предвижда смърт!

• Ние за партията бе, гад с гад! - просъска школникът и му удари плесница в лицето.

• В закона и правилника това не е предвидено! Относ­но корабите нямах нареждане от главното командване за тяхното потапяне, не бяхме още във война с Герма­ния, а съюзът беше в сила. Румънците се опитаха да нап­равят това и Калафат изгоря.

• Ти се изкара по-чист от росата бе! - учудено възрази Георгиев и предупреди. - Искам признание за вина! Раз­бра ли! Затова те питам! Кажи защо убихте трима войни­ци на Белоградчишките погреби? За тях нямаш ли вина? Защо си наредил да стрелят по партизаните?

• Не съм нареждал аз, военният правилник и дългът! Чувството за самоотбрана! Срещу войниците е стреляно. Те са отговорили на огъня. Караулът е бил в положение на самоотбрана!

• От кого ще се бранят? Ние сме народни синове! Пар­тизани!

• Те са бранили погребите и себе си! В това време аз съм отсъствал от града! Бях в Скопие, за случая имам командировъчно при ковчежника.

• Не е важно къде си бил, ти си командир и ще отгова­ряш! - отговори Георгиев и удари с юмрук в масата.

• Тримата войници са убити от партизаните при напа­дението на погребите. Те са били секретни постове и са дали изстрели, с което са открити в тъмното. Станали са явна прицел и са убити!

• Лъжеш, гад! Партизаните не убиват войници, само фашисти! Сега също!

• Невинен може да ме съдите! Аз нямам престъпле­ния пред закона, съвестта и държавата!

• Признай се за виновен бе, гад! Твойта мама фашис­тка! - изрева ненадейно срещу него Георгиев, удари му една силна плесница в лицето и нареди на другите: - Вър­жете го, да легне на масата! Бийте го мръсника му с мръс­ник, ще се прави на невинен! Убивали народни синове, а той чист! Гледайте да не умре, той е предвиден за пред съда, нека каже пред народа, че не е виновен!

• Лягай по корем на масата! - нареди школникът, ос­танал жив по молба на Ангелов и Лалов.

Ангелов изпълни покорно заповедта и си подаде ръ­цете напред, за да ги завържат за крака на масата. Кра­ката му вързаха за другия край. Така прикован той беше безпомощен...

- Започвайте, по двама на смени! - нареди Георгиев.
Школникът извади изпод леглото две тояги, едната остана в него, другата подаде на Геор-гиев и ударите започнаха. Отначало бързи, после бавни, но продължителни... Тогава се счупи-ха, изкараха нови, смениха се и хора­та, а вързаният остана същият. Мускулите на лицето треп­каха от болка, веждите бяха се нагънали, настръхнали, той стискаше зъби и пъшкаше тежко, без да охне.

Когато и вторите тояги се счупиха, главата му беше клюмнала и клепките на очите прилепени една за друга.

- Отвържете го! Махай го! - викаше Георгиев – Дайте вода и го заливайте!

Отвързаха му ръцете и краката и школникът го бутна с остатъка от счупената тояга в ребрата така силно, че той се строполи от масата като чувал.

- Тоя умре ли бе? Виж, диша ли? - запита Георгиев.
Школникът клекна до него, хвана пулса и броеше. Ед­ва доловимо животът се обаждаше в ръката му плахо.

• Жив е, но е накрая! Ако бяхме пуснали още една смена, нямаше да издържи.

• Не забравяйте, тоя гад трябва да застане пред съда! Пазете го да не умре! От комитета има специално на­реждане да се изправи пред народа, да отговаря за прес­тъпления!

Заливаха го с вода два пъти, бодеха ръката му с игла и след час и половина клепките на очите се отвориха и той започна да разглежда учуден, сякаш се събуждаше от сън и не знаеше къде се намира и какво става с него. Не мо­жеше да ходи. Краката му се подгъваха, затова до килия­та го занесоха на ръце. По пода от тялото му капеха кап­ки кръв. В килията го внесоха като мъртвец. Другарите му го поеха, сложиха го на долния нар и застанаха около него, за да му помагат. До него лежеше поручик Райков. Той бълнуваше нещо, като махаше с ръка, за да отпъди страшните кошмари. Останалите арестанти мълчаха. В стаята дълго властваше гробна тишина, докато в телата на битите се бореха животът и смъртта.

Поручик Райков по-бързо дойде в съзнание. Отначало оглеждаше стаята и другарите си, като мълчеше, после разбра, че до него е полковникът, протегна ръце към не­говите, за да го докосне. Изглежда, че това беше по-лес­но, отколкото да говори и запита:

- Господин полковник, запазихме ли военното си дос­тойнство?

След дълга пауза Ангелов отговори:

- Да, поручик! Нека знаят, че сме офицери, а не страхливци! Ние сме обречени да мрем за България, ще мрем достойно! Така ще бъде и пред бесилката! Благодаря ти, поручик, и ти се държа добре! Аз чувах!..

- Ще се старая, господин полковник! Две смърти ня­ма, без една не може!...

25

Есенният ден беше мрачен и хладен. В небесния ку­пол дефилираха устремени на югоизток облаци. Те идва­ха от север, подгонени от студен вятър. Късно следобед слънцето слезе ниско над града и се показа бакърено-жълто. Северозападните фасади на градските къщи пос­рещнаха слънчевия блясък и по тях заиграха златисти стрели от слънчевото злато. Звезда, с гръб към вратата на стаята, търсеше нещо в шкафчето на тоалетката. Ед­но почукване във вратата я сепна и тя се изправи. Брава­та щракна и в рамката застана Манчев, облечен в изтри­тия шлифер. Той отвори уста да каже нещо, но възторже­на изненада го задави и той постоя известно време така. Обичайната кротост в очите му избяга и в тях блесна мъж­ка лудост.

При щракването на бравата Звезда изправи гъвкавата си снага с ярките очертания на високия си бюст. Тя по­падна в онова златисто сияние на залязващото слънце, което беше влязло през чистите стъкла на прозорците, и цялата изглеждаше в слънчева позлата. Едрите къдрици на кестенявата коса отразяваха златистата мрежа, в коя­то се оплита душата на учителя, и той едвам успя да каже:

- Отивам на кино, ще се върна късно.

- Колко късно? Нали след филма?
-Да.

- Ще ви чакам. И без друго ще си плета блузата...

Учителят затвори вратата след себе си и пое към ки­ното в оживената улица. Беше разсеян, развълнуван. В стаята при Звезда остана нещо от него и нещо взе от нея с поглед, което го смути и запали в гърдите му една да­лечна надежда за притежание...

Днес Звезда имаше рожден ден, но никой не знаеше това освен майка й, която донесе любимите сладки - ед­ри праскови, оваляни в ситна захар, които Звезда обича­ше от дете, тлъста гъска, поръсена със сол и червен пи­пер, тънка селска турта, опечена в подница, дамаджана вино и букет от първите цъфнали хризантеми.

Манчев не беше в квартирата, когато старата дойде. Тя не знаеше, че Звезда е приела съквартирант и по на­вик отдели от букета за вазата в гостната. Когато остави цветята и се обърна да излезе, видя на закачалката не­познати мъжки дрехи.

• Боже мой! Що е това? - тя се взря в дрехите, опипа ги, с което се потвърди първоначалното й впечатление, че са непознати.

• Звездо, какви са тези мъжки дрехи в гостната?

• На съквартирант, мамо, на учителя, бившия ординарец на Ферчо...

• Но как!?.. Ти?.. Чужд мъж!.. Без да знаеш гроба на мъжа си! - питаше изумена старата и от вълнение грох­на на стола до масата.

• Няма да го узная, мамо, той гроб няма и няма да си дойде! Дунава не се връща... - отговори Звезда и брадич­ката й заигра от мъка, от очите й текнаха сълзи. Трапчинките на страните й сияеха игриво с тъжните спазми на лицето. - Мамо, не мисли лошо... той е съквартирант. Всеки си има стая, наема делиме на две, а кухнята почти използвам само аз, той се храни в стол.

• Знам ли, ти не си малка, учена си! Ако той си дой­де!..

• Ех, мамо, той да дойде! Другото е лесно, но няма да се върне! От оня свят връщане няма! Виждаш ли какво време, в прозорците ми надничат мъже! Има ли мъж, друго е!

• Тъй е, знам го от опит, малко ли живях! - Майката не знаеше, че Звезда беше нападната от руски войници и приемаше нещата по иначе.

Старата приготви багажа за път, целуна Звезда по стра­ните и поръча:

• Не мислех така, но... За вечеря покани момчето. На­ли имаш празник!..

• Добре, мамо. - Звезда отговори на целувката и из­прати старата до пътната врата.

26

Прозорецът на кухнята светеше и на бялото перде иг­раеше силуета на жена. В антрето влезе Манчев. Звезда го видя, отвори вратата и го запита:

- Хубав ли беше?

От филма в съзнанието на учителя остана само име­то. Черно-белите картини, които се сменяха и гонеха по платното, останаха неразбрани. През цялото време той мислеше за жената, обляна в слънчева позлата. Посре­щането не го изненада и той отговори неуверено:

- М-да, хубав.

От това личеше неговото неудовлетворение, хубавото беше пред него. Вратата на кухнята беше отворена, от нея излизаше приятна топлина и апетитен мирис на печено месо. Звезда загряваше в тава варената гъска и в дъното съскаше капеща мас.

• Заповядайте - каза тя, като му направи място да вле­зе в отворената врата. - Ще вечеряме заедно, имам ма­лък празник.

• Какъв е поводът?

• Рожденият ми ден!

• Тъй ли, аз знаех и виж, точно сега съм забравил! По­ручикът ми беше казал датата, но... - споменаването на думата „поручик" понижи настроението на младата же­на, върна я назад към онова неповторимо време, но тя живееше в света на реалността и отново започна да се усмихва често и трапчинките на страните й трепкаха иг­риво.

Учителят се смути, когато Звезда извади тавата от печ­ката и започна да чупи от гъската големи късове месо в две порцеланови чинии, украсени със златни класове.

• Тогава... да си оставя палтото - поясни той и отиде в стаята си. Посрещна го дъхът на пресни хризантеми. Той не знаеше, че те са поставени от старата, затова се наве­де над тях, целуваше едрите ухаещи китки, примижаваше от щастие, затова, че ръцете на жената, която обик­на, са се докосвали до тях. Учителят смени стария си кос­тюм с нов, сложи мукавения куфар на масата и започна да рови из недобре подредените неща. От малка бакели-това кутийка извади скъп златен медальон със златна верижка.

• Вземи го, момче, това е голяма рядкост - златна под­кова, преплетена в сърцето носи щастие! Ще ти потряб­ва! Невестата ти ще бъде щастлива с него! - каза злата­рят, когато го предлагаше.

Манчев сложи в джоба си бакелитовата кутийка и ръцете му трепереха от вълнение. По лицето му пулсираше немирна кръв. „Как да го подам?.. Какво да кажа?.." Ду­мите бягаха от съзнанието му като подплашени гълъби. Пред очите му непрестанно се явяваше днешното виде­ние, Звезда окъпана от златистото сияние на слънцето.

• Колега, ще истине месото! Защо се бавите? - запита тя от антрето. Зад затворената врата се чу глас:

• Тоалета ми ... Идвам...

Звезда му определи стол срещу нейния. Така бяха сло­жени и чиниите. На средата на масата имаше бутилка с прясно прекипяло вино и една празна чиния за отпадъ­ци. Манчев застана до посочения му стол, но някак си нерешително и смутено.

- Заповядайте - подкани го тя.

- Ами то, за такъв ден... нещо... - разкъсано произна­сяше думите той, а с ръка търсеше в джоба бакелитовата кутийка. Най-после я извади, помъчи се да каже нещо, но езикът му се заплете, поиска да я отвори, но пръстите се оказаха безсилни. Звезда забеляза смущението, дожа-ля й и отмести погледа си от него.

- Ех, вземи, отвори я ти! Моите пръсти... Да ти е чес­тито!.. Със здраве да го носиш! То но-си щастие!.. Така ми каза златарят.

Звезда отвори кутийката, чийто капак беше на винт. В нея грейна чистото злато и тя ахна изненадана. По розо­вите й страни щастливо трепкаха малките трапчинки. В шепите й трепкаха златните отражения на медальона, сложи го на шията и на електрическата светлина срещу учителя заиграха две сърца, едното от злато с преплете­на подкова, а другото в пазвата на Звезда - истинско, чо­вешко, жадно за много щастие.

- Благодаря, колега! Много благодаря, но не биваше такъв скъп подарък!..

- На скъп човек - скъп подарък - каза той някак си неуместно и необмислено, после това му се видя глупаво и по страните му се разля руменина.

Когато се ръкуваха през масата, по веригата от треп­кащи жили се преливаха сладостни тръпки. Червенина­та по лицата на двамата изчезна, там властваше плаха бледност от нещо неизвестно, но предстоящо и неизбеж­но. Устните им пулсираха едни срещу други, изгаряни от позната жажда. Между тях като непреодолима стена сто­еше сянката на един скъп за двамата човек.

- В такъв случай се пие - каза Звезда и напълни чаши­те, чукнаха се, но преди да отпие, Звез-да сипа в чинията за отпадъци няколко капки и устните й трепнаха тъжно. Манчев направи съ-щото.

27

Административните служби непосредствено след пра­вителствената промяна на 09.09.1944 г. се разстроиха и десетилетия страдаха от неудачни и некомпетентни ръ­ководители, които имаха само едно-единствено качест­во - вярност към програмата на БКП. По тази причина циркулярното писмо, изпратено от ЦК в края на септем­ври за безотговорните дни на революцията, не стигна в някои села, защото там нямаше изградени партийни ор­ганизации. Такива се изграждаха до първото тримесечие на 1945 година. Нещо повече, в излязлата през 1982 г. книга „Отечествената война" на Военно издателство, том I, е публикувано писмо, от което е видно, че ЦК на БКП през октомври 1944 г. със свое циркулярно писмо дава указание на партийните си членове да излязат от нелегалност и да заемат овакантените в държавния апарат отговорни длъжности. Оттук може да се съди каква ре­волюция е станала на 09.09.1944 година.

По тази причина писмото за безотговорните дни на революцията в Златорожието закъсня и се получи към края на това размирно време. Когато го проучваха в пар­тийния комитет, хората се учудваха на прозорливостта на Налъма и Георгиев.

- Брей, като че ли те са го писали! Същите революци­онни думи! Същите указания! Добре, че ни отвориха очите другарите от града!

Макар и късно, партийните организации заработиха трескаво по неговото изпълнение. Напълниха мазетата на училищата с невинни хора и започнаха нечувани изс­тъпления. Разпитите започнаха още през деня и се воде­ха на две места в сградата на училището. Едните бяха в гримьорната, а другите в кабинета по химия.

Партийното ръководство изготви един шаблонен спи­сък с въпроси и обвинения, които трябваше да се задават и по тях да се обвинява всеки задържан, докато обста­новката се нажежи и се започне с тоягите. Тези обвине­ния бяха приблизително следните:

Сътрудничество с фашистката власт.

Даване помощ за немските войски.

Предаване наряди от хранителни продукти на държа­вата за изхранване на германците.

Хвалене на германските победи на източния фронт.

Слагане по стените в домовете на портретите на царя и на други фашистки водачи.

Под тези обвинения попадаше всеки български граж­данин.

Мелницата заработи на големи обороти и обвинените се чудеха как да отговарят, защото такива престъпления беше извършвал всеки!

Когато някой от обвинените се съпротивляваше и от­ричаше обвинението си, което по начало не беше никак­во обвинение, а просто повод за инквизиция, биваше раз­стрелван, убиван с тояги или обесван. Всичко това може би ще звучи странно и невероятно, но като съвременник и очевидец аз си спомням за това страшно време с вледе­няващ ужас.

Инквизираните и убитите са хиляди, изключено е да се спомене всеки случай и всяко име, макар че със смърт­та си те заслужават това. Като доказателство посочвам само няколко случая, които имат синове и дъщери мои съвременници, помнят бащите си, имат незаличими от времето преживелици за ужасите и биха потвърдили ав­тентичността на разказите: Петко Николов от с. Цар Пет­рово, Коста Иванов от с. Мокреш, Цветан Макшутов и Кръстев от с. Галиче.

- Чакайте, за да подходиме марксически, трябва пър­во да вземем капитало от ръцете на богатите - обясни комендантът на Златорожието и определи три от училищ­ните стаи, където се водеха срамните пазари за откуп на задържаните. Там идваха близките, на които се съобща­ваха шаблонните обвинения и възможните последствия от „престъплението", след това се добавяше, че всичко ще мине лесно, ако се даде сумата... като помощ за нова­та власт, за партията.

Близките на задържаните даваха последния си лев, за да спасят живота на своите, защото изчезналите ставаха все повече и повече. В полето и горите намираха убити хора, обесени, заклани и това всяваше неописуем ужас в населението.

Георгиев и Налъма пристигнаха в тъмно и свариха ре­волюционната дейност в разгара. Методът и твърдостта на революционната ярост им хареса, защото имаше вече двама убити и хвърлени в ямите край селото.

• Така, другари, смело на революционна борба! Така се укрепва комунистическа власт, с жертви! - поощри Ге­оргиев партийния комитет и запита - Какво става с ка­питала? Парите са най-важното в борбата?

• Събираме!

• Колко? Къде са парите? - попитаха нетърпеливо два­мата революционери от града.

• Делиме по равно! Който не участва в революцион­ната борба, макар че е комунист, за него няма! За да по­лучи, той трябва да се труди като нас! На мързеливите партията не помага! За нас оставихте ли? - нетърпеливо запита Георгиев.

• Не сме, с вас трябва да изясниме по партийному един случай на обир и убийство на невинен човек.

• Какъв обир и за какво убийство говорите? Може ли да се обвиняват честни комунисти в такива престъпле­ния? Ние вършиме революция, укрепваме властта на пар­тията, а вие ни говорите за убийства и обири на честни хора!

Комендантът разказа как двама добри, скромни и тру^: долюбиви селяни били ограбени в дълбокия път от два­ма с военни дрехи, които според описанието на потър­певшите приличат на градските революционери. Ударе­ният в лицето с юмрук от капитана получил сътресение на мозъка и умрял.

- Какво от това, че умрял един фашага? Нали синът му е арестуван като враг? - възрази Георгиев, но долната му устна увисна отчаяно и жълтите пръстени на едрите му редки зъби изглеждаха отвратителни на блясъка на газената лампа. Ръбът на розовия белег в левия ъгъл на устата трепкаше нервно, а заедно с него мърдаше целият му мустак.

• Синовете на нашите хора са задържани, но те не са политически! Това е една младежка история, в която е замесена жена. Прокурорът е изяснил случая и момчета­та са освободени!

• Няма женски истории! Сега е революционно време и всичко е политика! Такива да ги немаме! - възрази сър­дито Георгиев.

Не знам! Жената на умрелия има медицинско заклю­чение, има и свидетел и ще ходи при прокурора!

• Това не е наша работа! Може другарят му да го е ограбил и бил, може некой друг! Колко военни има, зна­ете ли? Защо се спирате на назе? Да видиме общата, пар­тийната работа! Защо не се оставили за назе пари?

• Повечето от работата си вършехме ние и парите са за нас! Имаме и указание от ЦК. Със закъснение полу­чихме писмото за 40-те безотговорни дни на революция­та и действаме по него, за да наваксаме изгубеното. За вас оставихме няколко души, каквото изкарате от тях, това е и повече няма да идвате в селото! - отговори твър­до комендантът.

Смъртта на селянина смути Георгиев и той не беше така активен, но другарят му започна да протестира.

• Нали говорихме! Ние ви дадохме революционната насока!

• Работата ни научи! Не сте вие! Учени хора не се раж­дат! Да извикаме близките на двамата задържани и се пазарете с тях! Ако не - махайте се, защото ще ви аресту­вам и ще ви предам на коменданта в града!

• Еей!.. До там ли стигнахме, нали знаеш, че заедно лежахме в затвора. В една килия бяхме! Ядохме попарата на фашистите! А сега? - протестира Георгиев

• Добре, извикай хората, ама не сте прави! Не работи­те по комунистически, по другарски! - обясни Налъма.

• Повече от 100 000 няма да сакате, иначе ще си идете без пари! - предупреди комендантът на селото и излезе.

На вратата на стаята за разпит се почука плахо и без да отговаря, Налъма отвори.

• Викат ни хора от града - почти едновременно запи­таха двама млади мъже с обгорени от слънцето лица.

• Влизайте! Ние сме! - поясни Налъма, а Георгиев се­деше зад бюрото важен във военна униформа, на която пагоните не стояха добре, а бяха се похлупили със звез­дите надолу. Той оцели с разногледия си поглед хората, но те останаха с впечатление, че гледа в картата на сте­ната, затова се обърнаха към Налъма:

• Кажете, защо ни викате?

Налъма посочи с пръст Георгиев и те се обърнаха към него. Едвам сега разбраха кривогледството му и това, че той е съсредоточил поглед в тях. Краят на мустаците му беше увиснал надолу и едрите му редки зъби надничаха от черна дупка.

- За престъпленията на бащите ви ша приказваме! Ела­те по-близо! - прогърми той с дебелия си глас. – Вашите бащи са фашисти! Подкрепяли са фашистката власт! Ръкоплескали са, кога-то Хитлер е говорил по радиото. Но­сили са черно за цар Борис! Заканвали се да колят кому-нистите. За такива престъпления - смърт!

Момчетата гледаха плахо страшното лице на Георги­ев и мълчаха, като облизваха засъхналите си устни.

- Какво да ги правим, а? Да ги убиеме ли без съд? Да ги съдиме ли?.. Или.. ако.. с малко па-ри, да свършиме работата леко?

• Не знам! Моят баща не се меша в партии! За царя не знам, може да е носил черна лента, то всеки носеше... Той е служил гвардеец, бил е охрана на двореца. Много пъти са разговаряли заедно! Тати каза, че немците го уби­ли...

• И моят баща е невинен! - обади се другият.

• Никой не ги пита прави или криви! Хората умират прави! Ние знаем кой е виновен, кой не е! Ние ще кажеме кой какво заслужава! Питаме ви така от човещина, оти сме комунисти и добри ора!

• Пуснете ги! - едновременно казаха момчетата.

• Това е вече друго! Щом се разбереме, ще ги пущиме. Зависи от вазе. Ние сме нова власт, требват пари, ще по­могнете с по 200 хиляди и ще пуснем бащите!

• Ще дам! - каза едното момче. Другото промърда с рамене и отговори:

• За живот кой не би дал? Аз нямам толкова!

• Колко имаш? - запита Налъма.

• Само 110 хиляди, това е всичко, което имаме!

• Тая нощ не може! Утре, други ден може!..

• Дай му на заем - предложи Георгиев на първия.

• И аз разчитам на заем! Нямам толкова, но за живо­та на тати заемам!

• Щом немате, ще ги съдиме! Бесило и край! - обясни Георгиев.

Слуховете за безследно изчезнали се носеха от уста на уста и всяваха ужас в населението. Момчетата потръп­наха от студен страх.

- Пуснете тати, сега давам 110, кажете къде и на кого, утре или други ден ще дам още 90 хиляди.

- Аз давам моите сега! - обясни първият.
Георгиев погледна другаря си въпросително и добави:

• Какво ще кажеш? Хора сме! Нали партията ни учи да правиме на добрите добро?

• Айде от нас да мине! Донесете парите, а ти ще доне­сеш остатъка в казармата при артелчика и ще питаш за Налъма, така ме знаят всички.

• Честна дума! - повтори момчето - ще ги донеса!

- Бягайте за парите, но не се бавете! - нареди Георгиев.
Момчетата наброиха парите и двамата печалбари без­срамно си ги поделяха пред тях!

• Молиме, пуснете бащите! - с плачевен глас молеха младите хора.

• Разбрано! След час са вкъщи! Ама да се разберем, никому нито дума! Ние рискуваме! Подаряваме им жи­вота! Това да остане между нас!

• Никому, никому - отговориха пак едновременно мом­четата.

• Вървете си, те ще дойдат! Налъм, да бъдем честни, защото има да взимаме, не устоиме ли, губиме 90 хиля­ди! Това е пара, ей!

Синовете чакаха под самотния явор в училищния двор. От гримьорната стая на училището излиташе стенание на инквизиран човек.

- Чуваш ли, това е чичо Иван Игнатов, бият го с тоя­ги!

От задните врати на мазата един от охраната изведе двама души, изпсува ги вулгарно и се скри.

• Полека! Болят ме ходилата! Пребиха ме! - оплака се единият.

• Тати, това е тати! - извика това от момчетата, което даде 110 000 лева.

Синовете почти понесоха бащите си на ръце към до­мовете, а те повтаряха непрекъснато:

- Полека! Боли! Много боли! Пребиха ни!..

28

Дните и нощите на задържаните течеха бавно, пълни с тревоги и изненади. Мълвата разплиташе трагични епи­зоди за съдбата на изчезналите. Това, което ставаше зад дебелите стени на Кръстатата казарма и мазетата на Око­лийското управление на МВР, остана тайна. Тя просветляваше, когато някой щастливец излизаше оттам и из­пускаше до ухото на близък някОя не толкова секретна подробност. Всичко, което ставаше там, беше тайна, за чието разпространение следваше наказание със смърт.

В една от най-тъмните, иначе топла за сезона дъждов­на нощ, в стаите за инквизиция и коридорите на Кръста­тата казарма властваше подозрителна, злокобна тишина.

Силните на деня инквизитори се събираха пред източ­ния вход на временния затвор, където чакаха три товар­ни автомобила, покрити със зелени брезенти. В две от колите бяха натоварени хора, които тая нощ на 6 срещу 7 ноември трябваше да изчезнат. Колите бяха препълне­ни, хората бяха силно притиснати един до друг, ресорите се огъваха и проскърцваха плачевно под живия товар. В първата кола на пейки и столове се наместиха въоръже­ни хора, порядъчно пияни. Един от тях даде поверителни инструкции на шофьорите, моторите изреваха сърдито и колите поеха курс към Вълчишкия дол (местност, която се намира между селата Макреш и Вълчек). На тази мест­ност липсваше пленителната красота на природата, тя изглеждаше сурово дива, с дълбоки дерета от червена пръст, омешана с кръгли ръбести бели камъчета. Голе­мите дървета бяха редки.

Първата кола шареше с фаровете по калния полски път и търсеше очертани коловози. По стъклата биеха сит­ни капки есенен дъжд, брезентите ехтяха под ударите на небесните сълзи и всичко изглеждаше неповторимо жес­токо и страшно, фаровете прорязваха тъмнината, опип­ваха със силните си очи терена и търсеха стаените дъл­бини на Вълчешкия дол.

- Тук ще спреш, но така, че с габаритите да осветяваш сухите ями! - нареди човекът с беле-га на лявата буза, който седеше до шофьора. Останалите две коли се из­равниха с първата и за-гасиха дългите светлини, които озариха полето.

От първата кола излязоха пияните властници, които по пътя пяха революционни песни и се хвалеха кой кол­ко души е убил. Повечето от тях бяха с автомати, всички­те имаха пистолети. От колата свалиха две неголеми брадви и една желязна вила.

- Готови ли сте? Разделете се на две групи по 8 души и всяка група да се грижи за хората си. Първо с брадвата няколко души, за да видят другите как отмъщават кому­нистите! – нарежда-ше Зурлов и добави: - Георги и Па­вел, вие няма да бъдете в една и съща група, вие ще сече­те с брадвите! Рачо, ти с вилата, но няма направо в коре­ма, защото така свършват бързо! В месо, в здраво, там кръвта изтича бавно и краят е мъчителен!

Всеки изпълняваше нарежданията. Това беше политкомисарят на отряда „Георги Бенковски", чиято числе­ност беше 22 души, когато беше масовизиран в навече­рието на 9.09.1944 година.

Арестантите от останалите две коли слушаха нарежданията и разбираха какво ги очаква. Слизането на арес­тантите от камионите ставаше бавно и трудно по три при­чини: 1. Те бяха сма-зани от бой и ставите бяха схванати. 2. Ръцете им бяха вързани и при скачането от камиона много от тях падаха, а изправянето с вързани ръце е труд­но. 3. Знаеха, че това е краят и се бореха за една минута повече живот.

- Защо се бавите бе, гадове с гадове - извика един пи­ян инквизитор, взе едно желязо, остро в края като шиш, и започна да боде с него през брезента. Хората полетяха към задния капак и на вълни падаха един връз друг. На този, който не можеше да стане лесно, помагаха му с ви­лата, като го забождаха под плещите и го вдигаха като житен сноп.

Един млад момък беше паднал на една страна в браз­да и не можеше да стане, мъчеше се, но вързаните ръце не го слушаха. Вилата се заби под плещите и го изправи. Момчето простена болезнено и възрастен арестант из­вика силно:

• Синът ми!.. Синко!.. Убийте мен!.. Жив ме изгорете, но оставете сина ми! Пуснете детето ми, то е невинно!.. Защо да умира право?

• Така ли? Виж къде му било слабото място? - просъска Зурлата злобно и нареди:

• Георги, започни сина с брадвата пред очите на ба­щата, но не наведнъж, а по-малко! Първо няколко пръс­ти, после ръката, по-нагоре, до рамото, после крак и чак тогава главата!

Започна най-трагичната сцена, изпълнена по указани­ята на политкомисаря Зурлов! Започна отсичането на час­ти от тялото на жив човек, на 18-годишен младеж...

След отсичането на ръцете от раменете тялото престана да агонизира... Останалото беше мъртво!.. За нас­лада на садистите...

Бащата обезумя. Гласът му раздиряше нощната ти­шина, долът и полето подеха ехото и то затихна бавно.

- Стига бе, гад! - извика тоя с вилата и я забоде в гръд­ния му кош. Човекът падна по гръб, като риташе встра­ни и непрекъснато мълвеше две думи:

- Синко!.. Петре! - последна беше думата: - С-и-н-к-о!..
Той се отпусна, похлупи се с очи надолу в студената прегръдка на земята, която обичаше като своя родна майка.

Кръвта озвери палачите и те започнаха кървава жет­ва. Четиридесет трупа се кръстосаха като житни снопи.

Четиридесет локви кръв, разредени от сълзите на не­бето, които земята пиеше на бавни глътки!..

Гърчовете спряха, угаснаха последните стонове. Над Вълчешкия дол настана мъртва тишина. Габаритните светлини на колите като надгробни кандила мъждукаха над общата гробница.

- В една яма! За да я покриеме по-лесно! – нареди Зурлов.

Страшното и жестокото свърши. Започна отвратител­ното и грозното - вземането от телата на мъртвите на това, което можеше да се ползва, макар опръскано с кръв.

Когато сухата яма пое четиридесетте човешки трупа, отгоре хвърлиха царевични снопи и буци пръст...

На връщане екзекуторите пяха:

Ний идем бодри партизани

народни верни синове!...

Гавра с чистотата на българската реч. Те не бяха бод­ри, а пияни, не бяха верни, а варвари, не бяха синове, а изчадия - потомци на Юда!

След кървавата жътва започна тържественото праз­нуване на 7 ноември.

29

Отшумя денят на революцията, честван от малка гру­па комунисти. За голяма част от българския народ това събитие беше неизвестно, далечно и чуждо.

В коридорите и инквизиционните стаи настъпи отно­во оживление, щракаха жестоко бравите, под огромния купол на Кръстатата казарма измъчваха хора. Воплите намираха пролуки и говореха на настръхналия в ужас град за това, което ставаше зад дебелите стени, за съдбата на невинни и беззащитни хора, попаднали в ръцете на зве­рове, окичени с незаслуженото име революционери. То­ва ставаше по една зла ирония на съдбата, по едно не­щастно стечение на обстоятелствата

Два дни след кървавата жътва командирът на парти­занския отряд Витко Иванов (Баку) реши да посети Кръс­татата казарма и да види с очите си как неговите възпи­таници се справят с работата си.

Пиян както обикновено (царство му небесно - пиян умря), той стъпваше несигурно с тънките си дълги кра­ка, като левия замяташе встрани и описваше с него дъги. Неуверената походка го принуждаваше да се движи в бли­зост до стената с почти разперени ръце, като дете преди падане. Лявата ръка, която беше по-близо до стената, чес­то опираше в нея, за да коригира посоката на движение­то. Дългият му нос беше червен и от него капеха често по гърдите му бели капки, но той не усещаше това. Слузестата течност застояваше в подстриганите му мустаци и те изглеждаха неприятно влажни. Около партизанския командир вървеше щаб от жестоки млади хора.

Баку застояваше в някоя от килиите, където инквизи­цията беше в разгара. Присъствието му въодушевяваше палачите и те с по-голяма жестокост вършеха работата си. Мълчанието му означаваше одобрение. Той говоре­ше малко защото алкохолът беше вързал езика му и из­даваше степента на напиването му.

Комендантът на казармата, човекът с белега на лява­та буза, партизанин от отряда, отваряше на бившия си командир някоя от килиите, за да го увери, че добре си върши работата, и то не само пред него. Баку видя с очи­те си окървавените хора, смазани от жесток бой, но по лицето му не трепна мускул от възмущение. Той се над­смиваше ехидно над съдбата на нещастните хора. На въп­росите му те отговаряха с мълчание. Комендантът не заб­рави да отвори килия № 6, където беше полковник Анге­лов. Когато превърташе ключалката, той намери за необходимо да поясни:

- Тези са на специална обработка!
Партизанският командир направи една крачка в тясната дълга стая. Тя беше претъпкана с хора. Той накъдри вежди и сложи шепи на дългия си нос, за да се предпази от неприятната смрад, която го посрещна.

• Павле, каква е тая свинщина?! Ще се задушат и ще изпукат, а някои ще ни трябват!

• Не държат чисто, не проветряват, другарю коман­дир!

• Не е вярно! Вижте крилото, което може да се отваря, винаги е открехнато, но миришат отходните кофи, защо­то е забранено да се изхвърлят всеки ден! - поясни Анге­лов и добави: - Не чувствате ли, освен другата мръсотия тук мирише и на гнило човешко месо! От телата ни капят червеи, гной и месо!

• Как така капе месо от живи хора? - запита изнена­дан Баку.

• Така, както е! Невероятно, но факт! Може да видите!

• Покажете!- пожела той.

• Фелдфебел Кайцанов, покажете си бедрата - пред­ложи Райков.

Фелдфебелът имаше висока температура от инфекти­раните рани, по лицето му се показаха сини петна от от­равяне, той промърда устни, но от тях не излязоха думи.

Райков и Апостолов му смъкнаха панталоните и заед­но с тях се свличаше изгнило месо, почерняло от засед­налата кръв. На отделни места се виждаше бедрената му кост, покрита с гной, съсирена кръв и червеи. Той беше в безсъзнание и не охкаше, не протестираше...

Баку се наведе близо до него и като се убеди, че това е така, той свали длан от носа и каза:

• Павле, и нас ни биеха в полицията, но месо от телата ни не е капало! Който е виновен, нали знаеш! Изведи го нощес! Стига да не ни трябва пред Народния съд! Така не бива!

• Той е много твърд, другарю командир! Дума не от­ронва! Мълчи като камък! Даже името си не казва! За­това. Другите не са така.

• Всички сме в гнойни рани - поясни Ангелов - от тях е тая миризма, ще измрем от ин-фекции.

• Няма, Ангелов, теб ще те лекуваме, ако трябва, ти си нужен! Ще умреш, но не тук, а на въжето! - поясни партизанският командир.

• Знам и очаквам тоя ден като спасение от страдания и унижения. Не се страхувам!

- Да те види народът и тогава! Нашето леко ли беше в шумата! Вие разстрелвахте, съдехте и бесехте, сега ви се връща!

• Вярно, но никога невинни! Само по закони, гласува­ни от Народното събрание. Вие убивате невинни хора -патриоти! Те умират прави!

• Ще ви съди Народният съд, който е прав, да докаже, да се оправдае и няма от какво да се страхува.

• Не е народен! Никой не пита народа! Ще ни съдите вие, комунистите, това ще бъде партиен съд, под маска­та на ОФ - възрази Ангелов.

• Пред съда ще кажеш, Ангелов - заключи Баку и из­лезе, като се опря в рамката на вратата с двете ръце и продължи прегледа на останалите арестанти.

Призори охраната прегледа килиите със задържаните и тези, които бяха в безнадеждно положение, ги натова­риха в един автомобил. Много от тях изнасяха с одеяла и запълниха с телата им още една от сухите ями на Вълчешкия дол. Някои от тях доубиваха с разстрел, други с железен прът, някои полуживи стенеха, докато нахвър­лят отгоре им големи буци земя.

Когато изнасяха фелдфебел Кайцанов, той отвори очи с видимо усилие и с мътен поглед огледа другарите си. Една слаба усмивка, последната в живота му, разпъна устните.

- С-б-о-г-о-м!.. - прошепна той, вдигна дясната ръка към слепоочието и добави едвам чуто. - Не вярвах, че умират невинни хора!

30

Към скромния си тоалет учителката по литература Звезда Симеонова добави само подаръка на Манчев, медальона от златно сърце, преплетено със златна подко­ва, синоним на щастие.

Учителките забелязаха скъпия накит, завидяха й мъл­чаливо, но никой не запита откъде е. Всеки предполага­ше, че е от Фердинанд, бившият й съпруг, и никой не посмя да сложи пръст в зарастващата рана.

Възрастната учителка по рисуване Люба Вълкова, ко­ято беше клюкарка по природа, хвана през междучасие­то Звезда под ръка, отведе я към големия прозорец и за­пита:

- Защо си се срамувала да носиш този хубав накит? Колко малко е нужно да се добави към тоалета на една жена, за да изглежда по-хубава, просто прелестна. Медальонът те промени и настроението ти изглежда друго.Той отива на всеки тоалет, защото златото винаги оста­ва злато!

Звезда не знаеше какво да каже. Тя се смути и сведе поглед надолу. По нежните й пламтящи страни големи­те мигли хвърляха дълги рехави сенки.

- Благодаря, госпожо Вълкова, един комплимент ни­кога не е излишен, но два са винаги много!

В това време в учителската стая влезе Манчев, погле­дът му се рейна в широката зала, срещна този на Звезда, тя трепна, без да желае това, и червенината по страните й се сгъсти. Любопитната Вълкова забеляза кръстосва­нето на погледите и усети вълнението на младата жена. Разбра това, което другите предполагаха.

В час по литература учителката Звезда Симеонова из­вика на урок Момчил Ангелов, сина на полковник Анге­лов. Той беше в последния клас на гимназията и беше един от учениците; които винаги отговаряха добре. Тоя път отговорът на Момчил не беше пълен, говореше бав-но, думите бяха неуверени и идваха отдалеч. Мелодични­ят му глас на бавни интервали прокънтяваше в класната тишина като звън на медна камбана. Големите му очи плуваха във влага, готови да се превърнат в сълзи. Уста­та говореше едно, а очите друго. Той срещна погледа на учителката и нещо неизказано трепна в него. Звезда го разбра и каза:

- Благодаря, достатъчно! Седни!

Този път учителката не извади бележника, както пра­веше обикновено, и не писа бележка. „Какво ли става в душата на това момче? Защо не може да се съсредоточи? Той винаги отговаряше отлично! Знанията личат, но под­робностите се губят" - учудено разсъждаваше Звезда и реши да разговаря с него.

Последният час свърши, от широката врата на гимна­зията излизаха на ята ученици. Звезда слизаше бавно по витата стълба от втория етаж и с поглед следеше Мом­чил. Той не се приобщи към нито една група, макар че беше желан навсякъде. Пробиваше си път със зигзаги, притискаше чантата под мишница и излизаше напред. Учителката ускори крачки, изравни се с него и каза тихо:

- Ангелов, бързаш ли много, искам да поговорим. Ученикът се сепна изненадано и смутено отговори:

- Не бързам, слушам ви!

На улицата групите се разредиха, двамата почти оп­ряха рамене и учителката запита:

- Какво ти е? Защо си разсеян? Ти можеш много по­вече?

Вместо отговор от очите на момчето виснаха две чис­ти сълзи, които той не успя да посрещне с длан и те кап­наха на земята. Сълзите трогнаха учителката, тя знаеше как се раждат те, защото самата беше плакала много пъти. Вървяха мълчаливо известно време и най-после мом­чето каза:

• Баща ми ще бъде съден от Народния съд! Наричат го убиец! Враг! Предател! Родоотстъпник! Всичко лошо, което може да се каже, което съществува!

• Кой е председател на съда?

• Не го познаваме, някой си Петър Каменов!

• Ще вземе защитник, ще се оправдава, може ли не­винни хора да бъдат съдени?

Момчето се изненада, че именно тя, жената на изчез­налия адютант, вярва в правда, в правосъдие, заклати от­чаяно глава и запита:

- Нима поручик Симеонов беше виновен?..
Звезда захапа устни и отговори глухо:

• Да, страшно време! Те умират прави!... Не бива да чакате, да ходите в съда, търсете доказателства за не­винност!

• Тати не дава! Не иска защита, ще се защищава сам! Баба ходи при тоя Петър Каменов, даде му пари - поло­вин милион! Даде му и накитите на мама.. Даже и ... -момчето стисна зъби и юмруците му се приготвиха за бой.

• Какво друго?

• Накита на Капка, медальон като вашия! Тати го ку­пил от един евреин! Имал два, единия взел тати, другия запазил за господин Симеонов. Беше хубав и много скъп. Капка тъгува за него, но щом е за живота на тати, даде го! Беше нарочен за абитуриентския й бал! Мама го па­зеше заключен, видяхме го, когато тати го донесе в баке-литова кутия, постлана с червено кадифе.

• Господи, толкова ли ниско са паднали съдиите и ад­вокатите!? Нали са комунисти! Имат идеали! Мразят парите! - възмущаваше се Звезда.

• Никакви идеали, госпожа! Никакви! Вземат послед­ните пари на хората! Ограбват и обещават справедли­вост и живот, а убиват! Адвокатите също! Ценко Стой­ков иска от мама 300 хиляди лева за защитата, освен то­ва... - момчето отново стисна юмруци, проскърца със зъ­би и добави - да му стане любовница!.. И щял да издейс­тва най-леката присъда!

• Мерзавци! Проклето време! Приписваха си качест­ва на ангели господни, а те били изчадия, синове на Юда! Разбойници! - протестираше възмутено учителката.

31

Първият спектакъл на „Народния съд" започна в на­чалото на февруари 1945 година. След него имаше още две представления в по-ограничен мащаб и с второсте­пенни герои, но и те решаваха съдбите на хората и при тях хората умираха прави.

По същество обвинителните актове си приличаха. Във всички изобилстваха думите враг на народа, фашист, продажник, предател. Конкретните обвинения за доказани престъпления липсваха, защото на всички нива и във всички сфери старата власт проявяваше снизхождение при определянето на престъпленията и подценяване на революционната жестокост.

Съдбата на обвиняемите не се решаваха от самия съд, а в партийните комитети. Последните уведомяваха ОФ коалиция и предлагаха за издаване на присъда от името на народа. Целта беше да се създаде фалшивото впечат­ление пред народа и външния свят, че не партията, а пред­ставителите на „възмутения" народ съдят и издават присъдите. Това едва ли убеди някого! Всеки знаеше, че ко­мунистическата партия нареждаше, а на нея й нарежда­ше Съветското посолство в София под невинното наиме­нование Звено за консултации и сътрудничество.

Останалите живи, които трябваше да бъдат показани пред театралното представление като обвиняеми и съде­ни от Народния съд, бяха изведени от килиите на карце­рите и Кръстатата казарма и поставени при затворни­чески условия, за да добият приличен вид, с който да се явят в залата, за да покажат „демократичния" режим на затворите и да признаят вината си. Това великодушие беше добре разбрано само от тези, които минаха през мел­ниците за човешки тела, тези, които по няколко пъти из­губваха съзнание при следствията. Тези, които не издър­жаха и умряха по време на разпита, и тези, които изчез­наха безследно, всеки по своему разбра „демократичния" и „човечен" характер на новите властници, без да го спо­дели с някого!

За да се прикрие пред очите на съвременниците и ид­ните поколения фактът, че са Изчезнали без съд хиляди хора, ЦК нареди да се впишат изчезналите в протоколи­те на Народния съд, като се обясни, че са избегнали на­родното възмездие, като са се укрили извън пределите на България и са станали политически емигранти.

По едно странно съвпадение Ангелов и част от офице­рите, които бяха в килия № 6 в Кръстатата казарма, в затвора получиха килия под същия номер. В затворни­ческата шестица бяха заделени седем души от предвиде­ните за смъртни присъди. За тях се предвиждаше най-тежката смърт - чрез обесване. Определените за разст­рел бяха по 10-12 души в килия.

При преместването седемте, за които се предвиждаше бесилка, бяха транспортирани вър-зани един за друг. В килията ги отвързаха и един от охраната предупреди:

- Избирайте си легла и пазете чисто! Гадове с гадове!
Тук условията бяха по-други. Помещението можеше

да побере до 15 души. Леглата бяха от дървени нарове, покрити със стари дюшеци. Сравнено с условията в Кръс- татата казарма, това беше разкош. В ъгъла неизменно стоеше отходната кофа, но се почистваше всеки ден и липсваше оная миризма на гниещо човешко месо. Мал- кото прозорче се отваряше навътре и беше винаги открехнато. Отвън дежуреше с мълчалива строгост дебела решетка с гъсти квадрати.

Електрическата крушка осветяваше килията добре и по стените и наровете личаха подписи, дати и мисли, ос­тавени от прежни обитатели. По Дунава минаваше кораб, който пъшкаше тежко. Като се изравни със стените на затвора изсвири продължително - така моряците поздравяваха затворниците от години наред, по стара тра­диция.

Когато бученето на кораба затихваше, започваше пе­сента на вълните. Те се блъскаха в яките каменни стени и замираха 40 минути след отминаването на кораба.

• Господин полковник, изберете си място - предложи поручик Райков.

• Все едно, чаршафите са еднакво чисти - иронично подхвърли той и сложи пакета с дрехите си върху десния нар.

• Обичам да слушам песента на вълните - поясни Ангелов и опъна сивото одеяло върху стария дюшек.

Поручик Апостолов се взираше в надписите по стените и наровете, застояваше пред някой и устните му се разпъваха в тъжна усмивка.

- Какво, Апостолов, харесва ли ти написаното? - за­пита Ангелов, когато си наместваше възглавницата от една стара дреха.

• Да, господин Ангелов, тук всяка дума е човешка съд­ба. Всяка дума е може би край на един живот! Ето какво пише един: „Разбрах цената на свободата, когато я изгу­бих!" Друг: „Най-горчив е последният ден от живота, ко­гато краят е неизбежен и ти ужасно съзнаваш това!" Тре­ти: „Ако смъртта е неизбежна, посрещни я достойно!" Четвърти: „Близките ще ме забравят, дано историята ме помни!"

Останалите мълчаха, когато Апостолов четеше. Ан­гелов с дълбока въздишка на човек, осъзнал неизбежния край, прекъсна четенето:

- Да, господа, ние няма защо да пишем! Достатъчно е да се поучим от написаното. Това ва-жи и за нас, ще важи за много други. Какво беше казал третият? „Ако смърт­та е неизбежна, посрещни я достойно!" Ако тази мисъл е негова, той е философ! Жалко, че не знам кой е! Това не е най-важното! Важно е да се поучиш! Да я посрещнем като мъже! Достойно! Обида ще бъ-де за близките, ако разберат, че сме хленчили! Ще бъдат горди в скръбта си, ако разберат, че сме се държали достойно.

• Ще се държиме, господин полковник! Загубихме всичко, остана само достойнството! - отговориха почти едновременно всички.

• Благодаря ви! - отговори Ангелов. - Неслучайно сте носили на раменете си пагони! Царят ни - Борис, и той съзнателно и с мъжество се обрече пред олтара на Роди­ната! Нашето място е там! Нашите чела са чисти!

• Ще останем ли неизвестни, господин полковник? -запита Райков.

• Няма, поручик! Абсолютни тайни няма! Пред пала­чите са умирали много и се споменават като безименни, ако са равнодушни пред смъртта. Ако я приемем с мъ­жество и хладнокръвие, поколенията ще научат за нас! Това ни стига! Повече не щем, освен приз-нателност!

• Пред бесилката ще пея! - каза Райков.

- Аз също! - отговори полковникът.
Останалите мълчаха.

32

Тези, които опитаха сладостта на придобитите без труд пари, не можеха да се откажат от нея и търсеха нови фор­ми на незаконно печелене.

Налъма използваше военното положение, в което се намираше страната, слабата отчетност и контрол, глада за продукти и облекло, който се чувстваше навсякъде, съществуването на частната търговия и започна да кра­де от склада всичко, което можеше, тъй като на пазара се търсеше абсолютно всичко, независимо дали е храна или облекло. Търговията с продукти и вещите беше по-рискована. Тя не задоволи жаждата, родена през 40-те безотговорни дни на революцията, и той измисли нова форма на изнуда, която беше много доходна и с малки рискове за разкриване. Намери или по-точно взе един ко­чан бланки (мобилизационни), наслага им печати на ок­ръжието, което за него не беше трудно. Направи списък на богатите фамилии, които имаха синове, подлежащи за мобилизиране, и започна да изпраща фалшиви моби­лизационни повиквателни. Войната не прощава. Там, къ­дето се стреля, жертвите са неизбежни и никой не жела­еше да воюва. Хората бяха наплашени от многото жертви, които даде нашата войска, и всеки се молеше: „Да не съм аз, господи!"

В тази фалшификация той се специализира до съвър­шенство. Не пускаше по много повиквателни, за да мо­же да ги контролира. Тези, на които изпращаше повик­вателната, биваха под непрекъснат контрол с оглед на това, да не търсят друг гарант за освобождаване, което можеше да доведе и до разкриване на фалшификацията. Срещаше се с член от семейството, ако не и лично с „мо­билизирания" и започваше психологическата обработка. Разправяше за ужасите на войната, за многото жертви, за предстоящи атаки, в които ще загинат цели войскови съединения. После изтъкваше големите си връзки, кои­то има като артелчик, и възможността му да отмени оти­ването на фронта срещу съответен откуп, в който освен за „високопоставеното" лице, чрез което действа, да има и за него дял. Така той се явяваше в две лица и взимаше два дяла от изнудените хора. Пазареше се безсрамно. Ко­гато виждаше, че повече не може да изнуди, проявяваше великодушие и с театрален жест казваше:

-Абе, свои сме, да ти услужа! Дай парите и се радвай на спокоен живот!

Взимаше повиквателната, която сам беше изпратил, и въпросът се потулваше.

Успехът на новоизмислената комбинация повиши са­мочувствието му и той гледаше на стария си приятел - адютанта, отвисоко, макар че на раменете на Георгиев имаше пагони на капитан. Георгиев забеляза пренебре­жението, с което се отнасяше приятелят му, но не може­ше да си обясни причините. За всеки случай партийната бдителност в него беше на необходимата висота и той го постави под наблюдение.

Пред артелната и вещевия склад бяха се струпали много мобилизирани за обличане. Уплашените момчета вземаха войнишките дрехи и ходеха като сенки из казарме­ния двор. Налъма непрестанно викаше, повечето за ав­торитет, че е много зает, че работата му е много важна. Мобилизираните се плашеха от него и който вземаше полагаемото, бягаше.

Георгиев ходеше между мобилизираните, разговаря­ше с тях, повдигаше духа им с партийни лозунги и от вре­ме на време ръкомахаше. Големите му редки зъби с жълти пръстени в основата се показваха в голямата му уста и ъгълът на лявата устна висеше надолу моравочервен. То­ва показваше, че е възбуден.

Налъма го забеляза между мобилизираните. Той хва­на един цивилен под ръка, доближи глава до неговата свойски, отведе го зад един рафт, говориха си нещо и се разделиха радостни и двамата. Цивилният напусна ка­зармения двор, подгонен от радостна възбуда, а Налъма се мушна в стаята си, като натискаше с ръце джобовете на войнишкия брич. Забави се малко и отново излезе в склада, където зае делова поза.

Адютантът разбра, че се извършва нещо нечестно, но не разбра какво. Потули се между войниците и когато Налъма смъкваше от рафта една бала с шинели, Георги­ев се вмъкна в канцеларията, която представляваше не­голяма дървена барака в единия край на склада.

Помещението беше скромно - маса, скована от дъс­ки, с две чекмеджета без брави и два дървени стола. Ни­що подозрително. Георгиев отвори първо горното чек­медже, където имаше разни бланки и формуляри. Брък­на между тях, вдигна се прах от това, че той просто ги обърна наопаки, но нищо. Отвори долното, в което бяха вещевите книги - едната нова, в която се работеше сега, а другата изписана от минали години. Разтвори новата, тя изшумоли и от нея се разнесе мирис на мастило. Ос­тави я и взе старата. Тя изглеждаше дебела в средата и той я разтвори без особено усилие. Между горната кора и първия лист имаше две пачки по 100 банкноти от 250 лева, или всичко 50 000.

Георгиев мушна парите в джобовете на брича и изле­зе пак така незабелязано. По най-късия път се отзова в канцеларията си и завъртя ключа. Седна на бюрото и за­почна да брои. Възбудата му беше голяма и все грешеше, като стигнеше до цифрата 70. Така няколко пъти брои една от пачките и всеки път грешеше, най-после си каза:

- Налъма не е прост човек, той е броил и по-малко от 100 в пачка няма да вземе, така че в двете пачки общо 50 хиляди.

Сега не го интересуваше духът на фронтоваците. За­нимаваше го въпросът, как може да изкара от някъде пари без труд.

Сложи парите на масата, за да се наслади душата му на чужди пари. Той беше свикнал с това и го чувстваше като някаква всекидневна необходимост. Обмисляше много възмож-ности, но нито една от тях не изглеждаше доходна, а рисковете бяха големи.

- Не е лесно да се броят много пари! - мислеше той, а не се замисляше как се печелят.

Не беше време за обяд, но тъй като никой не му търсе­ше сметка, реши да си отиде вкъщи и да остави пачките с пари. Сведе кепето ниско над очите, с което почти зак­ри веждите си, намести главата си под ъгъл 15 градуса, за да вижда пред себе си и отключи стаята. В коридора се размина с войници и офицери, които му козируваха, но той ги отмина като подгонен от мечка. По средата на широката стъбла го срещна командирът на резервната дружина, отдаде чест и доложи:

- Господин адютант, в склада има произшествие - сбиване и ключарят е ранен!

Георгиев вдигна дясната си ръка към ухото сякаш пла­шеше нахална пчела и отмина с набраната инерция.

Пред входа на казармата имаше група новобранци и запасни, които му направиха път. От складовете към щаба двама войници водеха Налъма, той пристъпваше бавно и затискаше носа, откъдето течеше кръв.

• Георгиев! Георгиев! Господин капитан! Ограбиха ме! Пребиха ме гадовете и ме ограбиха! Фашистите ме уби­ха и ме ограбиха! - развика се той, но говорът беше про­менен. От горните му зъби липсваха два точно под носа и той не изказваше думите до край като беззъба бабичка.

• Как? Защо? Кой е тоя разбойник? - запита последо­вателно адютантът, без да чака отго-вор.

• Фашист! Враг, син на кулак ме ограби и ме преби.

• Какво ограби?

• Пари! Много пари? Цял живот си спестявах! Днес реших да ги внеса в банката!... Заплатата ми! Заплатица-та ми, спестяванията ми! - хленчеше Налъма и триеше кръвта, която течеше от мястото на изпадналите два пред­ни зъба.

• Къде са били парите?

• Там, в стаята ми, в чекмеджето! Георгиев се усмихна злорадо и запита:

• Кой те удари?

Докато потърпевшият посрещна течащата кръв и ка­же името на побойника, един млад 25-годишен широкоплещест мъж с гладко обръснато лице и гъста черна коса, която се показваше под кепето, застана пред тях, изпъна здравото си тяло във войнишка стойка и отсечено висо­ко заяви:

• Аз, господин капитан! Обвини ме в кражба на 50 000 лева, които били в чекмеджето му! Не съм влизал в ста­ята, бях с другарите си, с тези момчета в склада, получа­вахме дрехи! Нахвърли се на мен, удари ми шамар, ето -пръстите му личат на страната - момъкът посочи лявата си буза, на която имаше следи от пръсти в розово сияние. - Отгоре на това на майка ме псува, а тя почина, още няма година... Аз за нея, за всички, за България отивам на фронта, оттам много не се връщат!.. -Думите на мом­чето звучаха като изповед и трогнаха коравата душа на корумпирания капитан.

• Ако не си ти, тогава кой? Ти беше най-близо до ста­ята! - говореше потърпевшият, като плюваше встрани течаща кръв и слюнка.

Момъкът погледна изпитателно Георгиев, защото бе­ше забелязал как крадешком влезе и пак така, потулвай­ки се зад телата на войниците излезе от малката стая на артелчика. Преди това двамата бяха си разменили реп­ликите:

• Стават ли дрехите, юнак?

• Тъй вярно, господин капитан!

• Ще бием ли немците?

• До смърт, господин капитан!

Лицето на Георгиев, което имаше землен цвят, преб­ледня леко и стана жълто-черно, белега на лявата му бу­за стана моравочервен и увисна, а лявото рамо мърдаше в нервни гърчове.

Момъкът остана за момент в поза на човек, който ще каже нещо решаващо за спора и всич-ки очакваха това, но той прикри истината с думите:

• Не съм повикан да пазя парите ти, а България! -отсече твърдо войникът и Георгиев въздъхна облекчено, погледна го възторжено под ъгъл и отговори:

• Така е, войник, свободен си!

Войниците отминаха пак така в пакет, както бяха дош­ли. Коментираха възбудено по инцидента и хвалеха мъж­ката постъпка на войника.

• Откъде взе парите?

• Мои са, от заплатата ми!

• Двама с теб света може да излъжем, но един друг никога! Нали знаеш, че безотговорните дни на револю­цията свършиха! Свърши и печалбата на едро, сега само от заплатата! Който не ги почита, губи! Иди при интен­данта и му предай, че аз те пращам. Да определи човек за приемане на склада от теб! Зачисли се в резервната дружина и заминавай на фронта! - сърдито и авторитет­но нареди адютантът.

Артелчикът се смути и ръцете му започнаха да трепе­рят. За първи път той разбра силата на пагоните, макар и произволно сложени на раменете. Под тях беше авто­ритетът на длъж-ността - адютант, което значеше много на военен език. Брадата му заигра от уплаха и на горната челюст до мястото на двата паднали зъба един трети се полюшваше като откъртена вейка. Гърлото му се напъл­ни с кръв и той плю силно встрани. Заедно с храчката на земята падна и люлеещият се зъб. Отворът на горната челюст стана голям и фъфленето се чувстваше осеза­телно.

- Господин капитан!.. Господин адютант!.. Нали се ше­гуваш? Ние, нали знаеш? Властта укрепвахме заедно! Се­га се падна да живеем като хора! През фашистко тормоз, сиромашия, работа без файда!.. Сега току-що се съвзех­ме с труд!.. И ти.. Недей!.. Нали знаеш - война, пук, пук и хайде в трапа.. Нека воюват фашистите! Ние откога ча­каме това време! Нали се шегу-ваш!

• Слушай и изпълнявай заповед! - отсечено каза Ге­оргиев.

• Чакай бе, човек! Другарю капитан!.. Гривна, разбе­ри, аз ще ти дам пари!.. Много пари!.. Милион!.. Два!.. Само не ме изпращай на фронта и не ме уволнявай от склада! Разбираш ли, два милиона ще ти наброя довече­ра, само ми кажи, че оставам!

Голямата цифра, която предложи Налъма, смути Ге­оргиев. Той не беше подготвен за такъв голям удар, за толкова много пари и остана с отворена уста. Езикът се показваше на импулси през пролуката на горната челюст, лявото рамо мърдаше надолу и нагоре като парализира­но. Той взе на фокус събеседника си, като намести глава­та си под нужния ъгъл и запита като в сън:

• Какво каза? Два милиона ли?!.. Кога ще ги имам?

• Довечера, щом се стъмни!

• А де, да видиш оти съм човек! Иди, работи в склада и никому нищо! Да не забравиш! Два милиона! Ако се случи нещо, да те нема, стегай се за война!

• Слушам, господин капитан! - за пръв път един дру­гар, застана пред другия в необходимата поза, която от­говаряше на длъжността.

33

С наближаване на заседанията на „Народния съд" по неописуем начин растеше обществената възбуда. За пър­ви път в хилядолетната история на страната цялата ин-телигенция беше повалена в пепелта и на нейно място застанаха невежи лумпени, обременени с криминални и неморални престъпления в миналото, с кърваво и корум­пирано настояще.

Вратите на адвокатските кантори бяха отворени от тъмно до тъмно, настана богата жътва за блюстителите на закона. Близките на подсъдимите търсеха защита, по­мощ и правда, но и едното, и другото бяха мъртви, власт­ваха неправда, жажда за отмъщения, незаслужено въз­мездие, пари и кръв!

Всеки обещаваше на клиентите това, което не може­ше да му даде, а получаваше много пари и злато. Нужда­ещите се, които искаха справедливост за несправедливо обвинените, даваха всичко - пари, злато, чест и съвест... Срещу лъжливи обещания за живот!

Недялко Звера беше определен от ОК на БКП за на­роден обвинител. Той не разбираше от закони, такива фактически нямаше. Той се ръководеше от инструкции­те на ЦК и ОК на БКП, а те бяха: Колкото е възможно повече смърт! Сега е времето да се ликвидира всичко, което би пожелало в бъдеще да има свое мнение, всеки, който не вярва в непогрешимостта на партията и исто­рическия път за победата на марксизма.

Речникът на Звера беше беден и той старателно, с мно­го усилие заучаваше наизуст, без да разбира същността на новата фразеология, която ставаше все по-популярна и модерна. Търсеше в миналото на подсъдимите черни петна в сферата на корупцията и беззаконията.

Като народен обвинител Звера получи модерен, лук­созно обзаведен кабинет, в който се чувстваше неподхо­дящ със зверската си мутра. Той разбираше това и се ста­раеше да измени фасадата си с нещо фалшиво, но приемливо. Понеже не можеше да измени естествените си ка­чества, той се стараеше да балансира с любезност при посрещането и изпращането на посетителите. Такива бя­ха и указанията на Комунистическата партия. Ръкуваше се с посетителите, предлагаше удобно настаняване във фотьойлите, черпеше с цигари и шоколадови бонбони. Изслушваше, записваше имена и дати в бележника. Обе­щаваше справедливост и живот от името на партията и най-важното - старателно приемаше големите откупи в пари и злато.

Един баща на задържан син след много молби за жи­вота му тикна в ръцете бяла кърпа, завързана на възел, и добави:

• Ето, вземи господине, това е цялото ни имане! Па­рите ги взеха други, когато тарашиха в селата за пари. Тези десет жълтици бяха скътани във възглавницата на жената, останали са от деди и прадеди, но щом е за жи­вот, за право!.. Пък ти, господине, запиши името му и помогни! Войник е бил, наредили му: „Стреляй!" И той какво да прави! Заповед! Стрелял! Ама човек не е уби­вал! „Язе кае, тате, стрелях високо, да се изплашат и побегнат!" Стреляли и от другата страна. От войничетата има жертви, сакали да им вземат оръжието! Не е оти­шъл на своя глава! В домовете на хората не е влизал! Това е било до складовете с оръжие и храна!

• Добре, дядо, бъди спокоен, ето - записах името му, ще проуча всичко и ако е така, както казваш, ще го осво­бодим! - отговори обвинителят и стана от стола, с което искаше да каже на стария, че разговорът е свършен и трябва да си отива.

След стареца той превъртя ключа в бравата, гореше от желание да види с очите си блясъка на златото. Златните пари звъннаха напевно в дланта му, блясъкът на жълтия метал изпрати на тавана бели петна и той само­доволно потри с ръка ръбестото си чело, което прилича­ше на главата на одран козел. Така, и книжните пари са пари, но златото е пара на парите! Притежателят на зла­то е винаги богат! Виж ги ти, фашистите му с фашисти, десет жълтици минавали от ръка на ръка, от поколение на поколение и никой не ги прахосвал, за да стигнат до мен като цена на един човешки живот! Значи във възг­лавниците на селяните имало пари! Виж ти, хитреците му с хитреци! Как не знаех това тогава, когато можех да ходя по къщите! Защо само 40 безотговорни дни опреде­лиха другарите от ЦК, защо не бяха поне 100, човек би се поучил от грешките си, ако не от грешките на другите, би спечелил повече, би спечелила и партията, защото ще изпълниме призива за изземване на капитала от ръцете на богатите! Сега е вече друго, закони, прокурори, фор­малности, то още ги няма, ама ще се родят! Нищо, те ще бъдат, за да съдиме по тях безпартийните, нас, партий­ните членове, ще ни пази майчицата партия, тя няма да ни изправи пред закона!

На вратата се почука и Звера трепна уплашен. Мушна жълтиците в джоба на сакото, като не успя да ги завърже в кърпата, а само ги зави няколко пъти. Груб мъжки глас запита:

• Кого търсите?

• Господин народния обвинител? - отговори плътен женски глас.

• Другарят Недялко ли? Тук е, чукайте по-силно!

Женските стъпки се стаиха до вратата и тоя път чука­нето беше по-силно. Звера се обади отвътре с грубия си глас:

- Влез!

Месинговата брава се наклони надолу, но вратата не се отвори.

• Сега! - отново се обади той, завъртя ключа в обрат­на посока, отвори и направи път на жената за влезе. Из­мери я с разногледия си поглед от петите до главата, заобиколи я, като продължи да я оглежда нахално и сед­на зад широкото бюро.

• Заповядайте! Седнете! Кажете какво има? - запита той, като се мъчеше да се усмихне, но това не му се отда­ваше сполучливо, той взе една празна папка и започна да я премества от лявата си страна на дясната и обратно, с което създаваше впечатление на деловитост.

Жената направи неуверено две крачки напред, прег­лътна заседналото в гърлото смущение, ъглите на тън­ките й устни трепнаха.

- За мъжа ми, господин обвинител.

Звера остави папката на мира и подпря с длани брада­та си. С това създаде впечатление на човек, готов да слу­ша съсредоточено.

• Получихме обвинителния акт, искат му смърт - обяс­ни тя и посрещна със снежнобялата си кърпичка накипели сълзи.

• Какво? Не сте ли доволни? Какво друго може да се иска за него, един командир на полк, където са разкри­вани конспирации, измъчвани са хора, минали са през съд и лагери!

• Не сме доволни! Той беше войник, изпълнявал е за­поведи, не е вършил произволие. Каквото е имало, то е било по закон! Всеки е получавал заслуженото. Съпоста­вете деянията му със съществуващите тогава закони и ако намерите престарание или недоказана вина – съдете го! Вие знаете, че нелегалните нападаха общини, изгаря­ха архивите, убиваха хора, обираха пощите! Войската бе­ше силата, която пазеше реда и създаваше сигурност в гражданите!

• Не забравяйте, че тези хора бяха комунисти! Те из­пълняваха поръчението на партията за провеждане на саботажни действия, за подриване основите на фашистка­та държава. Това бяха прогресивни хора. За техните стра­дания ние искаме възмездие! Старите закони умряха, се­га ще умрат и тези, които ги прилагаха!

• Нима тези, които крадяха от хората и държавата, вършеха предателства и атентати, са патриоти?

• Щом са комунисти, те са патриоти! Те са се борили за партията, за нейната програма! Нашата партия е за наша, комунистическа държава!

• Повярвайте ми, моят мъж обичаше България! Той не е враг! Помагаше на задържаните, тъгуваше, когато ги съдеха, застъпваше се да няма смъртни присъди! Мно­го останаха живи, той измоли живота им от полковник Гологанов!

• Нека докаже това пред съда! Обещавам ви да му дам възможност. Той и защитата трябва да го доказват!

• Той не иска защита, не вярва в нея! Сам ще се защи­тава!

• Може и така, но с адвокат е по-добре! Вярно, те ис­кат пари, но за това са учили. Вие цял живот сте взима­ли, сега ще давате.

• Плащаме пари! Не сме богати, живеехме от запла­тата му. Това, което успявахме да спестим за цял живот, отиде наведнъж!..

• Как отиде? Къде?

• Взеха го тези, които обещават живот! Свекървата го дала, нали й е син! Съдбата му зависи от вас!

- От мен не зависи, пари нямам!

Звера направи несполучлив опит да се усмихне и без­зъбата му уста се отвори грозно. Ъгълът на мустаците му увисна надолу, а косматата бразда на брадата се разши­ри и в долния й край лъсна мазна пот.

-Ако немате пари... имате ... тяло!..

- Тялото не се продава! - възрази Тинка и почервеня от срам и погнуса. Стана от стола и тръгна към вратата.

Стана и Звера и се упъти към нея с разтворени ръце. Жената се опита да побегне, но той я стигна до вратата и я обви с грубите си ръце. Борбата трая късо. Тинка се изплъзна и избяга. Зад нея просъска Звяра:

- Така ли, бягаш!.. Той ще бъде обесен!

34

Зимата властваше над стихналия провинциален град. Прясната снежна покривка имаше ослепителнобял цвят и хората премрежваха очи, когато гледаха в пухкавото наметало. Комините на къщите бяха пременени с чудно­вати бели шапки, а през черните пръстени на отворите дишаха нажежени печки. Пушекът беше бледосив и вър­веше право нагоре, сякаш се пазеше да не изцапа бялата премяна.

Загъната в топлото си кожено палто, Звезда вървеше със ситни стъпки на женствената си грация по прясната пътека на тротоара. Адвокатите надничаха зад стъкле­ните врати в очакване на клиенти, придумваха минува­чите, коментираха събитията на деня и предсказваха бъ­дещето. Ценко Стойков забеляза отдалече младата жена и в очите му светна лукав блясък. „Тя е получила обвини­телния акт на мъжа си и сигурно търси защитник" - мис­леше той и сърцето му заигра в тревога, че най-после ще застане срещу него Лястовицата, която беше харесвана от много мъже. Не дочака да се изравни с него, страхува­ше се да не я пресрещне друг или да се отбие в друга кантора. Затова се запъти срещу нея, като тренираше ус­тата си за любезна усмивка, търсеше в словесния си ар­сенал подходящи думи и намести големия възел на изно­сената си връзка.

• Добър ден, госпожо Симеонова, желая да говоря с вас, заповядайте в кантората ми. - Той беше свалил мъхестото си сиво бомбе, докато разговаряше с нея. Дър­жеше го с дясната си ръка малко встрани, на височината на гърдите. - Аз съм адвокатът Ценко Стойков.

• Не виждам повод за разговор, непознати господине, още повече с адвокат! - възрази жената с решителен тон.

• За делото на съпруга ви, искам да поема защитата, при това с нищожен, почти символичен хонорар! Ей та­ка, колкото да не е без хич! Близък съм с председателя на Народния съд - другаря Петър Каменов, от една пар­тия сме, БЗНС, и мога да ви бъда много полезен! Знам много хубави неща за него, ще ги изтъкна пред съда!

Нахалните му очи се местеха по тялото на младата жена, която в смущението си изглеждаше неповторимо красива.

• Любопитна съм да кажете какво знаете за него.

• Разбира се, ще ви кажа, заповядайте в кантората!

• Не! Там няма да дойда! Няма причина!

• Но, разбирате ли, много е важно! Аз просто без па­ри, само така, от добри чувства към вас!

- Благодаря, пестете си чувствата! Вашата съпруга има нужда от тях! - Звезда се опита да го отмине, но той й прегради пътя, като сипеше щедри обещания на безко­ристен благодетел и все още държеше шапката си в ръ­ка, на височината на рамото.

• Какво точно знаете за моя мъж?

• Много, много работи, че е добър и ще се старая да смекча наказанието му до минимален предел!

• Аз по-добре от всички знам това, че той е добър и невинен! Ако трябва, ще го доказвам, но няма да се на­ложи! Вие не живеете с пулса на времето, много работи не знаете! Друго ми кажете! Къде е той?

• Къде?.. Там, в затвора! Събраха всички, които ще бъдат съдени! Аз поех защитата на 12 души от тях, често ходя там. Вчера го видях и ми дожаля за младостта му!

Звезда трепна като ударена с камшик. Бялото обкръ­жение около нея потъмня, тя забрави, че е зима, искаше да види света в пролетна премяна, озарен от златистото сияние на надеждата. Пред очите й изчезна жалката фи­гура на благодетеля и тя протегна ръце напред, за да пре­гърне илюзията, че Фердинанд е жив! Бистри сълзи като безценни камъни изплуваха в ъглите на очите й и увис­наха там, където започваха дългите мигли.

- Господине, Вие шегувате ли се? Познавате ли добре моя мъж?

Изпеченият мошеник разбра, че жертвата е в капана, и се увлече в лъжата, с която провали първоначалния си успех.

35

Разпитите в затвора не преставаха. Денонощно извик­ваха затворниците, обещаваха им снизхождение, ако се простят със съвестта си и наклеветят други невинни в деяния, които е възможно да заслужат възмущението на публиката в съдебната зала.

Много от тях отказваха и се държаха достойно, но ня­кои, като Вълкашин Михайлов от Кюстендил (бивш кмет в село Селановци, Врачанско) се огънаха и приеха да кле­ветят и лъжесвидетелстват пред съда, станаха агенти на органите на МВР и ДС, за което подписаха клетвени дек­ларации. Чрез тях те научаваха това, което по друг път не можеха да узнаят. Тази мрежа впоследствие стана не обходимост за сигурността и органите на МВР използва­ха всевъзможни начини и средства за вербуване на аген­ти по най-чудновати начини, които една чиста съвест не може да допусне. Тук бяха на разположение всякакъв вид насилия, заплахи, изнуди и провокации. Целта беше да се подпише декларация за сътрудничество с органите на МВР.

36

Двама цивилни изведоха полковник Ангелов, като му сложиха белезници още в килията.

- Напред към канцеларията на директора! – нареди човекът с белега на лявата буза.

Когато застана в рамката на вратата, Ангелов се обър­на към съкилийниците си и каза:

-Ако не се видиме, сбогом, господа! Бъдете войници до последния миг от живота си!

- Сбогом, господин полковник! Ще се стараем!... - от­говориха групово обитателите на ки-лията.

Стаята на директора беше приятно топла, зад широ­кото бюро седеше непознат за Ангелов човек във военни дрехи и пагони на майор.

• Свалете белезниците! - нареди майорът, после посо­чи на Ангелов един тапициран стол и запита:

• Какво кафе предпочитате, Ангелов? Сладко или гор­чиво?

• Никакво! - отговори той глухо с нотки на възмуще­ние.

• Четири сладки кафета! - нареди майорът на човека с белега.

Встрани от Ангелов, на тапициран стол седна човек с автомат..Настана една дълга и мъчителна пауза, в която майорът и полковникът се гледаха очи в очи, без да раз­говарят. Двамата се разбраха един друг. Третият, който присъстваше, не разбра нищо.

Погледът на майора говореше: Безсмислена е всяка съпротива! Колко си жалък, като си безвластен, прили­чаш на разгримиран артист, по чието лице още личат сле­ди от грим! Говори, каквото те питам!

Погледът на полковника говореше друго: Краят е ясен. Щом смъртта е неизбежна, ще я посрещна достойно.

Човекът с белега донесе четири кафета, от които по­даде едно на Ангелов. Тримата започнаха да сърбат от чашите шумно, а Ангелов не се докосна до неговото. В устата му се разля горчива слюнка и той я преглътна.

• Вземете, Ангелов! В него няма отрова! Нинов, от­пийте, за да се увери! - човекът с белега сръбна на два пъти и остави чашата срещу него.

• Не се страхувам от отровата, майоре! Въжето е по-страшно! Не ми се пие!

• Както желаете! Искам да поговорим откровено като мъже.

• Слушам ви!

• Имаме сведения, че Стефанов искал да срещне Чер­вената армия с бой и после да се оттег-ли с германците. Дивизията е била готова за действие!

• Никога! Това е клевета!

• Някои офицери знаят това и го потвърждават пис­мено!

• Могат да говорят всичко, аз говоря това, което знам!

• Откъде знаете, че не е вярно?

• Ние с него коментирахме и той твърдо вярваше в загубата на Германия. Силно желаеше да останем извън войната и да запазим армията. Имаше влияние пред по­койния цар Борис и военния министър. Във Военния съ­вет винаги заставаше на това становище!

• Беше ли той германофил?

• Не, той беше родолюбец, патриот от голяма класа!

• Мразеше ли СССР?

• Почиташе руския народ, но не се възхищаваше от комунизма, тази идеология му беше противна.

• Значи мразил е комунизма?

• Отговорих!

• Да се върнем назад. Да не би да сте забравили, че той е подготвял дивизията за бой с Червената армия? Припомнете си и признайте това, като се подпишете. С това ще облекчите собствената си участ!

- Неверни сведения не мога да давам! Моята участ е ясна!

- Грешите, Ангелов! Ние имаме сведения, че той е враг! Вие го прикривате и отежнявате собственото си по­ложение! Това ще се отрази на присъдата!

- Стефанов е толкова враг, колкото съм и аз! Други нареждаха на него, той на мен! Нищо незаконно не сме вършили!

Майорът почервеня от гняв, удари с юмрук в бюрото и кресна силно:

• Той е враг и е вече мъртъв!

• Бог да го прости! Мъртвият не ви е враг! Вчера той, утре аз... всички, които не са с вас!

- За тоя език ще увиснеш на въжето! Ела подпиши тук! -поднесоха му един готов протокол за разпит, в който Стефанов беше оклеветен, за да бъде оправдано убийст­вото.

Остави го на бюрото и каза:

• Не мога да подпиша! Генералът не беше враг!

• Марш, гад с гад! Отведете го! Пригответе и въжето! - крещеше истерично майорът.

В килията свалиха белезниците и отново закачиха теж­ката верига. Той стоеше сред килията с тревожна готов­ност, прекръсти се и съобщи:

- Генерал Стефанов е убит! Бог да го прости!
Човекът с белега подписа клеветническия протокол вместо полковник Ангелов

• Господин полковник, за производството няма ли да черпиш - иронично подхвърли майо-рът на човека с бе­лега.

• Как няма, за смъртта на такъв гад като Стефанов -отговори той и извади от полирания бюфет голямо парче бекон, кашкавал и плетена дамаджана с новоселска гъмза.

• За здравето на другарката Гръбчева, добре е оцелила врага, върви й на генерали, след Луков, този е втори!

37

Списъците на подсъдимите с предварително опреде­лените присъди се обсъждаше в комитетите на различни нива, съгласуваха се с коалиционните партии, участнич­ки в ОФ, но решаваща дума имаше Комунистическата партия. Тя наложи своята линия - да се ликвидира всеки потенциален противник на бъдещата й дейност. Всеки, който се опитваше да занижи тежестта на престъплени­ята и присъдите, биваше дамгосван с прозвището „враг". Така Отечественофронтовската коалиция умря в първи­те дни след 9.09.1944 г. и партията на комунистите по най-брутален начин налагаше некомпетентното си мне­ние по всички въпроси.

Черните миши очи, които блестяха злобно под гъсти­те вежди, надвиснали над сплеснатия нос, заиграха нерв­но, широката редкозъба уста се разтвори от изненада. По изпъкналото чело се явиха червени петна и Звера кресна:

• Партньорството свърши, драги! Който желае да си запази мястото, ще се прости с единството между нас и ще приеме слугинството! Друг път няма! Който не е съг­ласен и е против нас - бесилки има! Комунистическата партия ще ръководи, а вие ще слушате! Такива са инст­рукциите от Москва, така нареждат другарите от ЦК. Ге­мето и Велчев не ни плашат! Техните дни са броени!

• Защо го казвате сега? Така ли мислят в ОК на БКП?

• Точно така! Аз имам инструкции, затова говоря та­ка! Ако желаеш да ни служиш и да живееш добре, оста­ни, ако не - напусни. Досието ти е готово, ще те изправиме пред Народния съд! Вместо ти да съдиш, други ще съдят теб!

• Аз нямам провинения, нали бях интерниран?

• Наивнико, нима тези, които измряха без съд, бяха виновни? Що се отнася до теб, от лю-бовницата ти Овча­рова знаем всичко. Тя събира подкупи от близките на подсъдимите и де-лите. Освен това по своя линия ги из­ненадваш! Първите оплаквания срещу теб постъпиха!

• Как? Кой се оплаква?.. Аз нищо... никого!..

• Оплака се жената на полковник Ангелов! Освен па­ри взел си скъпите накити от чисто злато!

• Не е вярно! Врагове! Искат да ме компрометират! Ще подпиша всичко, което предложи-те! Смърт на всич­ки, които хвърлят кал по нас!

Звера подпря с длан брадата си и черната бразда се покри с мазна пот. Той се мъчеше да си спомни нещо по тоя въпрос и даде на Каменов следния съвет:

• При всички случаи остани при земеделците, ние ще те приемем в партията тайно, така ще ни служиш най-добре! Ще членуващ в БЗНС, а фактически в БКП. Ние ще те издигнем на ръководни постове, това е нужно са­мо за заблуда у нас, а и за външния свят. Ще създадем впечатление, че КП управлява в коалиция с БЗНС, с ко­гото е в братски съюз. Такава е инструкцията от ЦК, то­ва го искат другарите от Москва!

• Това е добре, но начело на БЗНС стоят хора, които няма да се поддадат на изнудване и заплаха - това са Ге­мето и Никола Петков. Те ще разберат двуличната ми дейност и ще ме изключат! Тогава край на всичко!

• Защо се плашиш? Ти фактически ще членуваш при нас, ние ще те закриляме! Там ще си в командировка! Не се страхувай, тяхната мяра е взета! Досиетата са готови! Тяхното свършва на бесилото!

• Те са чисти, не са корумпирани, безспорни водачи на народа и тяхното отстраняване е трудно!

• Ще ги обвиним в предателство, в контакт с чужди разузнавания против интересите на България и СССР. Така ще отчуждим народа от тях и един по един ще бъ­дат ликвидирани. На тяхно място ще поставим наши хо­ра, така че от горе до долу ръководителите на БЗНС да
  са тайни членове на БКП.

Каменов не беше много весел. Той тъгуваше вътреш­но за хубавата демократична програма на БЗНС, за лю­бовта на селяните, но тайно се радваше, че запазва висо­кия пост на председател на Народния съд, който се оказа много доходен. Това раздвоение той сподели със Звера:

- В такъв случай край с партийните идеали на съюза, край на аграрната програма, след която вървяха масите!

- Идеалите и програмите умряха, не само на БЗНС и нашата на БКП. В бъдеще няма да работиме по програ­мите на досегашните си партии, а по инструкции от Мос­ква. Там ще се планира вътрешната и външната полити­ка. Ние ще бъдем само изпълнители! Задачата засега е да ликвидираме тези, които са в затворите като останки от миналото! След тях ще има други, ще се редят процес след процес!

Каменов се учудваше на събеседника си. Той не подо­зираше в него такова проникновение в бъдещето и запи­та любопитно:

• Откъде знаете, че ще бъде така? Аз мисля, че с този съд всичко ще бъде свършено!

• Знам го от историята на КПСС - каквото е било там, ще бъде и тук! Ние буквално копираме модела на кому­низма оттам! Свършиме ли с тези, ще започнем с ваши и наши! Първо ще се опълчат земеделците и ще бъдат лик­видирани! След тях, за да се утвърди генералният секре­тар и да има един безспорен водач, трябва да паднат главите на много други! Вземете процесите в СССР. Там загинаха милиони, за да утвърдят безспорното господст­во на другаря Сталин! Може би те са негодували, имали са други идеи, но засега той е начело, него ще слушаме, защото с него победихме в жестоката война! Ако не бе­ше той...

- Благодаря ви, другарю Недялков, за добрата лекция и никому нищо! Партийна тайна! Пък не слушайте жен­ските приказки за подкупите, това са клюки - днес за мен, утре за вас, ще се опитват да ни злепоставят, но ние трябва да бъдем единни!

* * *

Цветана Овчарова беше от ония кораби, които не се застояват дълго в едно пристанище. Странствуването и разнообразието бяха нейното хоби. Като любовница на председателя на Народния съд тя влизаше в контакт с близките на подсъдимите. Някои я търсеха, а другите тър­сеше тя, като предлагаше скъпоплатени услуги.

За да си създаде авторитет на влиятелна застъпница, тя издейства освобождаването на някои хора, задържани по стереотипните обвинения. Разбира се само срещу го­лям откуп! Онова, което получаваше за ходатайството си, според уговорката с Каменов тя трябваше да дели с него винаги по равно. В търговията със съдбите на хора­та няма честност и не може да се търси такава. Каменов знаеше това и следеше отблизо дейността на партньор­ката си. От друга страна, Овчарова знаеше, че това е вре­менно и изнудваше, грабеше с две ръце, а делеше полу­ченото с една. От печалбата тя задържаше за себе си 2/3, а 1/3 даваше на Каменов. Сумите бяха големя, защото тя беше жестока и това създаваше у Каменов впечатление­то, че получава половинката. Възможността му да про­вери беше твърде малка. Той избягваше да влиза в кон­такт с изпадналите в немилост. Знаеше от Звера, че го следят и винаги се съобразяваше с това. Веднъж съвсем случайно във влака той се натъкна на човек, чийто син беше между задържаните и предадени за съд.

- Господине, синът ми е невинен, даскал беше в съ­седното село, залъга тамошно момиче. Ех, хубаво беше, но го харесал и друг. Той беше учил, недоучил, не му вър­веше в училище и напусна. Започна работа и там не удър­жа, умешаха го в кражба и беше в затвора, ама нали от­
вориха вратата за всички, излезе и той и сложи на ръка­та си червена лента. Нарами пушка и една нощ извикаха момчето уж за малко, та до днес! От хората чувам, че една вечер насила грабнал девойката, повлякъл я, но тя се въргаляла на земята, плакала, викала, отървали я хо-рата. Друга вечер с пушка отишъл у тях и казал на роди­телите й: За жена я сакам, ако не рачи, ще ви довърша до един! Една седмица срок ви давам! Изтекла седмицата и той пак отишъл с пушката.

Какво, кае, решихте ли? Хайде, тръгвай ма! Какво се скумросваш, оня фашист нема да се върне, на въже ще увисне!

Рекъл бащата да запази чедото си, но от този непрокопсаник спасение няма. Какво стана, да те е страх но­щем в двора да излезеш! Не е лъжа, господине! Ако поз­наваш някой от Бранковци, питай, ще ти кажат за Тодор убиеца! Най-важното, не го осъдиха! Било такъв месец, дето всеки можел да убива, без да го съдят!..

- Как така ще убие човек? Какво стана с убиеца?

- Нищо, нали ти казвам какъв месец имало, него улучил и нищо! Убитият го нарекоха фа-шист и толкоз! За­канил се на партиен член! Вие сте учен, ваша милост, та кажете - има ли закони, няма ли? Всеки те лъже, всеки обещава, всеки скубе и аз дадох, за да спася живота на сина си, но...

- Кой те лъже? Кой ти обещава и на кого даде? - запи­та Каменов.

- Човек, когато е в нужда, от дявола помощ търси! Ед­на жена ми препоръчаха, Овчарова се казва, била близка с тоя, дето ги съди. Най-главният бил, 400 хиляди сака и язе ги дадох! На заем взех 100 хиляди, защото нямах толко, но щом е за живот!... Измина седмица и ни пари, ни момче!.. Отивам пак при тая Овчарова да видя какво ще ми каже. Ако и сега мънка, ша ида при един, дето му думат Звера! Ще му разправа както на ваша милост, пък каквото бог даде! Некоя нива бих дал, ама да видя сина си свободен! Предварително не давам!

Черно-жълтото лице на Каменов потъмня, доби зем­лен цвят, хоризонталните бръчки на челото му се сгъсти­ха, той извади тефтера и запита стария:

- Как се казва синът ти, господине?
Старецът го изгледа уплашено и каза:

• Господине, ти дали нещо се засегна? Да не напра­виш лошо на момчето, добро вече не чакам!

• Добро ще ти направя, след два дни момчето ще бъде вкъщи! Но ти ще ме слушаш и ще изпълняваш!

Селянинът все така уплашено гледаше събеседника си. Преглътна заседналата в гърлото мъка, каза трите имена на момчето и се прекръсти.

- Бог здраве да ти даде, господине, на жена, на деца, пък дано ми помогнеш! Помогни на един невинен! Бог ще помогне и на теб! Пари немам, каквото имах, дадох. Ако си дойде момчето, ще продам една нива от 5 декара и ще се отчета! Ограби ме оная градска гевендия! Други са фалат, че помага!

• Разбрано, дядо, няма да ходиш никъде! Слез на дру­гата спирка и право вкъщи!

• Ще те послушам, ваша милост! Учен човек сте!.. -каза старият и нарами червената торба, от която се по­казваше глава праз лук. Сети се нещо, застана пред Ка­менов и каза:

• Ти кой си, ваша милост, нали ти казах, ще продам една нива, кажи как ще те намеря?

• Няма да търсиш ти, аз ще те намеря, адреса нали имам!

• Е, хайде тогава, сполай ти, пък бог здраве да ти дава. Да не затриете тефтера, ваша милост, да беше записал още веднъж?

• Бъди спокоен, дядо, в тефтера има още много важни неща.

• Ваша работа, вие сте учени, знаете си работата! Язе сакам само да кажа! Да не остане там в тефтера!

Старият слезе на следващата гара, огледа пустия пе­рон. Вятърът духаше студен от север и гонеше бели къд­рави облачета. Обратният влак беше късно следобед. Той наметна червената торба през рамо и си каза:

- Кой ще чака сега влак? Язе криле имам, ще прехвръкна баира и за два часа съм в дома! Ще се радва баба­та, сълзите й изтекоха и прозорците протри да се взира в тях!

38

Природата е неузнаваемо разнообразна! Хората, как­то не си приличат по лице и по глас, така са различни и по характер.

Овчарова не можеше да очаква от Каменов повече от временната материална изгода и необходимата физичес­ка близост, възникнала от обстоятелството, че семейст­вото му отсъстваше, а тя беше разведена и свикнала да сменя партньорите си като долно бельо. От тази близост в момента, когато той с един подпис решаваше съдбата на хората, се създаде неповторимата възможност за един нечувано долен бизнес и тя използва това невъзмутимо и брутално.

Двата големи пътнически куфара бяха пълни с пари и това повиши самочувствието й. - Сега е време да си из­бера мъж по вкус! От зестрата не остана нищо, но от 10-те милиона, които лежат в куфарите, ще превия врата на надменния Тодор Ангелов, който е решил да се ожени за жена с три качества: млада, хубава и богата! Тя се огледа в огледалото и външният й вид я задоволи, само тези бледосини торбички под очите я уплашиха. Тя ги разтри с ръце и те временно порозовяха. Ще го поканя на вечеря, но вкъщи или на ресторант.

Тодор Ангелов използва едно отсъствие на Каменов и беше гост на Овчарова. Тя се показа изкусна домакиня в приготвянето на печено прасе, но се отличи и в сервира­нето, което беше по всички правила на етикецията. Гос­тът остана очарован от всичко, особено от пачките с па­ри, които видя подредени в бюфета, когато домакинята уж по небрежност отвори едно от чекмеджетата, за да търси книжни салфетки. В очите на сребролюбеца пламна дива страст и той невъзмутимо запита: На каква зес­тра може да разчита, ако решат да се оженят?

- На 5 милиона! - отговори скромно, но уверено тя.

- В налични пари или в недвижимо имущество?

- В пари! Като недвижим имот имам 100 декара пър­вокласна земя!

- Ние не сме земеделци, бихте ли я продали? За да живеем добре ни трябват пари! Вие сте без образование и ще харчите наготово.

- Вашата годишна заплата е 150 000 лева, аз предла­гам в аванс 30-годишни ваши заплати плюс рентата от земята, което е два пъти повече от годишния ви доход. Това не компенсира ли липсата на образование?

- Моят доход е много по-голям от това, което взимам по ведомост. Приемам, ако полови-ната от зестрата вне­сете на влог на мое име! Нали ще бъдем едно!..

Колкото и корумпирана да беше Овчарова, това иска­не й се видя долно и по лицето й се появиха червени пет­на. Вгледа се в безизразното лице на събеседника си и каза:

- Моите старини са осигурени, аз съм дъщеря на богат род! Мога да остана неженена и да сменявам мъжете си по избор! Такъв пазар е недостоен!

Отговорът смути Ангелов. Той беше решил да не из­пуска случая да разполага с един огромен капитал. По голия му лоб се показа ситна роса, която той изтри с кос­теливата си ръка.

- Нали знаете, че животът се състои от дух и материя Аз ви обичам, но това е недостатъчно. Няма ли пари, няма любов! Когато парите излизат из вратите, любовта излиза през комина. Това го искам по-скоро, за да изградя вашия авторитет. Хората ще говорят за това и вие ще се издигнете в очите на обществото! Аз имам син, тряб­ва да го осигуря!

- Всичко, което ще остане след нас, е негово! А ще има какво да остане!

В куфарите лежаха 5 милиона, които тя не обяви, за­това щедро и с великодушен жест предложи:

- Той е твърде малък, но 1 милион за него, това смя­там, че звучи добре, и за вас един, за-щото в обществото ще ви питат какво донесе невестата.

Сребролюбецът почти възкликна от радост.

• Благодаря ти, ти си умна и делова жена, такава сто­панка ми липсваше досега! - Той я прегърна и целуна по двете страни, на бялото перде се преплетоха две сенки -на мъж и на жена, когато се разделиха, две чаши звънна­ха за щастие.

• Кога ще се съберем? - нетърпеливо питаше Анге­лов, не от накипяла страст, а от жажда за пари.

Овчарова се мъчеше да прикрие връзките си с Каме­нов, които бяха публична тайна. Тя искаше да остане сво­бодна още един месец, докато траят заседанията на На­родния съд. Премисли и запита:

• Може ли след месец?

• Защо да чакаме, без това се открихме късно!

• Аз свикнах така на свободен живот и сега..

• Ти пак ще бъдеш свободна!.. Квартирата ще запа­зиш! Аз трябва да знам, че имам жена! После... зестрата!

За Ангелов дейността на бъдещата му жена и произ­ходът на зестрата бяха пределно ясни. Не го интересува­ше минало, настояще и бъдеще. Той беше готов да я ос­тави да продължи двойната игра, но искаше да вземе в ръцете си двата милиона, които тя му обеща. Моралът за него не беше задръжка, това беше предразсъдък и еснафщина, която сребролюбецът беше надживял. Най-важно­то бяха парите и рентата! Изчезнат ли те, Овчарова ще бъде след тях! И единият, и другият знаеха това, но паза­рът беше факт, наздравицата беше вдигната и от следва­щия ден в продължение на близо два месеца тя беше слу­га на двама господари, както и двамата знаеха за общия слуга. При комунистическия морал това е допустимо. Ни­що необикновено, спазен е принципът за интересите на всеки един. Всички печелеха, губеха само едни - тези, които имаха нужда от ходатайството на Овчарова и от помощта на председателя на Народния съд. Това бяха беззащитните и онеправданите, на които се падна злият жребий да умират прави.

39

Почти всички делегати от селата говореха със загри­женост за натиска, упражняван над тях от местните пар­тийни организации на комунистите. Изнесоха се много факти за побоища, закани и интернирания в Белене на дейци от БЗНС. Околийското ръководство изслуша оп­лакванията, които за него не бяха нещо ново и непозна­то. Те изпитваха същия натиск, защото сигналът беше даден отгоре надолу и атаката за привеждане в послушност на останалите партии на комунистическата беше даден отгоре.

Единственото нещо, което конференцията можа да направи, беше да гласува резолюция до ПП на БЗНС, да го запознае с фактите и да иска помощ. Малцина от учас­тниците в конференцията знаеха, че и ПП е безсилно, че в неговата дейност се чувства присъствието и натискът на комунистите. Много мислеха, че така е само по вина на непросветени, груби и жестоки хора. Те не разбираха, че всичко се върши по инструкция.

След конференцията, околийските ръководители на БЗНС - адвокатите Ценко Стойков и Петър Каменов оти­доха на обяд в ресторант „Нептун". Там Каменов беше постоянен посетител и за него имаше винаги запазена маса.

• Какво ще кажеш, колега, дали действително се вър­шат насилия по места, или нашите хора искат повече, отколкото им се полага и отказа смятат за незачитане?

• Изнесеното е вярно, даже малко се каза за него! Ска­лъпват се обвинения срещу най-добрите хора по места и ги изпращат в лагери, за да сплашат останалите и да не им пречат! Това се върши по инструкция от ЦК.

• Докога ще бъде така и как ще работим в бъдеще? Ето, и при нас се чувства натиск! Петър Братков е арес­туван като член на околийското ръководство и интерни­ран! - Каменов всмукна дълбоко цигарения дим. Вгледа се в очите му, една ехидна усмивка разпъна тънките му устни и на челото се показаха гъстите хоризонтални бръчки.

• Не разбираш ли откъде духа вятърът? Натам ще вър­вим и ние, ако искаме да живеем добре и да се ползваме от облагите, които ни предлага властта! Ако не приемеш едно послушно и безропотно поведение, ще бъдем под­менени с други, но целта ще бъде постигната! Тази под­мяна ще се извършва бавно, но непрестанно! Винаги за всичко има хора!

• Какво ще кажат другарите от ПП? Гемето и Петков няма да приемат сътрудничество в неравноправно поло­жение, а Гемето има подкрепата на западните демокра ции. Ние още нямаме окончателен мир.

Каменов се надсмя на наивното предположение, че за­падните демокрации от военната коалиция могат да влия­ят на събитията в страната и добави:

- Демокрацията е най-добрата форма на държавно уп­равление, но тя е болна, неизлечимо болна, страда от про­тиворечия в самите партии и най-важното между демок­ратичните държави като цяло. Диктаторска Русия ще из­ползва тези противоречия за свои стратегически цели и това ще продължава до окончателната победа на кому­низма в света! Ако Западът не проумее тази стратегия, една по една държавите ще падат в краката на Русия, демокрациите ще изчезват, събаряни от разложителния бацил на комунистическата революция! Между нас и ко­мунистите има и друго противоречие - по външната по­литика. Ние сме за национална политика, за ненамеса в нашите вътрешни работи! Русия както царска, така и ко­мунистическа желае едно стабилно влияние на Балкани­те именно чрез едно вярно комунистическо правителст­во. Под формата на интернационален дълг това прави­телство ще служи не на интересите на България, а на СССР! Нашето ПП в тоя състав няма да приеме това и ще започне тяхната промяна. Ще ги опетнят в несъщест­вуващи престъпления, ще ги съдят и ще ги ликвидират един, след това друг, дотогава, докато там се настанят послушни на Комунистическата партия пионки! Това е истината и ние трябва да я приемем като неизбежен, жа­лък факт, ако не желаем славата на изчезнали безименни герои.

Стойков слушаше събеседника си съсредоточено, ка­то примигваше често. Сваляше и слагаше очилата с теж­ките рогови рамки, потриваше стъклата без нужда и гле­даше над тях лицето на събеседника си, за да се увери, че действително земеделецът Каменов говори това и раз­съждава така. Той не подозираше, че Каменов е приет тайно за член на Комунистическата партия. Затова по­бърза да смени темата на разговор.

• Къде се намират досиетата на всички подсъдими, включително и изчезналите, които ще бъдат включени в протоколите на Народния съд, за да се оформи смъртта?

• При мен, но само на живите, за изчезналите получа­вам писма от местните комитети с трите имена и сте­реотипно обвинение „враг на народната власт". Изчез­нал безследно! За осъждане от Народния съд! Какво по­точно те интересува? Имам право да искам пълна ин­формация!

• Язък, изпуснах лястовицата!

• Каква е тая зимна лястовица?

• Не знаеш ли, жената на адютанта Фердинанд Симе­онов!

• Не е един! Не ги знам така, с трите имена мога да го открия!- Фердинанд Тодоров Симеонов - отговори Стой­ков, а Каменов извади черния тефтер и записа трите имена.

• Ще се интересувам за подробности! Жена му как се казва?

• Звезда, учителка по литература в мъжката гимназия. Планувах да я прекарам на тясно, хвърлих примам­ката, но не кълве!

• Ще я оплетем, имаме тази възможност, ще я призова като свидетел, ще установим контакт и току виж кац­не, я в твоя кафез, я в моя!

• Няма да се караме, нали знаеш приказката за малката любеничка и малката женичка?.. Има за двама ни!

Каменов се засмя цинично, златните зъби блеснаха в десния ъгъл на тънките му устни. На челото му се пока­заха хоризонталните бразди със землен цвят.

40

Каменов не прие отначало с радост длъжността пред­седател на Народния съд. Знаеше, че ще трябва да под­писва смъртни присъди на невинни хора и това го смути. Колебанието не трая дълго. Възможността да ограбва подсъдимите заглуши всички нравствени смущения. Той се виждаше милионер за няколко месеца, което при дру­ги условия не би постигнал години наред. Смущаваше го и възможността, че ще има хора, които ще спечелят от това мероприятие, без да обременяват съвестта си със смъртни присъди. Възмездие! Възможно ли е възмездие? Превратности в живота на една малка страна като наша­та не са изключени! Когато мислеше така, стигаше до решението: Не мога! Нямам сила да подписвам смъртни присъди! Сложете друг! Защо определихте за тази длъж­ност мен, земеделеца?.. Всеки се страхува от прозвището убиец! Ако откажа, ще изведат полицейското ми досие и това, че съм взимал подкупи от близки на подсъдимите. Това е достатъчно, за да увисна на въжето!.. За всичко друго е за предпочитане един час по-рано, но за смъртта и възмездието - един час по-късно. Обикнах радостта на властта и не можа да се откажа! - реши в себе си Каме­нов и се впусна във вихъра на беззаконията.

Папката с писмата за безследно изчезналите расте­ше, списъкът стана страхотно дълъг. Толкова жертви око­лията не е давала през всичките войни, взети заедно! По гърба на Каменов полазиха студени тръпки, но не от то­ва, че срещу него ще застанат невинни хора, на които той ще произнесе незаслужена присъда - смърт. Плашеше го дългият списък на безследно изчезналите... Когато вписваше имената на безследно изчезналите в общия спи­сък, той подчерта три от тях, които познаваше добре и реши да проучи обстоятелствата, при които са „изчезна­ли" и обвинението срещу тях:

1. Първан Кръстев - собственик на две мелници, бо­гат по рождение, предприемчив, помагал на много бед­ни. Последовател на Александър Цанков, предал Шикера (бившия околийски управител на Оряхово в ръцете на жестоки хора, които го убили) след юни 1923 година.

2. Цветан Йолов Макшутов - запасен фелдфебел, ин­валид и пенсионер от войната 1915-1918 година. Патри­от, политически неориентиран.

3. Петко Николов Петков от с. Цар Петрово - работ­лив и заможен селянин. Общински съветник, подпома­гал бедните, политически неориентиран.

Каменов записа срещу трите имена своите лични впе­чатления и нареди да бъдат извикани партийните секре­тари на съответните населени места за изясняване на слу­чаите.

• Атанасе, познаваме се и не бива да се лъжем! Впи­сах имената на вашите изчезнали през безотговорните дни на революцията и ще оформя присъдите, но искам да ми разкажеш точно и подробно как стана всичко то­ва! Не за обществено достояние, а за моя информация.

• Ще ви разкажа, другарю Каменов, но то не трябва да се записва, това е партийна тайна, черно петно в истори­ята на партията и трябва да умре заедно с нас!

• Разбира се! Както виждаш, аз не записвам, не искам писмено, а за да знам обстоятелствата. Аз сам ще подпиша смъртния протокол и искам да бъда добре информи­ран за това, което подписвам.

• Получихме указание от ОК на БКП да вземем власт­та, да арестуваме тези, които смятаме за опасни. Той бе­ше първият, след него останалите му приятели, факти­чески тези хора нямаха никаква вина! Очаквах, че ще ги предупредим и ще ги пуснем, така мислехме ние, но дру­гите надделяха:

„За какво чакаме! Революция без кръв не е револю­ция! Смърт!" Спорехме, карахме се, но те надделяха. При­готвиха тояги и като се стъмни на 14 септември, започ­наха да бият жестоко един по един. Организатор на ця­лата работа беше д-р Баев, всички го слушаха като най-учен! Ние си окървавихме ръцете, а той събираше пари! Взе първи неговото злато!

• Как е взел златото на човека?

• Много лесно, но вина имаме и ние. Изпратихме Ла­зар бозаджията да го арестува. Намерил го вкъщи, кога­то бъркал в голямата желязна каса, пълна с пари.

„Не мърдай - рекъл, - бай Първане, и с добро тръгвай пред мен! При съпротива ще стрелям! Такива са нареж­данията!" Първан започнал да се моли:

„Недей, Лазаре, от едно село сме, свои сме! Нали зна­еш колко пъти ти давах безплатно брашно! Пак ще да­вам. На всички сиромаси помагах!.."

Не приказвай какво е било! Сега е друго! Напред! -наредил Лазар. Като видял, че така не върви, Първан опи­тал с подкуп. „Ето, рекъл, в касата са 15 милиона и 800 жълтици! Половината за теб, половината за мен! Ще ка­жеш, че не си ме намерил! Аз ще замина през полето и през границата! Каквото бог даде!"

- Млък! - изревал възмутен Лазар от опита за подкуп. - Не забравяй, че съм комунист! Ние сме против капитала! Така ни учи партията!

- Партията не ви е учила еднакво, Лазаре. Вземи па­рите, за да живееш добре, а на мен ми дай живот!

Не се преклонил бедният Лазар, опрял цевта в гърба му и към общината. Касата останала отворена. В къща­та била само жена му на горния етаж. Тя не чула разпра­вията. Баев чакал стаен в гората. Когато двамата се затулили зад завоя, той с шмайзер под шлифера влязъл и право на отворената каса!..

- Умувахме къде да го закопаем, най-после решихме - в Коляковската градина край реката, между двете голе­ми върби.

Лицето на Каменов беше все така мрачно, студено с гъсти хоризонтални бръчки, наредени като въжета на ши­рокото му чело със землен цвят. Той допушваше седмата цигара, когато партийният секретар разправяше епизо­ди от революционната борба.

- Благодаря, Атанасе, добре сте работили, сега е мой ред да прикрия със законна дрешка това, което сте вър­шили в безотговорните дни на революцията за укрепва­не на народната власт.

41

Работният ден беше започнал. Над града се разстила­ше рядка мъгла, която извираше от коритото на Дунава, разливаше се из улиците на града и правеше видимостта по-малка. Нечистите прозорци на адвокатските кантори лъщяха замъглени отвътре от тютюнев дим, отвън ги бли­жеше рядката мъгла. Студената стъклена преграда от­деляше пушека от мъглата и те не можеха да се слеят заедно и да полетят на воля към висините на синия ку­пол.

Пред вратите на канторите се тълпяха плахи хора и си подвикваха един на друг, питаха за нашумелите имена на адвокатите.

Кантората на Петър Каменов се оказа тясна да пос­рещне клиентите и една голяма част от тях чакаха на­вън, като тропаха с простинали крака в дебелия лед и духаха на вкочанясалите си ръце.

Един важен мустакат мъж на средна възраст си проби път между чакащите, като обясняваше, че идва по служ­ба. В ръката си държеше плик от писмо. Пред самото бюро имаше гъста тълпа от човешки тела и той се опита да ги размести, но селяните го посрещнаха с лакти.

- Аз съм по служба, вика ме другаря Каменов, ето пис­мото.

Каменов се надигна от стола тежко, видя мустакатия човек, но това лице не му говореше нищо.

- Дайте ми писмото! - провикна се той. Няколко гру­би ръце се кръстосаха и му подадоха малкия плик.

Докато четеше писмото, лявата ръка чешеше брадата му отдолу. Той правеше това, когато се съсредоточава­ше. Хоризонталните бръчки на лицето се огънаха някол­ко пъти като талази на разлюляна от вятъра нива.

• Да, елате с мен! - каза той на мустакатия. Двамата се затвориха в малката будка, залепена в един от ъглите на кантората. Там се водеха поверителните разговори и се правеше пазар за живот или смърт.

• Както е написано в писмото, искам подробно обяс­нение на обстоятелствата, при които е изчезнал Петко Николов. Можете ли да обясните случая? Това е необхо­димо, за да впиша мотивите по присъдата.

Партийният се размърда на стола, сякаш някой вмък­на под него таралежова кожа. Столът проскърца болезнено от старост. По лицето на мустакатия блеснаха кап­ки пот и той ги изтри с дланта на лявата си ръка. Над очите му висеше несресана четинеста коса. Той преглът­на няколко пъти и облиза устните си с език. Това предис­ловие ядоса изнервения и всесилен председател на На­родния съд, който имаше поддръжката на две полити­чески организации - на БЗНС официално и на БКП по­верително. Той удари с юмрук в масата и кресна в лице­то на мустакатия.

- Вие се мърсите, а аз ви мия! Викам те да ми кажеш какво сте правили и защо, а не да се почесваш където не те сърби!

Поведението на Каменов още повече смути младия чо­век и той започна обяснението си веднага, без да беше го обмислил добре:

• Беше след девети, но датата не си спомням! Полу­чихме циркулярно писмо от Комитета на БКП да задър­жим привържениците на старата власт, хората от които се страхуваме, и да ги обезвредим!

• Как да ги обезвредите? Като ги убиете ли? Така ли пишеше в писмото? - сурово и строго запита Каменов.

• Думата убиване не беше употребена, ама пишеше да се обезвредят! Това си спомням добре! Ние започнахме да ги сплашваме с бой!

Каменов вече знаеше как е ставало сплашването и за­пита със сурова ирония:

- С какво ги сплашвахте? С тояги и колове ли?

- Кой с каквото намери! С ръце, с железа, но повече с тояги! Петко беше много силен и когато започнахме да го бием, той ни помагаше с ръце, взе кола от един и дамгоca c него двама от нашите! Единия бях аз! Ние избягах­ме от стаята, заключихме отвън и насочихме сре-щу него пушки! Предупредихме го да хвърли кола, иначе ще стре­ляме! Обещахме, че няма да го бием! Така след дълги преговори той се съгласи и изхвърли кола през прозоре­ца, но предупреди:

- Ако някой посегне да ме бий, и аз ще бия!

* * *

Задържаните комунисти бяха се издавали един друг. Участниците в конспирацията баща и син Йото и Въто Мирчеви се уплашили и без подготовка неорганизирано отишли в гората. Как е станало това, има неизяснени въп­роси, но те спали в партизанската землянка само една нощ - на 16 януари, а на 17 били разстреляни. По всичко личи, че в отряда е имало провокатор, но кой е, това не е разкрито. При акцията на преследването във Вълчешкия дол и околностите ла с. Княз Александрово (Димово) бя­ха убити 17 души. По неизяснени причини се спасява са­мо щабът от четирима души, между които и командирът Витко Иванов (Баку).

• Решихме в комитета, че за избитите другари ще ис­каме отмъщение - за една глава две. Решението го из­пълнихме. Единият от тях беше Петко Николов. Труд­ност ни създаде убийството му. Никой не посмя да влезе при него.

• Не се намери смела мишка да върже на котката звъ­неца - вмъкна с насмешка Каменов.

• Нямаше! Ако го застреляме, ще се разчуе в другата стая, където имаше много задържани. Проблем беше къде ще го погребем. Решихме с хитрост. Приготвихме един доста дебел и як люляков кол. Дадохме го в ръцете на най-силния и подмамихме Петко да излезе от стаята. Обе-щахме, че го освобождаваме. Беше късно през нощта. В коридора бяхме наредени така: Най-отпред човекът с ко­ла, който трябваше да го удари в главата, след него два­ма с пушки и след тях 6 души с въже със задача да го вържат. В обещанието ни за свобода той се съмняваше, но никога не помисли, че ще го убиваме. Затова, преди да излезе от стаята, той разговаряше с нас: „На никого лошо не съм направил! Никого не съм клеветил, с нико­го не съм се бил! Заем съм давал на много, едни връщат, други не, от никого не съм поискал! Всеки трябва да пре­живее на тоя свят! Вие имате деца, имам и аз! Радвайте се на вашите, нека са ви живи. Оставете ме, нека и аз се радвам на моите!" - Когато заговори за децата си, гла­сът му се промени, потрепваше от жал. Заплака и зарида като дете... Доплака се и на нас, бяхме готови да го оста-виме, но се страхувахме от него. Знаехме, че той никога няма да бъде наш, а хората го слушат, ще има избори, ще ни пречи! А не дай си боже, да му падне да отмъщава! Затова изпълнихме първоначалното си решение - смърт!

„Не бойте се, не съм страшен! Нямам нищо в ръцете!" - и отвори вратите да излезе. Щом се показа, колецът се стовари на главата му и той падна на прага. Шестимата с въжето го омотаха така, че не можеше да мърда. Дока­раха една запрегната каруца и го натоварихме.

Отначало мислихме да го хвърлим в някой закосте­нял бунар така, както е завързан. После решихме да го обесим. Никой от нас не беше виждал обесен човек, та повече от любопитство. Закарахме го в неговата курия, питахме го кое дърво си избира за бесилка. Това беше правото му за последно желание, последна дума. Той се оглежда дълго в огромните дървета, обикаля с поглед междата на мястото и най-после каза:

Оня клонестия дъб, под него почивах, когато косях ливадата! Тук мама е връзвала люлката, когато бях ма­лък, а те с тати събираха сеното. Тук, ей на тоя, отведе­ния клон, висяха шарените люлки на моите деца!.. Кога­то пораснаха, те сами започнаха да си връзват въже и
играеха. Щом сте решили да ме питате, на тоя клон, той гледа към селото, оттам изгрява слънцето!..

В очите му вече нямаше сълзи, само че гласът му бе­ше пресипнал. Сълзите дойдоха при нас, ама партийното решение беше по-силно! Изпълнихме последното му же­лание. Метнахме въжето на отведения клон, където майка му е връзвала люлка, където са се люлели децата му. Про­весихме въжето, но нямаше стол. Двама души го вдигна­ха от земята, като го хванаха за бедрата. Завързахме клупа на шията и когато го пуснаха, въжето се скъса. Това се повтори два пъти. Третия път сложихме въжето двой­но... Умря, но не беше лесно! Дълго се люля на клона, силен и страшен!

Когато се успокои, отрязахме въжето над главата му и той падна по гръб! Очите му, силно изпъкнали и страш­ни, гледаха в клона, където беше вързано въжето! Макар и мъртъв, страхувахме се от него, беше много силен! За­ровихме го в сухата тръпка, така, както беше увит с въ­жето.

Партийният секретар свърши разказа, но не снемаше очи от вкамененото лице на Каменов. Той не знаеше що да прави, а Каменов мислено беше в ливадата на Петко Николов, под същия стар дъб, където ядоха печено агне и пиха рубинен мискет, под наведения клон на самотно­то дърво.

- Върви си! - каза Каменов глухо и партийният секретар изчезна бързо.

42

Звезда се хранеше вкъщи, като си готвеше сама. В дъл­гите зимни нощи, докато приготвяше храната за следва­щия ден, тя затопляше кухнята и използваше топлината за домашните занимания, а те бяха главно две: Подго­товка на учебната програма с проверка на класните ра­боти и ръкоделие за свои нужди.

Манчев застояваше при нея до късно, като се възпол­зваше от топлината. Той не палеше в стаята си печка, беше кален на студ и стоически понасяше ниските тем­ператури. Много често, когато намираше в халите месо, той купуваше, а Звезда го приготвяше и ядяха заедно.

Звезда имаше два пеньоара, които използваше вкъщи - единият дълъг, от хубав бархет в синьо с големи зелени лалета, другият до коленете, от червена коприна, изпъс­трен с тютюневи зюмбюли. Когато кухнята беше затоп­лена добре, обличаше копринения, а в студените дни но­сеше дългия от бархет.

Малките дни и дългите нощи бяха за младите учители истинско изпитание на волята и моралните им доброде­тели.

В един провинциален град клюките са нещо неизбеж­но, особено в едно размирно време. От думата любов два­мата се пазеха, макар фактически да бяха истински ро­би, пленени от неумолимата сила на интимната жажда. Двамата не бяха равнодушни един към друг. Тази физи­ческа близост и морална интимност ги омота с невиди­мата златна верига на взаимно влечение един към друг. Те бяха покорни пленници на тези прикривани чувства и чакаха с нетърпение да се стопи краткият зимен ден, за да се уединят между четирите стени на кухнята. Всяко действие и жест на единия говореше на другия за при­вързаност; за обич. Много често един от тях, а в някои случаи и двамата вършеха целесъобразни неща, които другият не беше поискал с думи, но мислено беше поже­лал. Това говореше за идеалния синхрон между думите на тези млади хора.

Често в такава близост, особено вечер преди единият да се отправи към спалнята си, устните пулсираха без думи хиляди пожелания за раздяла, жадни да се слеят завинаги в една блажена вечност.

Всяка нощ в студеното си легло Манчев решаваше на следващия ден да открие на Звезда, че я иска за жена. Всяка сутрин това му изглеждаше непреодолимо трудно и той се задоволяваше с мълчаливата наслада на взаим­ната близост.

Преминала ли е мъката за Фердинанд и изчезнала ли е надеждата за неговото възкресение? Повярва ли на ду­мите за неговия мъченически край? Ревнив ли съм към него? Ще ме обикне ли?

С тези неизвестни въпроси младият учител заспива­ше и се събуждаше.

Звезда се измъчваше от други въпросителни. В смърт­та на Фердинанд тя не се съмняваше, но тя не беше го прежалила. Времето не беше изтрило от съзнанието й чувствата, спомените за него бяха толкова свежи, а бол­ката от раздялата прекалено голяма.

Един неженен млад мъж с добро поведение и перспек­тиви в бъдеще ще свърже ли съдбата си с жена, която е била женена за офицер и носи неговото име, споделяла е неговото легло... Освен това той не е какъвто и да е и не е умрял със славата на герой. Името му е свързано с проз­вището „враг"! Няма ли да се уплаши от всичко това?

Така разсъждаваше тя, когато въртеше куките на ръ­коделието в малките си ръце, когато проверяваше клас­ните и когато изпитваше учениците на черната дъска. Тази мисъл беше нейно всекидневие.

Двамата не знаеха едно, най-важното, че всеки от тях е получил съгласието на другия, ако имаше необходима­та смелост.

Един хубав ден Манчев се върна от училище с твърдо­то решение да й се обясни. Тя беше го предварила. Седе­ше до прозореца в кухнята и през чистите стъкла погле­дите им се срещнаха.

Учителят се разля в щастлива усмивка, а тя поруменя и сведе тъжен поглед към ръкоделието.

- Добър ден - поздрави той все така радостен.

- Добър ден! Хайде да обядваш!

• Благодаря, обядвах - отговори той и видя на лицето й нервна маска. - Какво лошо има? - запита той с тре­вога.

• Не очаквам нищо хубаво! Лошо колкото искаш! Как­во искат от мен? Защо ме викат? Защо бъркат с нож в кървяща рана? - протестираше тя с насълзени очи и по­каза на Манчев едно кратко писмо.

- Да дойда ли с теб?

- По-добре да бъде унижаван един, отколкото двама.

- Една споделена тежест по-леко се носи!

- Не бива, ти нямаш никаква вина.

• Отивам, за да хвърля писмото в лицето му! - каза тя и облече коженото палто.

Около бюрото на Каменов имаше полукръг от хора. Звезда застана на левия фланг, за да ви-ди лицето му и той да види нея и поздрави студено, като му подаде пис­мото.

- Да, вие ли сте госпожа Симеонова? - запита той лю­безно, стана от стола и подаде към нея ръка за запознаване. Звезда държеше главата си високо, като опипваше с очи земления цвят на лицето му. Престори се, че не забелязва протегнатата ръка и тя остана да виси във въз­духа срещу нея. Каменов се почувства неудобно пред кли­ентите и каза:

• Да се запознаем, госпожо!

• Щом си пишем, значи се познаваме! - отговори тя и погледът й остана все така високо, а ръцете размени ед­на срещу друга в ръкавите на коженото палто.

Каменов прибра ръката си унизен. Хоризонталните бръчки на челото се сгъстиха и веждите се повдигнаха нагоре. В зеленикавите му очи блесна злобна мълния.

- Елате да поговорим по вашия въпрос! - каза той и тръгна напред към малката стъклена будка за секретни разговори.

-Аз нямам случай за разрешаване от вас! Каквото има, кажете го тук!

• Въпросът е за вашия мъж!

• Извикайте го! Идете при него! Вие можете всичко! Какво искате от мен?

• Ама той? Нали знаете!...

• Не знам нищо! Никой нищо не ми е казал, не съм го видяла!

• Ама той в казармата... Първия ден... Може да е греш­ка! Затова да поговориме!

• Питайте тези в казармата! Те знаят всичко! От мен какво искате?

• Обяснение!

• Връчете ми призовка! Ще се явя в съдебно заседа­ние!... За да разкажа за вас!.. Неговата дейност е ясна! Войнишкият правилник! Вашата е тъмна, за нея трябва да разкажете, за да ви познаят тези, които не ви позна­ват!

Брадата на Каменов трепереше нервно, пръстите на кокалестите му ръце барабанеха в бюрото неспокойно.

Ценко Стойков видя когато Звезда дойде при Каме­нов и дойде след нея, готов да поеме „защитата", която щеше да предложи Каменов (такава беше уговорката между двамата).

Твърдостта на младата жена го уплаши и той се суете­ше как да се намеси!

• Кажете ясно, какво искате от мен?

• Нищо! Нищо! Вървете си! - отговори бързо Каме­нов.

Звезда се обърна бързо кръгом и се блъсна в стоящия зад нея Стойков. Очилата му висяха на носа от блъска­нето и той ги посрещна с двете си ръце.

- Вие тук ли сте, благодетелю? - запита тя с презре­ние. Той наместваше очилата си, усмихна се ехидно и от­говори:

- Тука!... Тука!!!

- Тук, но ненужен!.. - отговори тя и напусна кантората.
Стойков излезе след нея ядосан. Каменов още стоеше и брадата му трепереше от нервна възбуда. Намери пис­мото, което й беше писал, скъса го и го хвърли в кошче­то за отпадъци.

Един от селяните възхитен от смелостта й каза:

• Машала! Пешкин жена, ей! Я не видех тая гащи ли връзва или фуста носи!

• Що не си гледал? Кьорав ли си? - отговори му друг.

• Язе у нега гледах! Тя като Богородица убава, ама като змия зла!

• Бягай по нея! Стигни я и виж какво има!

• Ба!.. Смея ли! Тя адвокатина уплаши, та мене ли!..

43

Студеният северен вятър утихна. Нощта настъпваше мрачна и студена, въздухът щипеше оголените носове на хората и един амбулантен търговец подвикна на съседа си:

• Тая нощ затвори кепенците! Зимата ще метне още едно от белите си черджета!

• Ба! По какво познаваш? Виждаш ли как се е закре­пил студеният въздух и не трепва, на добро е!

• Така е, но гъделичка по носа, това е от морския ми­рис!

• Позна, ей! Не вярвах, като го гледам така задрямало!

• От дядя съм научил това! Ти го запомни от мен!

Пушекът от комините на градските къщи отиваше на­горе, а краят му се губеше във високия син купол. Над смълчания провинциален град се сипеха леки едри паш­кули от пухкав сняг.

Петър Каменов излезе последен от адвокатската си кантора, постоя на горното стъпало, вдъхна жадно пре­сен въздух и го изпусна през устата си шумно. Огледа се в двете посоки на улицата, обмисляше как да прекара тази дълга нощ. Надяна на зиморничавите си ръце коже­ните ръкавици, подплатени с вълна, и пое към калето, където беше разкошната квартира на Овчарова.

Електрическата крушка рисуваше на бялото перде про­фила на жена, после изчезваше, когато тя седеше на ди­вана, и бялата рамка оставаше примамливо чиста.

- Здравей! Добре, че си тук, трябваш ми! – започна Каменов, като наместваше балтона си на стоящата зака­чалка.

• Тук съм, поръчах да дойдеш! Не ти ли казаха? Един клиент донесе моруна. Изпържих я, оставих я да се пре­пече в печката и както виждаш, чакам! Знам, че тя е лю­бимото ти ядене!

• Тъй ли? Никой не ми каза! Случайно идвам! Каза, че ти трябвам! По кого поръча?

- По Ценко Стойков и той обеща да ти каже!
Лицето на Каменов доби кисела гримаса, защото си спомни за днешния инцидент.

• Забравил е, днес имаше тежък ден. Ангелов ще дой­де ли? Защо не си го поканила?

• Зает е, тая вечер посреща брат си. Нали знаеш, че не мога да го понасям! Никой не е чист като снежната пок­ривка, но той е най-гадният и нечестен човек, който мо­же да съществува!

• Не грешиш ли, в комитета го уважават. Единодушно го избраха за кмет.

- Какво чудно? Кои са в комитета? Много съм права!
Каменов махна небрежно с ръка встрани, сякаш гоне­ше нахална муха и добави:

• Всяка коза за свой крак! Ние за нашия! Ще приемеш ли една задача?

- Кажи, нали сме съюз!

- Съюз, но тоя път печалбата ще бъде за мен!

• Вие сте слуги, за които е предназначена черната ра­бота! Ще ви изхвърлят, щом станете излишни! - предуп­реди Овчарова

• Аз съм в БЗНС, защото трябва да бъда тук! Аз. съм войник на БКП!.. - Каменов изплю камъчето, което му сложиха в устата хората от ОК на БКП. Той в нервен пристъп разкри двойното членство. Признанието му из­ненада жената с леко поведение. Тя се отврати от него, отдръпна се в един страничен фотьойл и с отчаяно въз­мущение каза:

- Една нечестна жена е светица пред един политичес­ки нечестен мъж! Нечестната жена мами един, пет, де­сет или петнадесет блудни мъже, а един политически не­честен мъж мами цял народ, обществото, света!.. Вземе­те вечерята и вървете!.. Оставете ме!.. Победена съм!.. Аз мислех, че съм най-долното същество!.. Господи!.. Имало по-страшно!.. Да мамиш собствената си партия, заради идеите на която са умирали смели мъже!.. Това е най-долното!.. Да мамиш собствения си народ заради сла­достта на властта!.. Това не го познавах... Такова мъжко падение не очаквах!.. Вероятно не си първият! Като теб има хиляди! Това е дело на комунистите! Само те могат да направят това, защото нямат човешко достойнство и убиват това и в другите! Тогава какво представлява ОФ. Върви си! Моята врата ще е затворена за теб! Баща ми и брат ми са земеделци и ти вярват!.. Ще им кажа, че си слуга на двама господари!

Каменов грабна балтона от закачалката и изхвръкна навън. Той беше свикнал Овчарова да му държи, когато се облича, да му оправя раменете и шалчето, но тоя път традицията беше нарушена.

44

За заседателна зала на Народния съд беше определен най-големият салон в града - военният клуб! Там, къде­то офицерите и първите хора на града устройваха раз­кошни балове в доброто старо време. Някои от паркетните кавалери днес трябваше да застанат на същия по­диум като обвиняеми в най-чудовищни престъпления.

Помещението беше добре затоплено от собствено пар­но отопление, стените украсени с червени знамена и пар­тийни лозунги.

Съставът на съда беше следният: председател Петър Каменов, народни обвинители Недялко Ненов (Звера) и Георги Попандреев. За тях беше приготвена дълга тежка маса, обвита в червен плат. На средата и в двата края на масата имаше саксии с разцъфнало червено мушкато.

Близките на подсъдимите чакаха на тъмно. Те бяха направили тунел от човешки тела от вратите на затвора до входа на съдебната зала. След разсъмване пред Воен­ния клуб се събра хилядна тълпа от народ. Това беше най-голямото събиране на хора, което помни градът! Едни -дошли да видят близките си, а други - да задоволят лю­бопитството си, да видят довчерашните ръководители на града и околията.

От предвидените за съд в първото заседание бяха оп­ределени 45 души, които всяка сутрин бяха извеждани от затвора и вечер ги връщаха обратно. След първите за­почнаха други за втория и третия състав. Това продължи близо 42 дни.

Рано в зори подсъдимите бяха грижовно обръснати от военни бръснари, подстригани и облечени в прилични дрехи. Който нямаше, даваха му военни. С това се целе­ше да се докаже великодушието на комунистическата партия към човека въобще, независимо от неговото по­литическо убеждение и временно състояние. Всичко бе­ше строго режисирано и имаше за цел да заблуди общес­твеното мнение в справедливостта, с която БКП се отна­ся към своите политически противници.

Пред появата на арестантите хилядната тълпа бучеше непрестанно и неразбрано. Когато от огромната рамка на затворническия портал се показаха първите подсъди­ми, оградени от гъст кордон тежковъоръжени хора за ох­рана, шумът занемя, стихна всеки звук сякаш това ог­ромно море заспа. Съвсем тихо, шепнешком се назова­ваха отделни имена: Ангелов, Апостолов, Райков, Орленкин... В лицата на подсъдимите се четеше видимо вълне­ние, твърдост и гордост, че ще бъдат съдени като защит­ници на един конституционен ред.

Викаха деца, познали бащите си, ревяха майки и про­тягаха за прегръдки ръце към синовете си. Виеха като ранени вълчици млади жени за мъже, братя и бащи! Кар­тината беше неописуемо трагична. Писъците на близки­те заразиха и тези, които бяха дошли от любопитство. Сълзите и стенанията се предаваха верижно. Плачеха ед­новременно хиляди хора...

В тълпата пред входа на съдебната зала, над всички беше се извисила една женска глава на старица с побеля­ла коса. Един кичур беше виснал над лявото ухо и вятъра го развяваше като бяло знаме. Едрата стара жена се про­викна:

- Синко... Александре!.. Не забравяй, че си войник и имаш клетва да пазиш България и нас! Всичко е изгубе­но! Остава една достойна смърт!

Тълпата настръхна от тоя страшен вик. Сълзите пре­съхнаха и отстъпиха място на омразата и ненавистта.

Специално построена агитка, дирижирана от ремсис­ти, скандираше непрекъснато:

- Смърт на народните убийци! Смърт на фашизма! Смърт! Смърт!

Публиката ги гледаше с презрение и ненавист. Това бяха фанатизирани млади хора, които не знаеха какво вър­шат. Всеки от тях беше обременен от някакво престъп­ление от криминален или моралноетичен характер. Много хора от публиката започнаха да питат:

• Коя е тази смела българка?

• Баба Райна, майката на полковник Ангелов! - отго­варяха други.

На първата редица в огромната зала, която не можа да побере тълпата, насядаха подсъдимите, плътно обгра­дени от въоръжени хора. След тях бяха хората с пропус­ки от политическите организации, след тях близките на подсъдимите и останалите слушатели.

Встрани по дългите стени на салона в специални та­пицирани столове бяха близките на убитите партизани и политзатворници. Срещу бронзовата Темида имаше три празни стола - за председателя и двамата народни обви­нители.

Шумът в салона не стихваше, говореше се от всички страни и нищо не се разбираше. Стана задушно и един от охраната отвори два странични прозореца, откъдето вли­заше студен свеж въздух.

Зад дебелата завеса на сцената се правеха последните срамни пазарлъци за живот и смърт. Секретарят на ОК на БКП даваше последни указания, Каменов покорно на­веждаше глава в знак на съгласие и поведе състава към определените за тях места. Прислужникът от окръжния съд извика гръмогласно:

- За съда стани!

Каменов сложи пред себе си две големи папки, в кои­то бяха досиетата на подсъдимите. Погледът му започна да кръстосва огромната зала, препълнена с народ. Взи­раше се в лицата на публиката, търсеше присъствието на някой, пред когото искаше да се представи като влас­тен и силен. На ревера на новия му кафяв костюм, ушит за заседанието на съда, се усмихваше смутено четири­листна детелина, емблемата на БЗНС, а във вътрешния джоб плахо се таеше партийният билет на БКП.

В залата шепнешком от уста на уста се споменаваха имената на безследно изчезналите. От тях ни сянка, ни призрак, само кратките писма с имената, които трябва­ше да се впишат в общия протокол на осъдените на смърт.

Каменов се изкашля през сила, което показа, че тре­нира гласа си, за да започне работа и шумът в залата затихна.

• Тук ли са всички подсъдими за днес? - запита той началника на охраната.

• Тъй вярно, другарю народен съдия! - отговори чове­кът с белега на лявата буза, като лениво стана от стола, след това тежко се намести отново.

• Ще извиквам по списък, а вие ще отговаряте с тук! -после се обърна към секретаря. Ще се стараете да запис­вате всяка дума!

Подсъдимите изпълниха указанията на председателя, ставаха скромно и без стеснение се обаждаха: „Тук!" Та­ка се изредиха всички от първата редица, но Каменов продължи да чете имена на хора, които не се обаждаха - от­състваха. След първото име, от което не последва отго­вор, той спря и погледна Звера. Последния извади същия списък и отговаряше вместо отсъстващите:

- Задочно, безследно изчезнал! Така от този списък бяха извадени 37 души в първия със-тав.

Ремсовата агитка беше се вмъкнала до вратите и за­почна да скандира в салона:

- Смърт на народните убийци! Смърт на фашизма!

Хоризонталните бръчки на челото на Каменов се сгъс­тиха, тънките му устни се свиха в ядовита гримаса, той чукна силно с молива в блюдото на бронзовата Темида и се провикна:

- Тишина! Тук не е митинг, а съдебна зала!

Някои от агитаторите знаеха миналото и част от нас­тоящето и се провикнаха:

• Познаваме те, гад! - Звера и Каменов скочиха ед­новременно на крака и се развикаха:

• Вън! Вън!

Двама от охраната ги изтикаха и застанаха на пост пред вратите.

- Всички свидетели с призовки по първото заседание да влязат!

Разсилният предаде думите му навън, като отвори вра­тите и в залата стана още по-задушно и тясно.

- Задължени сте да казвате истината, за лъжесвиде­телствуване се налага санкция до 3 години лишаване от свобода!

Свидетелите повториха думите му и излязоха отново навън, откъдето бяха извиквани по един в зависимост от разпита на подсъдимия.

От средата на залата се изправи високият ръст на ста­рата белокоса жена, която завика високо:

- Господин съдия, искам да бъда свидетел по делото на полковник Ангелов! Заклевам се, че ще говоря само истината!

Каменов наведе глава към левия обвинител, после към десния и отговори:

• Не може, вие сте страна! Вие сте майка!

- Точно затова, аз най-добре го познавам! Ще говоря самата истина!

Ценко Стойков пошушна нещо на ухото на Звера и пос­ледният се намеси:

- Нямаш думата! Ако нарушаваш реда, ще те изгоним!
Каменов потвърди думите на обвинителя и бабата при­мирено седна на място.

45

- Обвиняемият полковник Александър Георгиев Ан­гелов, излезте на подсъдимия подиум! Да влязат свиде­телите на подсъдимия! Запознати ли сте с обвинителния акт и признавате ли се за виновен?

В залата настана тягостна тишина. Мястото на защи­тата беше празно. Той се защищаваше сам и отговори:

• Обвинението ми е известно! Не се признавам за ви­новен! Всяка моя дейност е била в съгласие със същест­вуващите закони!

• Защо не обезоръжихте отстъпващите немски части в Скопие, след като имахте на разположение цял полк?

• Не беше възможно! Ние бяхме полк, а те бяха ар­мия! Добре екипирана и калена в боевете! Всяка съпро­тива от наша страна означаваше самоубийство на 2500 души! Тези млади хора сега са живи и за тях аз съм готов да платя със смърт!

• Известно ли ви е, че тези части сега се бият срещу Съветската армия и там сега гинат червеноармейци?

- Известно ми е! Те има защо да умират, а нашите не!

• Защо трябва да умират съветски войници? - запита сърдито Каменов.

• Защото не друг, а Съветска Русия подтикна Хитлер към война! С подписването на германо-съветския пакт от 22.05.1938 година Съветска Русия предостави на ги­гантската военна машина на Райха огромни суровини, с които разполага необятната руска земя. Сталин и Хит­лер се заклеха във вечна дружба за подялбата на Европа и след като почувства осигурения си тил от изток, Хит­лер започна жестоката война. Западът тогава протести­раше, англо-френско-руските преговори бяха обявени за пропаднали на 10.08 и на 22.08 светът беше поставен пред свършен факт! Тайно, коварно, зад гърба на евентуални­те си съюзници Виноградов и Рибентроп водеха прегово­рите в Анкара и съюзът беше свършен факт! Апетитът на двамата претенденти за световно господство дойде с яденето, те се скараха и резултатът е налице! Нашият народ не искаше война. Правителството и царят се вслу­шаха в тоя глас! Ние използвахме този исторически мо­мент и взехме само нашето, българското!

• По тоя пункт вие имате вина! С бездействието си вие подпомогнахте противникът да се измъкне невредим! - каза Каменов.

• Не е вярно! Спасих полка! Немският щаб имаше за­дачата да обезоръжи полка, а може би и да го плени. Те не знаеха, че аз разбирам немски и не скриха това си ре­шение! Целта беше на следващата гара да спрат компо­зицията и да я пленят. Аз разбрах това и преди да замина за щаба на немците, наредих на адютанта Фердинанд Си­меонов да не използват влаковата композиция, да преве­де полка по черни пътища и кози пътеки, за да бъде спа­сен. Мен ме откараха в щаба и там бях арестуван. След два дни избягах и настигнах частите, тъй като знаех по­соката, защото указанията бяха мои. Това е историчес­ката истина! Всичко друго е невярно!

• Няма кой да ти вярва, Ангелов! - възрази Звера.

• Имали ли сте план с генерал Стефанов да срещнете Червената армия с бой?

• Не! Такъв план не ми е известен! Това е клевета! Стефанов винаги твърдеше, че Съветска Русия се стре­ми да ни завладее, да ни зароби икономически и полити­чески чрез едно послушно комунистическо правителст­во!

• Той е враг! Това е клевета срещу нашата двойна ос­вободителка! Русия никога не е имала такава цел, тя ни желае само доброто! - възрази Георги Попандреев.

• Бъдещето ще каже истината! Тя е видна и днес! Ос­таналите ще го разберат по-късно!

• Вие трябва да признаете заговора си със Стефанов, за да облекчите положението си! Свидетелите ще ви оп­ровергаят!

• Не мога да признавам това, което не е било!

• Свидетел Х.Г., говорил ли е Ангелов, че трябва да се биете с Червената армия?

• Да, говорил е!

• Чувате ли, Ангелов, каква е истината?

• Говорих, че нашият войник трябва да срещне с бой всеки, който идва в страната като завоевател!

• Свидетел Х.Г., можехте ли да сломите и обезоръжи­те немските части?

• Можехме да се бием! За победа - не знам.

• Ето опровержение на твърденията ви, Ангелов! По тези два пункта сте виновен!

Ангелов замълча, а Каменов продължи.

• Давали ли сте указания да се преследват партизани­те, да се арестуват и инквизират прогресивни войници?

• Да, задачата на армията е да пази реда и спокойст­вието на гражданите!

• Това не е отговор на въпроса! Отговорете точно!

• Преследвахме атентатори, грабители на складове и магазини, на пощи и мандри! Всеки войник, нарушил пра­вилника, биваше наказван! Масово явление беше краж­ба на вещи и оръжие! На много опростих провиненията, не ги съдих, бях убеден, че са подведени, че не знаят как­во вършат. Някои минаха с няколко дни арест.

• С тази си дейност, която признахте, сте извършили престъпление срещу народа, наказва-ли сте народни си­нове, прогресивни хора! - обясни Каменов.

• Този закон вие го създадохте сега. Тогава съществу­ваха други закони, други обществени норми и морал!

• Свидетел Г.Д. обяснете - арестувани ли сте по на­реждане на Ангелов? Бити ли сте и съдиха ли ви?

• Нека поясни защо! - настоя Ангелов.

• Съдиха ме, биха ме и лежах в затвора. Боят продъл­жи, докато направих признание, че съм взел за партиза­ните два пистолета и 100 броя патрони. Осъдиха ме на три години затвор.

• Достатъчно - каза Каменов.

• Свидетеля Б.Т. разкажете, арестувани ли сте в пол­ка и биха ли ви?

• Арестуваха ме, биха ме, лежах в карцера 8 деноно­щия, защото взех за партията 4 брезентови платнища. Пи­таха ме за конспирация. Не съм съден!

• Делото е изяснено, другарю Недялков, имате дума­та по обвинението!

Обвинителят застана с полугръб към публиката, на ко­ято искаше да направи голямо впечатление. Костните из­дутини на челото бяха покрити с червени петна, червен беше и широкият му нос, в чиято основа светкаха злобно две черни миши очи. В пролуката на горната челюст, къ­дето липсваха два предни зъба, се показваше змийският му език.

- Другарю съдия, пред вас е един голям враг на наро­да и на всичко прогресивно, един фашист и опасен мо­нархист. Като царски офицер е извършил престъпления срещу народа, които бяха потвърдени от свидетелите. Той си позволи пред вас да клевети великия Съветски съюз, нашия двоен освободител, като го нарича завоевател! От­казва да се признае за виновен и да обещае, че ще се при­общи към партията и народа. За извършените от него провинения поддържам обвинението и настоявам да му се присъди смърт чрез обесване!

Тишината в залата беше нарушена от гласа на стара­та белокоса жена. Тя вдигна очи нагоре и извика:

- О, спи ли бог! О, бог не види ли?

Каменов почука с молив във везната на бронзовата Темида и съобщи:

- Обвиняемият Ангелов, имате думата!

Ангелов изпъна войнишката си стойка и започна със спокоен равен глас:

- Аз знам, че моят край е близък, че моята присъда е решена в комитета на комунис-тическата партия, а не в тази зала! Не от тази лошо режисирана трагикомедия! Казах и преди, че съм невинен, потвърждавам го и сега. Аз действах съобразно съществуващите закони и съ-вестта на патриотичен гражданин. Застъпвах се за минимални присъди и санкции срещу теж-ки провинения и успявах! Не се страхувам от смъртта, не затова избегнах сраже­нието с немците! То беше безсмислено, лудост, аз не бях луд! Запазих войниците, вашите синове и братя. Вие чух­те показанията на свидетелите - кражби! Криминални престъпления с противообществена подбуда! За тях се предвижда смърт. Правосъдието даде минимални при­съди по мое настояване! Няма осъден на смърт, а това заслужаваха много! Тези, които спасих, сега ме обвиня­ват! Заедно с фелдфебел Данко Лалов се застъпихме пред полковник Гологанов и отменихме смъртните присъди на шестима школници, един от тях сте вие, Цветков! Днес сте свободен и жив благодарение на моята намеса! Оста­вих ви, за да ме обесите! Аз трябва да бъда обесен за назидание на тези, които от непознаване на комунизма по един или друг начин, от милосърдие и човечност го под­помагат! Такава ще бъде съдбата на всеки, който без­действа тогава, когато комунизмът чука на вратата на неговия дом! Не желая милост! Нека моята смърт е пре­дупреждение към всички, които са готови да вярват в ко­мунистическата правда! Виновен съм и не мога да си простя това, че възпрях хората, войника от поста и оста­налите, които са били по-далновидни от мен. Те искаха да ликвидират всички задържани и заподозрени, да очис­тят обществото от комунистическия бацил и да поемем пътищата на политически емигранти! Колкото и тежък да е емигрантският път, той е за предпочитане пред ва­шата бесилка! Вие ровите в миналото ни, за да намерите оправдание за смъртта! Не намирате, защото пред вас са честни граждани, които УМИРАТ ПРАВИ, осъдени от криминалисти, корумпирани, морално и битово разложе­ни хора! Това сте вие, отдолу до горе и от горе до долу!

Ръцете на Каменов заиграха нервно, той чукаше сил­но с молива в главата на бронзовата Темида и крещеше истерично:

- Стига! Отнемам ти думата! Стига! Вървете на мяс­тото си!

Звера и Попандреев му пригласяха, а организираната отечественофронтовска публика за-почна да скандира:

- Смърт на фашистите!.. Смърт на фашиста Ангелов!..

• Не съм завършил защитата си! Аз имам право на това! - извика с усилие Ангелов, защото беше много из­тощен от инквизициите.

• Да му се даде думата! - скандираше неорганизира­ната публика. Каменов удари силно в бронзовото блюдо и обяви:

• Продължавайте, но без обиди и без съвети!

Отново в залата настъпи мълчание. Ангелов смени те­жестта на тялото си на другия крак и басовият му глас се извиси:

• На подсъдимата скамейка е цялото национално ръ­ководство, политическо, културно, икономическо, наче­ло с мъртвия коронован владетел, който даде живота си, за да спаси българския войник от ненужна смърт! Той умря от царска болест! Убиха го германците, защото от­каза да даде войска за източния фронт! Това е истори­ческата истина! Единствено той имаше смелостта да про­тивостои на бесния Хитлер и това му струваше живота! Смъртта го издигна на пиедестала на национален герой! Вие сте безсилни да го свалите! Това е истината, която трябва да се знае и да се предава от поколение на поко­ление!

• Подсъдимият Ангелов, не се отклонявайте от собст­вената защита! - предупреди Каменов.

• Моята дейност като офицер е неделима от българс­ката национална политика! На 9 септември ние ви пре­дадохме една обединена в националните граници Бълга­рия! Това го постигнахме без бой, без да проливаме вой­нишка кръв! Постигнахме го с търпение, по един дипло-матичен път, който не може да остави семена на вражда и жажда за отплата в нашите съседи! С един необмислен замах вие разрушихте националното обединение, изградено от нас с търпение, умение и труд! Историята ще ви търси отговорност за това, нейната Темида е с вързани очи! Посмъртно ще бъда удовлетворен, ако моите думи бъдат записани в съдебния протокол така, както ги каз­вам днес и един ден станат достояние на потомците! При­съдата си няма да обжалвам по размер и изпълнение! Милост не желая! Един невинен не може да иска милост, с това би се признал за виновен! Очаквам бесилката!

Неорганизираната публика изпрати последните му ду­ми с ръкопляскания, а другите скан-дираха: „Смърт на фашиста Ангелов!"

Каменов въдвори тишина с надвикване, след което зак­ри заседанието.

46

- Подсъдимия капитан Димитров, вие като завеждащ разузнавателната дейност в полка сте водили следствиена войници и други чинове за прогресивна дейност! На­насяли сте побоища, давали сте под съд и сте осъждали комунисти, народни синове! Вярно ли е това? Разкажете за тази си вражеска дейност!

- Водех следствия! Използвах физическо насилие за признаване на доказани престъпле-ния! След признаване никой не е бит! Ако има един такъв, моля да се яви и свидетелствува! Престъпленията бяха предимно за краж­би и конспирация, за изнасяне на оръжие и вещи! Няма случай да е задържан войник или друг чин с недоказано провинение! Нямаме смъртни присъди, а имаше хора, ко­ито заслужаваха това! Предлагахме минимални наказа­ния с оглед да дадем възможност за разкаяние и приоб­щаване!

Председателят на съда запита присъстващите в зала­та дали има някой, който да докаже, че е задържан, тормозен и бит по недоказано обвинение. Не се яви никой!

- Свидетеля А.К., бяхте ли следствен при Димитров? За какво и биха ли те?

- Като нощен обход на района видях когато Генади Тодоров от с. Търняне, Видинско, счупи прозореца на лав­ката и обра пари и продукти. Поделихме всичко почти по равно. На сутринта това стана известно и задържаха първо мен. Намериха при обиска парите, а продуктите бях скрил в конюшнята. При разпита аз издадох Генади и ни затвориха заедно. Генади ми довери, че е направил това по указание на партията, защото й трябвали пари. Дали е дал за партията пари не знам, аз не съм давал:

• След като направи признание, биха ли те още?

• Димитров ми удари един шамар и ми каза: „Така ли ще пазиш границата бе? Ако подам рапорт, ще те осъдят 10 години! Това да е за последно!"

• Съдиха ли те?

• Не, защото признах всичко, върнах и вещите! Пол­ковникът ме наказа 10 нощи арест!

• Свидетел Б.Д., бяхте ли следствен при капитан Ди­митров? Биха ли те и защо?

• Бях приятел с артелчика, той намаляваше войниш­ката дажба, излишъците даваше на мен, защото имах сво­боден билет. Можех да излизам когато поискам, защото бях пощальон. Аз изнасях продуктите и ги продавах на Синто евреина. Парите деляхме по равно.

• Какви продукти изнасяхте?

• Предимно кашкавал, бекон, шунка и салам. Разкри­ха ни и още първата вечер ни подложиха на разпит и бой. Биха ни войници, но първо ни би лично капитан Ди­митров.

• С какво ви би, с дърво или с желязо?

• Капитанът ни би с ръце, а войниците ни биха с дърво!

• Много ли ви биха?

• Докато признахме всичко!

• От парите давахте ли за съпротивата?

• Аз бях организиран ремсист и давах пари за марки на отговорника на петорката. Два пъти съм дал на ръка по три хиляди също на отговорника!

• Как ви разкриха?

• Един ден бях скрил под шинела четири парчета шпек салам и един плик от два килограма захар. Точно бях из­лязъл из портала и ме срещна поручик Орленкин. Изпъ­нах тялото си да козирувам и две от парчетата паднаха в краката ми. Издух гърдите си да запазя другите, но се скъса книжния плик и захарта изтече на земята. Поручи­кът ме арестува и започна следствие. В карцера ме дър­жаха осем дни, без да ме питат нищо! На деветия ден ме извика Димитров, даде ми хартия и ме накара да пиша, като отговарям на въпросите: Къде занасям продукти­те? Кой ми ги даде? От кога върша тая дейност? Колко пари съм спечелил? Къде съм ги дал? Кои са другите? Отговорих на всичките въпроси с един отговор. Това е първият път, взводът се отказа от дажбата си, за да я. разменим с коняк! Димитров не остана доволен, удари ми два шамара, извика трима от резервния караул и на­реди да ме бият, докато призная. Боят продължи близо час, след което признах всичко.

- Съдиха ли ви?

- Не, наказаха ни четири месеца след набора!

- Свободен сте! Да дойде свидетелят В. Г.

Пред съда застана млад човек, на когото цивилните дрехи не стояха добре, личеше, че ско-ро беше ги обля­къл.

• Разкажете за следствието? Биха ли ви и защо ви съ­диха? Как се държа с вас капитан Димитров?

• Като войник работех в склада. Ключарят ми имаше доверие и често оставах сам. Подреждах оръжието, ве­щите, балите. През една неделна отпуска се запознах с младежи от града, разказах им къде работя и единият каза:

• Ти си човек само за нас! Ние сме ремсисти! Бориме се за равенство между хората, за свобода и правда! Ско­ро ще вземем властта и всеки, който ни помага, ще стане началник! От теб искаме да ни снабдяваш с оръжие и патрони, но само от склада!

• Хареса ми това, дето ми го казаха, и аз приех! Започ­нах да търся удобен момент, за да изнасям от склада каквото мога. Започнах от патроните. Взимах от всички чешити и в неделната отпуска ги предавах на другарите. Работата им хареса и в едно неделно свиждане дойде нов младеж - името му беше Кръстан. Решихме да не чакаме неделята, а всяка вечер Кръстан ще минава край порта­ла в определено време и аз, каквото имам, ще му го пре­давам. Така започна работата! Веднъж подреждах кутии с оръжие (пистолети). От една изпадна един, сложих го в пазвата, а кутията оставих на мястото. Вечерта го преда­дох и Кръстан остана въз-хитен! „Голяма работа е - каза - партията ще ти бъде благодарна!" След похвалата заработих по-старателно. Предадох всичко седем пистоле­та, но сгреших, че празните кутии слагах в края.

Фелдфебелът забелязал, че една се е огънала под те­жестта на другите, извадил я, а тя празна. Хвана ме за яката и в ръцете на Димитров! Започна бой; цяла седми­ца поред! Накрая не издържах и издадох Кръстан, който продължи да идва вечер на портала. Хванаха го и започ­наха с него, мен ме оставиха на мира. Какво са го прави­ли, не знам, но той издаде шест души школници, разкри­ха цяла конспирация! В съда се видяхме 22 души! Осъди­ха четирима на смърт, единият беше Кръстан! При об­жалването ги помилваха, но присъдите бяха тежки!

• Свободен сте! Останете в залата! - каза Каменов и даде думата на Георги Попандреев. Той излезе напред, застана почти с лице към публиката за по-голям ефект и започна:

• Като разглеждам противонародната дейност на ка­питан Димитров, аз я свързвам с тази на Орленкин, за­щото той е арестувал свидетеля Б.Д. и е станал причина за разкриване на конспирация, която е подпомагала не­легалната дейност на партията.

Каменов наклони глава към другия обвинител, казаха си нещо и отговори: - Приема се за съвиновност!

Защитниците на двамата подсъдими застанаха един срещу друг и агитираха за освобождаване, като отхвър­лиха обвинението изцяло като неоснователно, но съдът и обвине-нието останаха глухи.

- Моят доверител Васил Орленкин не е извършил ни­какво противонародно или противоза-конно деяние освен това, че е изпълнил съвестно войнишкия и гражданския дълг да предотвра-ти изнасянето на продукти от войниш­ката дажба от недобросъвестни хора с користна цел! На
това основание апелирам към почитаемия съд за пълно оправдание - заключи защитата.

Защитата на Димитров обясни, че дейността му е би­ла продиктувана от войнишкия устав и закона за защита на държавата, фактът, че не се яви нито един гражданин да докаже, че е задържан и малтретиран като невинен по подозрение, говори за обективност в действията на Ди­митров и липса на превишена власт. Защитникът на Ди­митров призова за пълно оправдание.

Съдът се оттегли на кратко съвещание. Обвинители­те и председателят изпушиха по една цигара, но за дела­та, за съдбата на подсъдимите - нито дума. Всичко беше решено предварително в ЦК на БКП.

Когато се завърнаха след почивката, съставът на съда остана прав и Каменов прочете предварително написа­ния протокол:

- Съдът, като прецени деянията на подсъдимите, по­казанията на свидетелите и данните по делото, намира обвиняемите за виновни и определи присъдата: смърт чрез обесване!

Димитров и Орленкин се спогледаха като хора с обща съдба, в ъгълчетата на устните им цъфна едва доловима тъжна усмивка на безнадеждност, в очите им трепкаха последните искри от пламъка на живота. Подсъдимият Димитров, имате последната дума - обяви Каменов.

• Последната ми дума е към тези, които не познават комунизма, да го опознаят и да се предпазят от него! Да не попадат живи в хищните му лапи! Нашата кръв ще ерозира основите му и той един ден ще рухне! Тогава ще дойде денят на истинския народен съд!

• Стига! Без пророчества! Отнемам ти думата! - на­меси се председателят, след което се обърна към Орлен­кин - имате думата!

• Не можех да постъпя по друг начин! Не се призна­вам за виновен и от престъпници като вас не желая ми­лост!

В залата настъпи оживление, неорганизираните ръко­пляскаха, а групата на ОФ викаше истерично: „Смърт на царските офицери!.."

Темида протестираше под пръстите на Каменов за спо­койствие и тишина.

47

Зимното утро обещаваше хубав, светъл и сравнително топъл за сезона ден, но като капризен властник то нео­чаквано накъдри чело със сиви облаци, които идваха от северозапад. Сгъстиха се, слязоха ниско над комините и от тях полетяха бели снежинки. От отворения за провет­рение прозорец на съдебната зала излизаше на талази неразбираем шум. Вътре говореха помежду си стотици хора. Само подсъдимите на първата редица мълчаха и чакаха своя неизбежно фатален край.

Дебелата завеса на сцената трепна. От единия край се показа Каменов, следван от народните обвинители. При­служникът от Окръжния съд даде дежурната команда:

- Стани!

След тежкото наместване на съдебния състав започ­на шумното сядане на публиката и дислокацията на пра­востоящите. Каменов обходи с поглед съдебната зала и шумът постепенно стихна, той взе с дясната си ръка гор­ното досие и викна високо:

- Стефан Райков - бивш капитан и командир на III окупационна дружина в гр. Ниш!

Райков стана бавно и отиде на подсъдимата площад­ка, до него застана неподстриган и с несресана коса чо­век, въоръжен с автомат.

- Подсъдимият Стефан Райков, като командир на III дружина в гр. Ниш, вие сте разкрили и унищожили пре­давател на съпротивата, който е бил в услуга на съветс­кото разузнаване и е подпомагал действията на III Укра­ински фронт! Обяснете пред съда вярно ли е това? Как стана и защо го направихте?

Подсъдимият размърда рамене болезнено, защото мяс­тото между плещите беше покрито с гнойни рани от ин­квизицията, повреден беше и гръбначният стълб. Затова Райков стоеше като издялан от дърво и трудно подви­жен.

• Вярно е! Предавателят е работил няколко месеца в близост до щаба и никой не подозираше нищо! Един ден жителите на града решиха да съборят бронзовата статуя на крал Петър, завързаха я с въже и тълпа от около 500 души започна да тегли, докато я събориха. Аз и команди­рът гледахме от прозореца, без да се намесваме, приех­ме, че това е тяхна работа. Същия ден към 23 часа пак с командира слушахме радио Лондон. Това правехме поч­ти редовно, защото даваше свежа и обективна информа­ция за състоянието на фронтовете.

• Защо се информирахте от него? Не получавахте ли наши вестници?

• Казах в началото, даваха свежа и обективна инфор­мация! Пресата пристигаше със закъснение!

• В това предаване съобщиха за събарянето на статуя­та. Изненада ни бързината, с която новината е предаде­на в Лондон, защото в града нямаше чужди журналисти, а телефоните бяха под наш контрол! Дълго умувахме, много хипотези се раждаха и умираха, най-после се спрях­ме на вероятността новината да е предадена с нелегална радиостанция и решихме да я открием. На следващия ден извикахме два джипа с пеленгатори, те разделиха града на части и започна издирването.

Изненада ни фактът, че предавателят беше засечен в близост до щаба в момента на предаване. Блокирахме квартала с цялата дружина, но радистът е бил сам, не е имало кой да го предупреди, че е започнала засечка, и това ни улесни! Трудно беше да го намерим, данните по­сочваха за център двете постройки - на щаба и на банка­та, които бяха една до друга. Започна претърсване на стая по стая, на тавана и мазетата, като започнахме в кръг от щаба. Обходихме съседните къщи и нищо. Остана само банката! В едно от избените помещения намерихме чо­века в момент на сеанс! Това беше прислужникът на бан­ката, от еврейски произход. Започнахме разпита и той си призна всичко още в началото, в първия час на следстви­ето. Получавал е военна информация за корпуса от вся­какъв вид, интересувал се от всичко и е предавал в цен­търа! Предаването на сведения от корпуса са извършва­ли шест фелдфебел-школника, един подпоручик и писа­рят от щаба. Същата нощ всички бяха арестувани. Към обяд направиха пълни признания.

• Бихте ли арестуваните? - запита обвинителят Попандреев.

• Малко! - отговори Райков.

• Какво разбирате под малко?

- С шамари, с ръце, не като вас с тояги!
Звера се ядоса и каза:

• Защо се оплакваш, четири месеца как си задържан, и не ти личи, че си измъчван, може и шамар да не са ти ударили?

• Под дрехите всички сме в гнойни рани - обясни подсъдимият и със светкавична бързина хвърли цивилната дреха, вдигна ризата над главата си.

• Срещу публиката се озъбиха гнойните рани и почер­нелите меса със заседнала кръв, прилични на церова кора. Публиката зашумя невъобразимо. Едни викаха „По­зор!" и тропаха с крака. Женски и детски плач се извиси до гипсовите орнаменти на тавана. Организираната ОФ публика викаше обичайното „Смърт на фашистките офи­цери!" Двама цивилни смъкнаха ризата надолу и закри­ха белезите на комунистическите добродетели. Обляко­ха му дрехата и укротиха ръцете се белезници. Защитата протестираше, но председателят не обърна внимание и работата продължи.

- Всеки един поотделно се е срещал с евреина, той поз­наваше всички, а те помежду си не се познаваха! Всеки е смятал, че работи с него сам!

- Подсъдимият Ангелов, вие ли наредихте да бъдат извикани пеленгаторите?

- Да, аз наредих!

- Защо? От това са пострадали млади хора!

• За предатели на националните ни интереси няма дру­га мярка. Съжалявам за проявения либерализъм, хората от конспирацията са живи, аз настоях да не ги убиват, защото не познавах добре комунистите и тяхната идео­логия.

- Подсъдимият Райков, знаете ли каква е съдбата на арестуваните?

- Не знам! Не се интересувах, предадоха ги на военнополевия съд заедно със следствените протоколи!

- Не се интересувахте поне от любопитство?

- Не! Тяхното предателство ме отврати!

- Обвинението - имате думата! - каза равнодушно Ка­менов и Недялко Звера излезе напред, срещу първата ре­дица на обвиняемите.

Другарю народен съдия, пределно ясно е от само­ признанията на подсъдимия, че по негова и на Ангелов вина е разкрита конспирация, в която са пострадали не­винни хора - патриоти! Прекъснат е един важен канал за информация на съветското разузнаване! За такова прес-тъпление няма по-малко наказание от смърт чрез обес­ване!

Правителствената публика го подкрепи с ръкопляс­кания и викове „Смърт!" Другата - от близки и любо­питни, викаше „Позор! Това не е никакъв съд! Невинен!"

Каменов не обръщаше внимание на виковете. Той чукна Темида по челото, за да се въдвори тишина и каза на подсъдимия:

- Имате последна дума към съда!

- Вие не сте съд! Ние сме осъдени от партийния коми­тет! Не желая да искам това, което не можете да ми да­дете! Вие сте слуги!

Неутралната публика ръкопляскаше на последната ду­ма на подсъдимия.

48

Поредната команда на съдебния прислужник изправи на крака тълпата. Шумът в залата стихна, след което сто­ловете проскърцваха при наместването на публиката.

Каменов наклони глава към Попандреев, обясняваше му нещо и обвинителят, поклащайки глава в знак на съг­ласие, се пресегна към една от купчините и извади едно натежало от клевети досие.

- Подсъдимият Атанас Апостолов, бивш поручик от III Бдински полк, командир на II пехот-на рота, излезте на подсъдимата скамейка!

От редиците на подсъдимите излезе средно висок стро­ен около 32-годишен, облечен в цивилен костюм от офи­церски плат. Подсъдимият беше рус, със сресана на път и завита надясно начупена коса, под която се извисява­ше високо благородно чело, разделено по средата с една синя, пулсираща жила. В основата челото беше подчер­тано с гъсти вежди, почти склопени над правилния нос. Под веждите блестяха с мъжествена мекота две ясносини очи.

• Запознати ли сте с обвинителния акт и признавате ли се за виновен в посочените престъпления? - запита Каменов. - Обяснете пред Народния съд, пред близките на убитите и публиката за извършените от вас престъп­ления, в които сте обвинен. Къде и как сте избивали бор­ците от съпротивата?

• Обвинението ми е масово убиване на невинни хора. Този текст отричам напълно като неверен и клеветни­чески! Признавам, че убивах, с ръката си разстрелях два­ма души, но те не бяха невинни, а доказани атентатори, които бяха извършили убийство на невинни и предателс­тво на Родината. Това е истината! Ротата, която команд­вах, знаеше местонахождението на пар-тизаните. При пре­търсване на местността веригата беше ги отминала, но не незабелязано! Нахалството на безсилните стигна до­там, че те убиха войници, които ги пощадиха само преди броени минути! Убиха ги подло, за да им вземат оръжи­ето и дрехите! За командването не беше тайна, че парти­заните са в Липака, но не предприехме акция. Те се изда­ваха сами и ак-цията започна! Някои от предателите са в залата и носят оръжия като верни на вашата власт!..

В залата настана оживление, чуха се викове от всички страни: „Кажи го, кажи го, защо го криеш!" А едни от групата на ОФ викаха:

- Лъжец, клеветник!..

Каменов стана прав пред дългата маса и викаше силно:

- Тишина!

Когато бурята стихна, той продължи:

- Пространството над гората беше доста голямо, не­обхватно за непълния състав на ротата, освен това аз наредих една част от войниците да останат на поляната, за да държат под очи проходите за възможно излизане. Това беше с цел да се обхване колкото се може по-малка част от гората, така вероятността да се срещнат парти­зани и войници беше още по-малка. Нещо повече, ние, офицерите и фелдфебелите, останахме отвън, за да да­дем възможност на войниците да отбият номера ходом, без да се задълбочават. Всичко това говореше за нежела­ние от моя страна да се пролива българска кръв, защото събитията на голямата политика не зависи от нас! Още нещо, при навлизане в края на гората аз стрелях във въз­духа безпричинно с цел да ги предупредя. Знаех, че тех­ните секретни постове ни наблюдават! Тези неща – отпус-натостта, това нежелание за бой, изглежда ги окура­жи! Създаде в тях впечатлението, че ние ще им дадем доброволно оръжието, ще се оставим да ни вържат ръце­те и евтино да станат герои на деня! Ненадейно за нас и необяснимо защо те откриха огън, и то след като бяха из-вън нашето обкръжение. Стреляха коварно и подло в гърба на веригата! Паднаха от войниците трима убити и шест ранени! Без да залягаме, стоешком открихме огън и боят започна! Падна-ха жертви от двете страни! Аз бях ранен под коляното! Престрелката трая 3 часа, плених­ме от тях 4 души! Предадохме ги на съд и бяха осъдени на смърт. Към тях предадоха още 8 души, които са из­вършили предаването на военни тайни. Предадоха ги за разстрел на моята рота. Аз командвах екзекуцията и лич­но стрелях. Не отричам това и не се срамувам! Те бяха престъп-ници, друга участ не заслужаваха!

• Защо приехте боя? Защо не се предадохте? Те няма­ше да ви убиват, щяха да ви вземат оръжието! - запита един от обвинителите.

• Аз казах в началото, те ни нападнаха в гръб! Стреля­ха първи! Не можех да направя нищо друго! То противо­речи на моя морал! Аз съм български офицер и се клех да пазя Родината от такива, като тях и вас! Българщина­та е пазил и дядо ми поп Харитон!

В залата отново настана оживление и тези, дето го познаваха, обясняваха:

• Той е от Дряново и е внук на поп Харитон! Каменов въдвори тишина и запита:

• Кой ви нареди да преследвате партизаните?

• Командирът на полка!

• Подсъдимият Ангелов, вие ли наредихте да се прес­ледват партизаните?

• Да! Аз наредих!

• Защо го направихте?

• Наредиха ми от щаба на дивизията!

• Смъртта е малко за теб, Апостолов! Десет живота ако имаше, десет смъртни присъди ще ти искам! - обади се Звера.

Майката на подсъдимия изхлипа неудържимо и народ­ният обвинител се обърна към нея с думите:

• Плачи майко, плачи за сина си убиец! Преди тебе плакаха 12 други майки, в чиито синове той е стрелял, за да си изпробва пистолета!

• Стига, майко! - обърна се синът към майката, - аз ще умра достойно като пазител на българщината! На челото ми няма петно на предател, а сиянието на патриот! Ще бъда обесен! Това не е тайна! Това е страшна, но слав­на смърт!

Каменов му отне думата, обърна се към обвинителите и напомни:

- Имате думата!

Недялков излезе авторитетно напред, като застана с гръб към лявата стена, а с полулице към публиката и съ­дията. Широката му уста беше отворена и в беззъбата пролука на горната челюст на равни интервали се показ­ваше острият му език.

- Другарю съдия, пред нас е един закоравял враг, кой­то ненавижда комунизма и е готов на сурово възмездие, ако му се удаде случай. Той е един от офицерите, предви­дени да заемат висо-ки постове в случай, че англоамериканците се намешат в нашите вътрешни работи. От дъ­ното на душата си той мрази СССР. Вие се убедихте, че той не само е командвал, но и лично е стрелял в народ­ните синове. Убивал е патриоти, които са се жертвали за идеалите на Маркс и Ленин. Оставането му жив е опасно и аз настоявам за смърт чрез обесване!

Организираната от правителството публика започна­ха да скандират обичайната дума: „Смърт! Смърт!" Ка­менов въдвори тишина, погледна към редиците на адво­катите, повдигна брадата си нагоре, като гледаше в за­щитника на Апостолов. До подсъдимия застана оплеши-нял възрастен човек и започна прочувствено:

- Господа съдии, ако възкръснат апостолите на наше­то възраждане и разберат, че внукът на скромния, но пат­риотичен божи служител поп Харитон е на подсъдимата скамейка за това, че е пазил България от размирниците, те положително биха поискали да умрат отново! На под-съдимата скамейка е един кристално чист патриот! Той разказа: „Не желаех да се пролива кръв, стрелях, предуп­редих, намалих състава на ротата все с една и съща цел - да чуят, да се прикрият, да не се стигне до бой! И чак тогава, когато партизаните са извън обкръжението, на­падат от засада! Господин съдия, в гражданското право е подчертано, че всеки има право на самозащита и когато се защитава е невинен! Моля да приложите този текст от закона и да произнесете оправдателна присъда за моя доверител! Подсъдимият е убивал, но кого? Хора, самопоставили се извън закона, хора, осъдени на смърт! Вие сами признавате - слуги на чуж-ди разузнавания!

• Съветското разузнаване е наше! - възрази Звера.

• Историята ще отсъди доколко е наше! Докато съ­ществува българска държава, то ще бъде чуждо! Патри­отична дейност като на моя доверител предизвиква само възторг, а не вина за смърт. Моля да бъде признат за невинен!

Когато адвокатът свърши и се отправи към мястото на защитата, тълпата зашумя, но Каменов прекъсна шу­ма с думите:

- Подсъдимия Апостолов, имате право на последна дума.

Всички занемяха, очаквайки да чуят какво ще каже човекът, над чиято шия виси готовият клуп на въжето, над когото витае леденото дихание на смъртта!

Подсъдимият размърда бавно покритото с рани тяло, преглътна горчилката, която се сти-чаше в гърлото му. Бледорозовото му лице сега имаше божуреночервен цвят! Тресеше го от гнойните рани и със страшно усилие зас­тана отново на подсъдимата скамейка. Желаеше всичко да свърши бързо, за да се отърве от страдания и унижения, но в него пламна желание-то да каже на публиката и съда това, което те не знаеха и никога не ще узнаят, за­щото много тайни ще умрат заедно с хората, които ги носят в душите си. Следствието и разузнаването не бяха се добрали до неговата най-важна дейност като офицер и той реши да го разкаже, за да видят късогледството си. Опря лакът на парапета, направен за подсъдимите, като не влезе изцяло в ограждението и започна с равен, спо­коен глас. Реших да ви кажа това, което след-ствените органи не знаеха, което досега криех! Участието ми в Ко­митета за национално спасе-ние! То беше повече симво­лично, защото на заседания не участвах поради секрет­ност! За ре-шенията бях информиран точно. От страна на военните знаех за участието на генералите Стефанов и Грозданов. Останалите бяха повечето цивилни общест­веници! Целта беше да се предотврати съветската оку­пация на страната, от това се страхувахме най-много и то се случи! Това стана главно по две причини: 1. Бавно­то реагиране на англо-американското ко-мандване на предложенията ни да навлязат в страната техни войски, а не съветски. 2. Преда-телството, което направи генерал Маринов, като съобщи за това на съветското командва­не и то бързо форсира Дунава, като безпричинно обяви война на България с оглед да падне от власт последното правителство на Муравиев и да дойде послушното на Мос­ква начело със съ-ветския агент Кимон Георгиев. Наше­то предложение се посрещна с разбиране от събеседни­ците ни, но те не можеха да предприемат нищо без раз­решение на Балканското командване, то пък беше зави­симо от политическите ръководители, а те действаха бав­но. Даже Рузвелт е поставил по-високо приятелството си със Сталин пред свободата на източноевропейските страни! Притова нещастно стечение на обстоятелства­та, ние нямахме друга алтернатива, ос-вен да останем в Родината и да умрем заедно с надеждата за свобода! По-добре мъртви, от-колкото роби!

- Стига! Враг! Отнемам ти думата! Поставете го на място! - крещеше Каменов и двама от охраната го отве­доха на мястото му на първата редица. Агитката на ОФ скандираше непрес-танно: „Смърт на заговорниците! Смърт на фашистите!"

Неорганизираните и близките на подсъдимите изпра­тиха последните му думи с ръкопляс-кания!

49

Обичайният шум в съдебната зала се блъскаше в гип­совите орнаменти на тавана, излизаше през отворените за проветрение прозорци и се губеше в студения зимен ден. Председателят на съда извика от подсъдимите Пе­тър Куманов. От редицата на подсъдимите излезе 17-го-дишен младеж, облечен в шаечна шинела. Изправи се от стола трудно, като се опря с ръце на раменете на седящи­те до него, веждите му се гърчеха от болка и така се от­прави към ограждението за подсъдимите. Но не стигна дотам, а падна по очи на пода. Някои от костите на ходи­лата му бяха счупени при инквизицията.

- Стани, симулант! Артист, няма да ти се размине въ­жето! - предупреди Звера, като почер-веня от гняв и звер­ската му мутра изглеждаше страшна.

Каменов разтри лицето си и зеленикавите очи с голе­ми торбички под тях. Вгледа се в лицето на подсъдимия и позна съученика на своя син, който често идваше в тях.

- Помогнете му да стане и му дайте стол! – нареди той. Един от охраната даде своя стол и се опря на от­срещната стена. Краката на момчето бяха обути в църву­ли, счупените кости и подутите табани не се наместваха в обущата.

Хоризонталните черти на лицето на Каменов се сгъс­тиха. На лицето му замръзна доволна маска, състрада­нието стигна мускулите на лицето му и брадата потрепера нервно. Дългите пръсти на костеливите му ръце рове­ха листовете в досието на подсъдимия и правеше усилия да заговори, но нещо го стягаше за гърлото и той преглът­на горчилката от неблаговидната си дейност. Залата за­тихна в скръбна тишина, нарушавана от хлипове на мъ­же и жени. След дълго мълчание съдията запита плахо:

• Запознати ли сте с обвинителния акт и признавате ли се за виновен?

• Не съм виновен! Не съм предател! Полицаят ме срещ­на на улицата и запита: „Видя ли някой да тича по улица­та и накъде?" Малко преди това видях, че някой тичаше към лозята, но не го познах, затова посочих посоката с ръка.

• Свидетел Петър Русинов, обяснете как ви е предал Куманов!

Бях в тяхното село, откъдето взех един пистолет за нелегалните. Пистолетът беше зареден и аз го скрих в пазвата, между ризата и тялото. Тоя ден имаше блокада и местният полицай ме видя непознат и каза: „Стой! Арес­туван си!" Същевременно ми удари шамар. Аз стиснах удареното място с ръка и силно наведох глава надолу, симулирах нещо като припадък от шамара. С дясната ръ­ка извадих заредения пистолет и убих полицая. Беше бли­зо до общината, оттам излязоха още двама и ме преследваха. Успях да избягам далече, но подсъдимият е посо­чил посоката и ме откриха в един кош. Като се убедих, че ще ме намерят, напуснах коша и потънах в една слън­чогледова нива. Така се спасих!

• Какво знаеш за подсъдимия? - запита съдията.

• Знам го като фашист, враг на комунизма, беше бран­ник и ме предупреди да не идвам в тяхното село, също да не говоря с Ружа!

• Защо ви е забранил да говорите с Ружа и каква е тя?

• Тя е наша съученичка и негова приятелка, харесва ми ими обеща, ако се скарат с него, ще предпочете мен пред друг кандидат.

• Ти очакваше ли да се скарат?

• Очаквах!

• На какво разчиташе - запита съдията.

• Да се случи нещо непредвидено!

Каменов размишлява дълго по явно детските отноше­ния на младите хора, след което запи-та подсъдимия:

• Разбирате ли, че ако не е успял да избяга другарят Русинов, би станал жертва на полицията? Вие сте го прес­ледвали, а не просто полицаят е попитал точно теб!

• Аз не знаех, че той е в селото, нито за. случая с поли­цая. Отивах в читалището да си върна прочетените кни­ги и да взема други. Малко преди да направя завоя, видях да тича човек, но кой е той, не знаех...

Съдията вдигна мрачен поглед към обвинителите, с което искаше да каже: Имате думата. Този път се наме­си Попандреев.

- От разпита на свидетеля, останал по чудо жив, е яв­но, че двамата са имали какво да делят. Русинов идва в селото и подсъдимият, за да си отмъсти, го предава на полицията. Освен това той е враг и произхожда от вражеско семейство. При тези доказателства поддържам за обвиняемия смърт чрез обесване!

Както беше обичайно, публиката с пропуски започна традиционното си скандиране „Смърт!", а останалата част от близките на подсъдимите викаха „Свобода!"

Възмутеният защитник на подсъдимия, когато му да­доха думата, погледна нагоре, откъдето очакваше разби­ране и се провикна:

- О, темпоре, о морес! Богиньо, снеми превръзката си и виж как невинни и малолетни се обвиняват в нечувано наивни престъпления и за такива недоказани деяния се иска смърт чрез бесилка! Тенденцията на свидетеля е яс­на! Не е ясно защо авторитетния народен съдия се под­вежда и плъзга по тази плоскост, с което се принизява до наивно детското и смешното! Не успял в условията на свободното състезание да завоюва сърцето на Ружа, из­ползвайки властта, свидетелят се стреми да отстрани съ­перника си по един недостоен начин - веднъж завинаги! Това е долно! Господин съдия, не само на вас, на стените и столовете в тази зала е ясно, че моят доверител, тоя дечко е невинен. Ако вие не го оправдаете, неосновател­но ще носите името народен съдия!

Каменов отне думата на защитата, понеже се откло­нява от пряката си задача и даде думата на подсъдимия. От стола, на който седеше, с почти детски плачевен глас подсъдимия заяви:

- Аз не разбирам защо ме съдите, защо ме арестуваха, защо ме биха и защо трябва да умирам? Искате смърт? Какво направих, с какво заслужих това! Обичаме се с Ру­жа, тя обича мен, аз обичам нея! На никого не пречим! Ако обикне друг, аз й прощавам, но това да бъде по нейна воля, непринудено! Моля, господин съдия, за свобода, за живот!

Неорганизираната публика и близките от дъното ре­вяха: „Позор за Народния съд! Свобода на невинните!" Непосредствено зад подсъдимите организираните слуша­тели крещяха: „Смърт!"

Малкото думи, които каза момчето, трогнаха много хора. Закоравелият Каменов преглътна нещо и гърчеше вежди. Наклони глава към единия от обвинителите, пос­ле към другия, като сочеше нещо в делото, след което зачерта нещо, нещо написа върху предварително напи­сания протокол с определените присъди. Той задраска думата „обесване", като я замени с „разстрел", но пред тях остана смъртта!.. Нея не можа да заличи, да я изме­ни, вместо нея да пише „свобода"! Така беше поръчал ОК на БКП и той, слугата, изпълняваше! Молбата за жи­вот остана неудовлетворена, но смути душите на палачи­те. Един от тях - Георги Попандреев, по-късно полудя и повтаряше: „Живот, дайте му живот, той е малолетен и невинен!" Накрая се самоуби, като си пръсна черепа в спалнята.

50

Съдебното заседание тоя ден започна със закъснение. Каменов беше отишъл в ОК на БКП, за да съгласува ня­кои от следващите присъди. Искаше да намали бесилки­те, а да увеличи разстрелите. Преди години той беше ви­дял с очите си обесения атентатор на черквата „Св. Не­деля" и този вид смърт му изглеждаше страшна. В разст­рела виждаше мъжество. В комитета останаха недовол­ни от заменената бесилка на Куманов с разстрел, но остана така, както Каменов го записа. В днешното заседа­ние Каменов проявяваше, макар и неуспешно, чувство за хумор. Говореше повече, отколкото беше необходимо! На подсъдимата скамейка застана съдията от окръжната ко­легия Георги Гюлгелиев. Той беше облечен с нова касторена полушуба, подплатена с агнешки кожи, а яката във формата на кръг - от вълча кожа. Буйната му черна коса обикновено се разсипваше над слепоочието и се раз­деляше на прав път в средата. Сега изглеждаше сплъсте­на, събрана на малки кичури, разпилени по широкия му лоб. От нечистотията косата му не изглеждаше смолисточерна, както преди, а се преливаше в кафяво, проша­рено със сребърни нишки, които се появиха през време на следствието. То беше дълго и жестоко. Освен физи­ческите страдания, той беше поставен на редица други морални и психически шантажи, за да бъде смазан окон­чателно, за да стане зговорчив и да говори пред съда то­ва, което пожелае съдията. В най-добрия случай той мъл­чеше или отговаряше лаконично:

-Не!

Каменов извика името на подсъдимия. Той отговори: Тук! И се упъти към определеното му място без покана, като впрегатен вол, който знае какво го очаква, щом дой­де до ярема, и сам си подлага шията.

Така! С разбиране на вината да се признаеш за вино­вен и да искаш снизхождение от Народния съд. Ти, пре­ди да произнесеш присъдите, дълго измъчваше народни­те борци! Увещаваше ги да направят признания, което ще бъде от тяхна полза! Покажи на дело това, което каз­ваше на тях! Дойде видовден! Сега е твой ред да отгова­ряш! - говореше в себе си председателят на съда, като разгръщаше дебелото досие на подсъдимия.

- Имате думата за въпроси - подкани Каменов.

Недялков излезе далеч пред съдийската маса, пристъ­пи близо до подсъдимия, застана лице с лице срещу него. Той очакваше овации от публиката, но вместо тях едно злобно съскане се понесе из залата.

• Знаеш ли на колко години затвор общо сте осъдили народни борци и колко смъртни присъди си подписал?

• Борци не съм съдил! Към хората с идеали се отнасях със съчувствие, тъй като и аз имам идеали!

• Какви бяха тези, които съдихте по ЗЗД?

• Това бяха крадци, саботьори, атентатори, дезертьо­ри, черноборсаджии, битово разложени хора, които сму­щаваха реда в страната! Никой от тях не каза, че е кому­нист и че се бори за идеали. Такъв бих го освободил! Тех­ните досиета бяха от криминален характер, те се пазят в архивите на съда, за да ви опровергават, такива са и ва­шите!

Звера изрева с нечовешки глас и от широката пролука на горната му редкозъба челюст изхвръкна кълбо от пя­на, която плесна в лицето един от хората и той я обърса с дланта на ръката.

Каменов се намеси енергично и предупреди подсъди­мия за прилично поведение.

• В съдебната си практика издадох една-единствена смъртна присъда - на човек, който беше убил полицай и му взел оръжието! За него друго наказание няма!

• Говорили ли сте на публични събрания, че СССР ня­ма да спечели войната?

- Да, говорих!

- Защо сте заблуждавали хората?

- Аз винаги пояснявах, че това е война между двете страни, а за съюзниците на СССР – Америка и Англия – казвах, сега един бог знае!.. С това косвено признавах, че войната за Германия е загубена! Този намек беше разби­раем и много слушатели ме поздравяваха за смелия ми намек! Вие не сте го разбрали, не съм изненадан!

• В публични изказвания вие сте хвалили цар Борис като разумен и обичан от народа цар. Вярно ли е?

• Не си спомням кога и къде съм казал това, но за него винаги съм говорил с уважение и възторг! Той зас­лужава това! За мъртвия се говори само добро или нищо!

• Свидетелите X. Т. и Д. Г. - обърна се към съдията обвинителят и Каменов нареди да бъдат извикани. В за­лата влязоха двама млади мъже, облечени в нови шаечни дрехи.

• Спомняте ли си да сте обядвали на една маса с под­съдимия в ресторант „Савоя" през лятото на 1943 годи­на? Тогава той е хвалил цар Борис като добър и умен? - Двамата се спогледаха и единият отговори:

• Да, така беше, той обядваше с един военен, имаше място и седнахме на същата маса.

• Спомняте си какво точно е говорил подсъдимият и разкажете на съдията!

Същият свидетел започна:

- През пролетта на 1938 година в с. Срацимир се слу­чило земно свличане и пропаднали къщите на много хо­ра. От окръга се стичал непрекъснато народ, за да гледа природното чудо. Подсъдимият се връщал и видял на гарата да спира самотен локомотив. От него излязъл ма­шинист с изцапан гащиризон и запитал: „Далече ли е срутването? Никой не му отговорил, хората били под страшното впечатление от гледката. Той запитал отно­во. Човек с прошарени коси се вгледал в лицето на ма­шиниста, застанал мирно по войнишки и извикал, колкото сила има: Близо е, ваше величество, около два кило­метра! Като чули това хората, тръгнали след него и за­почнали да викат: „Ура! Да живее царят!" Царят запи­тал селянина: „Да сте видели случайно Моно Манджарски от Търняне?" - Тук е, преди малко го срещнах! - Хо­рата започнали да го викат. Обадил се човекът, дошъл при него, двамата се прегърнали, разцелували се като бра­тя! Моно бил навремето шофьор на царя и като се пенси­онирал, разделили се. Това разказа подсъдимият.

• Така ли беше? Вярно ли е, което казва другарят ти? - запита обвинителят другия селянин.

• Вярно е, точно така беше!

• Ето, другарю съдия, двамата свидетели потвържда­ват едно и също! Подсъдимият публично е акламирал фа­шисткия цар! Нещо друго не каза ли? Само това ли? -запита обвини-телят отново свидетелите.

• Каза - обясни вторият свидетел. - Говореше, че на всички пострадали заплатили щетите, наредил да се раз­дадат безплатни парцели на всички, които желаят да се изселят от свлачището! Много хора се изселили на гара­та и сега селото е разделено на две - гара и старо-то, но носи едно име!

• Достатъчно! - каза обвинителя и продължи: - Този човек е отровен от фашистка зараза. Той никога няма да върви след великите идеи на Маркс, а ще връща колело­то на историята назад! За него поддържам смъртна при­съда с бесилка!

Между публиката зашумя неразбран шепот. Каменов с надвикване въдвори тишина и даде думата на подсъди­мия, който се защитаваше сам.

- В конституцията и в наказателното право няма кла­узи, които да забраняват на паметта да не се връща в миналото! Във временните ви закони и декрети, по кои­то ни съдите, също липсват! Тогава как ще мотивирате нашата смърт? Наричате ни врагове. Кое е вражеското в нас? Ние спазвахме в обществото определени норми на поведение и всеки, който се отклоняваше от тях, получа­ваше съответната доза санкция! Не във вратата е вина­та, а в този, който си слага пръста там, когато вратата се затваря! Не признавам вината, която ми се приписва! От­ричам и отхвърлям обвинителния акт! Знам, че ще умра, не затова, че съм виновен, а защото ратувам за общество със здрави морални устои, за ред и закон! Ако в тази за­ла има престъпници, които да заслужават възмездието смърт, това сте само вие и целият ви апарат! Граждани­но съдия и обвинители, престъплението ми пред поколе­нията е, че не издавах присъди, съразмерни с тежестта на престъпленията, а далеч по-леки! Да оставиме мина­лото, да се върнем в настоящето, да ви разкажа как ва­шите подведомствени водят следствията сега!

• Говори само за себе си - нареди Каменов.

• Слушам ви, само за себе си ще говоря! По време на разпита срещу мен беше стреляно с пистолет, след като бях бит с тояги и умирах няколко пъти! Окачваха ме на бесило! Копах си гроба и лягах в него жив, зариваха ме до половин и ме изкарваха, за да призная вината си, че не съм ви познавал добре!

Ето вашите методи на действие! Да се унищожи жер­твата психологически, да загуби разсъдъка си и да гово­ри пред вас това, което вие искате, да се самоклевети, за да ви представи такива, каквито не сте!

Каменов ревеше отсреща:

- Отнемам ви думата!.. Седнете!..

Гласът на подсъдимия се извиси над всички и се чуха думите:

- Ако вие се разминете с отговорността, която заслу­жавате, тя ще сполети поколенията ви! Възмездие ще има! - гласът му затихна в невъобразимия шум. Каменов махаше с ръце към охраната да отворят вратите. Заседа­нието беше закрито преждевременно! През почивката ду­ховете не бяха успокоени.

51

Тишината в залата настъпи мъчително. Каменов ста­на прав, викаше и със златния си масивен пръстен чука­ше в бронзовите къдри на Темида. От първата редица Гюлгелиев протестираше:

- Не съм завършил защитата си, задължени сте да ме изслушате! Това е мое право и ваше задължение!

Каменов му посочи с ръка подсъдимата скамейка и той излезе отново напред:

- Вие обявихте пред света, че ще съдите виновниците за националната катастрофа, сполетяла Третото българ­ско царство! За каква катастрофа говорите? Военният преврат, извършен на 8 срещу 9 септември от танковата бригада под ръководството на генералите Иван Мари­нов, Кирил Станчев, Иван Попов и о.з. подполковник Да­мян Вълчев, прие и ви предаде една обединена и военно силна, запазена от пожара на войната България! Вие по­дарихте живи части от нейното тяло на съседите, това е цената, за да живеете с тях в мир! От белите ви маншети се стичат рубинени капки кръв от разкъсаното българс­ко тяло, те ще лежат в съзнанието ви, докато очите ви гледат белия свят! С този си акт доказахте вашата безотечественост. Напразно се стараете да прикриете нацио­налното предателство с интернационален дълг! Вашият морал и вашият девиз са: „Власт на всяка цена, при всич­ки условия!" Късогледите буржоазни политици от запад приеха революцията в Русия като временно необходимо и изгодно за тях събитие, без да разбират, че с това си копаят гроб, в който един ден ще паднат! Трагедията на века е непознаването на комунизма от сегашния Амери­кански президент Рузвелт! Фатална е неговата непроникновеност в бъдещето, благода-рение на което позволи на СССР да зароби страните от Източна Европа! Те не са първи и няма да са последни! В тоя гигантски поход ще паднат първо слабите, но няма да бъдат пощадени и сил­ните! Когато силите се изравнят, комунизмът ще поже­лае да се настани в люлката на демокрацията! Това е неминуемо! Това очаква света!

Дано моето предвиждане не се сбъдне! Дано се наме­ри един разумен президент, който да прозре това и да направи чудо - да спаси света от комунистическата опас­ност! Ние от първата редица - той се обърна към подсъ­димите - няма да бъдем живи! Лошото и неизвестното е зa вас! Не желая милост! От престъпници не очаквам добро! Но нека знаят близките ми, че умирам невинен!

Организираната публика отново започна със своето дежурно: „Смърт на убиеца!"

Близките отзад протестираха и викаха: „Позор за съ­дията Каменов! Позор за Народния съд!"

Възмутеният съдия отново крещеше и закри заседа­нието.

52

Зимата властваше над стихналия град. Комините ди­шаха равномерно и сивият пушек се възнасяше високо и чезнеше в сивата пазва на небесния свод. По телефоните и електрическите жици висяха сребристи кристали иг-леста скреж. В същата премяна бяха и клоните на дърве­тата. По улицата от затвора до Военния клуб имаше плъ­тен кордон от човешки тела, в пътеката се движеше бав­но конвоят на подсъдимите, охраняван от глутница въо­ръжени хора.

Снегът скърцаше под краката, студът щипеше оголе­ните меса, подсъдимите вървяха покорно, безчувствени за хладната милувка на студената зима. В душите им бу­шуваше друга, по-свирепа и жестока, която ги мъкнеше към бездните на ранния гроб!

На подсъдимата скамейка председателят извика 46-годишния Коста Иванов, човек от село, земеделец, собс­твеник на кръчма. Обвинен в това, че в деня на прест­релката между нелегални и полиция той е работил спо­койно в кръчмата и черпил агентите, като им предоста­вил подслон и храна.

- Признавате ли се за виновен? - запита председате­лят и хоризонталните бръчки на челото се сгъстиха над широките вежди.

Обвиненият стоеше смутен срещу страшния съд и очакваше вместо него да отговаря защитата. До него зас­тана застарелият адвокат Петко Деков, който започна да отговаря бавно с дълги паузи между думите:

- Запознати сме, но не се признаваме за виновни!
Без да иска думата народният обвинител Попандреев извика по име трима свидетели.

- Свидетел Р.Г., в деня на блокадата бяхте ли в кръч­мата на подсъдимия и в какво настрое-ние беше той?

• Бях! Войници и полицаи бяха напълнили помещени­ето, нямаше къде да се стои. Много пиеха на стъпалата отвън и пейката пред оградата на двора, макар че беше 17 януари и денят беше студен. Коста беше весел и раз-говорлив, защото имаше голяма клиентела. Това беше за него златен ден! Аз с труд си пробих път до него, поис­ках цигари и кибрит, той ми ги подхвърли сърдито и ка­за: „Ти сега ли тутоняса, когато има най-много работа?" С полицаите и офицерите беше много разговорлив.

• Свидетел X. А. - обърна се обвинителят към втория: - Знаете ли в деня на блокадата и престрелките подсъди­мият да е черпил за ликвидиране на партизаните?

• Бях в кръчмата, когато на един войник не му достиг­наха пари да си плати един килограм вино. „Ето, това са последните", обясни войникът, като изсипа на масата всичко, което имаше. Коста му върна парите и даде ви­ното без пари, като го посъветва: „Не оставай без пари, войник си, ще ти потрябва за плик, за марка, имаш роди­тели, трябва да им пишеш!" Видях как после даде без пари вино и на други войници. Един непознат офицер пи­еше от шишенлъка коняк, той също не плати.

-Достатъчно! - каза обвинителят и извика третия сви­детел.

• Свидетел Г. Д., в деня на блокадата и престрелките бяхте ли в кръчмата на подсъдимия и видяхте ли от ма­зето му да се изнася вино, без да се плаща, за почерпка на тези, които са участвали при избиването на партиза­ните?

• Тоя ден на площада имаше много народ. Повечето от пришълците (войници и полицаи) търсеха топло в кръчмата. Там беше пълно, не можеше да се влиза и же­на му изнасяше с кофи от мазата. Някои пиеха на двора, други на улицата!

• Плащаха ли виното или подсъдимият черпеше? - за­пита Каменов

• Виното беше хубаво! От кофите войниците гребяха с войнишки канчета и пиеха наред, каниха и мен, аз пих, без да плащам.

• Знаете ли подсъдимият да се е радвал, че има убити партизани?

• Знам! Аз отвън го чувах като говори високо и се смее!

• Спомняте ли си какво говореше?

• Не се разбираше, всички говрреха и се радваха, че са довършили партизаните!

• Достатъчно! - каза Каменов и даде думата на обви­нението.

Звера стана от мястото си важно, оправи вратовръз­ката, която вероятно слагаше за първи път. В ръцете си държеше препис от обвинителния акт. Пристъпи до оп­ределеното му място, застана с полулице към съда и пуб­ликата, за да изрази уважение към двете страни. В тази поза неравностите по челото му се открояваха ярко. Ши­рокият му месест нос хвърляше сянка над острата му звер­ска уста и той изглеждаше страшен. От пролуките на гор­ната му челюст се подаваше върхът на езика, а в долния край на бапката висеше капка мръсна пот.

- Другарю съдия, почитаеми близки на убитите ни дру­гари, пред нас е един народен враг, изправен да отговаря за противонародната си дейност. Един думбазин, който безмилостно грабеше от сиромасите и трупаше богатство. Той в деня на народна покруса, когато убитите парти­зани бяха наредени на площада за показ, се е радвал и черпил убийците! Тримата свидетели доказаха това по безспорен начин! Само един враг може да се смее, да се радва и да черпи убийците на народните синове! За него предлагам смърт чрез обесване!

Близките и останалите слушатели не доумяваха от без­почвените обвинения. Виковете продължиха дълго и Ка­менов изчака да се наситят на опиянението си. Когато стихнаха, един стар човек извика отчаяно:

- Господи, тези хора могат да обесят всекиго, когото пожелаят!

Председателят въдвори ред с надвикване и даде дума­та на защитата.

- Господин съдия, господа обвинители, уважаема пуб­лика, преставам да мисля, че се намирам пред съдебен трибунал! Имам чувството, че една организирана, но не­вежа тълпа решава съдбата на невинни хора, а не юрис­ти, които според тежестта на престъплението да опреде­лят съразмерно и степента на присъдата! Пред вас е един трудолюбив селянин, който освен земеделската си рабо­та притежава и кръчма съгласно съществуващите зако­ни! На всеки е известно, че в кръчмите и магазините се отива свободно! Какво престъпление е това? Четете по­казанията на подсъдимия, където е казано: „Аз се упла­ших и не желаех да отворя, но един офицер, който е меж­ду подсъдимите, ме посъветва: - Отвори, по-добре да пи­ят и да седят на топло, отколкото да ходят из селото и да търсят конспиратори! Ние знаем, че в селото има ятаци, щом има партизани! Няма да ги тормозим, те са заблу­дени хора и не знаят какво искат! Властта е силна и не се плаши от тях, те видяха нашата сила! Подсъдимият се вслушал в тоя разумен съвет и отворил кръчмата, с кое­то се слага край на претърсването по домовете! С това е помогнал на селото, а не е направил лошо! Защо изопа­чавате нещата? Защо на бялото викате черно? Добре, че Темида е от бронз! Ако можеше да чуе и види какво се върши, положително би пожелала да умре! С получаване на разрешително за кръчма, всеки собственик поема за­конно и обществено задължение да приютява всеки гла­ден и жаден, да дава подслон! Случаят е станал на 17 януари 1944 година, това е средата на зимата! Къде дру­гаде може да се стопли един другоселец, един гостенин на селото освен в мястото, определено за това.

Господин съдия, господа обвинители, стените на за­лата разбраха, че моят доверител е невинен. Ако във вас има човешка съвест и гражданско достойнство, ще тряб­ва да го оправдаете. Ако постановите наказание, незави­симо от неговата степен, ще се утвърдите като тенден­циозен форум, който няма нищо общо с правораздаване­то, който не бива да злоупотребява с думата народен!

Ако моят доверител, жертва на клевета, умре по злата воля на самозвано правораздаване, то нека бъде горд, че умира заедно с всички свободи в Родината!

В залата настана обичайният невъобразим шум и пред­седателят закри заседанието.

53

Съдебната зала шумеше като разсърден кошер, под­съдимите въртяха глави на всички страни, откъдето се обаждаха техни познати. По лицата им проблясваха ус­мивки, но тъжни, плахи и безнадеждно отчаяни. Охрана­та на арестантите, гъста верига от въоръжени хора, да­ваше къси команди и обгради плътно първия ред.

Млада жена издигна двегодишно дете до гърдите си, посочи с пръст към първата редица и каза:

- Ето, чедо, това е тати! Нашият тати, добрият от сним­ката!

Детето писна жално.

Бащата се обърна към него, протегна ръце, но цевта на един шмайзер го удари отгоре и те увиснаха надолу като отсечени клони. Детският плач се вплете в тоя на майката, и един от охраната ги избута навън. Шумът за­мираше бавно, от задните редици се чуваха съскащи гла­сове: „Злодеи!..Убийци!.."

Копринената завеса на сцената се нагъна и от единия край се показа Каменов. Разсилният изпълни старател­но задачата си и всички станаха прави. Наместването про­дължи дълго и шушуканията станаха по-високи. Каме­нов чукна със златния пръстен във везната на Темида и тишината легна над хората като тежко бреме. От голя­мата камара досиета Каменов извади едно и прочете:

- Стефан Андреев.

От първата редица излезе слаб, но висок млад мъж с войнишка куртка без пагони. Застана в ограждението за подсъдими и търсеше с поглед защитата си.

- Запознат ли сте с обвинителния акт и признавате ли се за виновен? - запита председателят. Вместо подсъди­мия отговори защитата:

- Получихме акта, запознахме се с текста, но отхвър­ляме обвинението като неоснователно! Господин пред­седател, в акта неправдоподобно се твърди, че моят до­верител безпричинно е стрелял в революционер-партизанин. Моят доверител твърди, че е подписал протокола за разпит под дулото на пистолета. Освен това термини­те, с които си служите - революционер-партизанин - вза­имно се изключват и говорят в полза на моя доверител. Един революционер-партизанин не може да е невинен, щом е вдигнал оръжие срещу една законно установена власт. Освен това моят доверител е бил нападнат и е стре­лял в отбрана! Моля да поясни случая!

- Разкажете как и защо убихте нелегалния? – намеси се Недялков с неоформен мъжки глас.

Войникът поясни:

• Вдигнаха ротата в тревога. Задачата ни постави по­ручик Апостолов. Трябваше да преминем през лозовия масив и до прочистиме терена от партизани. Аз бях леко картечар и изостанах надире, другите не бяха натоваре­ни и избягаха напред. През лозята вървехме ходом на 40 метра човек от човек, без желание да стреляме по неле­гални. При други акции сме ги виждали, но се размина­вахме! Така мислех за себе си и тоя път, да се разминем мълчаливо, все едно че не сме се видели. Вървях по междата, между две лозя, там пътеката беше по-широка. В края на лозето отдясно имаше смрадликов храст. Видях човек, лошо облечен, с насочена срещу мене стара пуш­ка. Каза ми:

• Съблечи войнишките дрехи и облечи моите!

Окуражен, че съм сам, той хвана тялото на картечни­цата и започнахме борба. Освен пушката той имаше и малък пищов. Насочи го срещу мен и нареждаше! Симу­лирах, че свалям картечницата и забих ножа в стомаха му. Левофланговите са забелязали борбата и дойдоха на помощ. Когато дойдоха, всичко беше свършено, той бе­ше мъртъв! Един от подофицерите даде знак за сбор, съб­ра се цялата рота, дойде и поручик Апостолов и нареди повторно претърсване на мястото. При второто преми­наване на същото място открихме 6 души. Те бяха нароч­но подминати първия път, но сега бяха ликвидирани!

- Поручик Апостолов, защо наредихте повторно пре­търсване на лозята? - запита обвини-телят.

• Защото знаех, че той не е сам!

• Искахте да довършите народните борци ли?

• Това са руски агенти!

• Кое ви дава основание да говорите така?

• Това, че когато Германия и Русия бяха в съюз, тези хора бяха мирни и харесваха строя, щом Германия на­падна Русия, те взеха оръжие.

• Полковник Ангелов, вие знаехте ли за акцията? Кой нареди да замине ротата?

• Знаех! Аз наредих!

• Защо?

• За да пазим България от престъпници!

• Обвинението има думата! - каза Каменов.

Звера застана в обичайната поза, завъртя глава на всички страни, като че ли търсеше някого, притри маз­ната пот, която беше се стекла в долната част на вадата от раздвоената му брада и започна:

- Другарю съдия, мъдростта на партията личи от то­ва, че е изправила пред Народния съд не кой да е, а окървавени хора! Жестоки убийци на прогресивните народни синове на народа! Подсъдимият с безподобен цинизъм разказа как с нож е убил боец от съпротивата. Не стига това, озверените отново се връщат и довършват пъкле­ното си дело! Убиват още 6 души! Всичко това под ко­мандата и ръководството на окървавения поручик Апос­толов!

Смъртта на тези хора е малко! Ще се примиря със смърт чрез обесване на подсъдимия Стефан Андреев.

• Подсъдимия Андреев, имате последната дума!

• Ако има справедливост, аз трябва да бъда признат за невинен! Казвам ви, видях го, но го отминах! По съ­щия начин другарите ми са се разминали с останалите 6 души! Нахалството на комуниста няма граници! Поиска ми оръжието и дрехите! Какво безумие!

Почитаемият съд нарече убитите незаслужено народ­ни синове, борци за човешки права и свободи! Убитите не притежават нито едно от тези качества! Четирима от тях са мои съученици, с които ме свързва ранно детство останалите трима са по-големи от мен, но мога да кажа, че ги познавам. Те бяха слаби ученици, отпаднаха от гим­назията по слаб успех. Бяха лоши работници и никъде не ги приемаха на работа! Станаха революционери с надеж­дата, един ден да вземат парите на богатите и да живеят, без да работят!

Тези хора с дейността си доказаха, че не са нищо дру­го освен съветски агенти! През 1938 година, когато БЗНС и ЗМС се бореха против немското влияние в България, те не само че не участваха в съпротивата, но бяха против тях, като пишеха и разнасяха лозунги: „Вън от България англо-френските агенти!" Това продължи до започване­то на войната между Германия и СССР. Следователно не национални интереси защитават, а интересите на Съ­ветска Русия! Такава беше и позицията на БКП, те полу­чават инструкции от едно и също място! Когато съдеха дейността на БЗНС през 1939 година (Коста Тодоров, Ди­митър Мавдиев, Д-р Г. М. Димитров, Влада Карастоянова и други) РМС и БКП самодоволно потриваха ръце. Ликуваха, когато Полша капитулира, притисната от две големи държави (Германия и СССР)! Сега говорят за бор­ба срещу фашизма! Тяхната политика и убеждения се сме­нят от собствените им интереси! Така ги познаваше все­ки войник и офицер, затова когато стреляхме срещу тях, ние знаехме, че стреляме срещу чужда агентура на служ­ба в България!

Хоризонталните бръчки по челото на Каменов се сгъс­тиха, той чукна с пръстена във везната на Темида и се провикна:

- Стига, отнемам ти думата! Не обиждай патриотите!

Неорганизираните и близките на подсъдимите ръко­пляскаха, а отечественофронтовците викаха „Смърт!" Момъкът остана на подсъдимата скамейка, искаше да говори още, но Каменов викаше силно:

- Нямаш думата, върви си на мястото!

Двама от охраната го хванаха за ръцете и го отведоха на мястото му на първата редица.

Един от охраната прошепна на ухото на обвинителя Недялко Ненов. Той подскочи като ужилен и викна ви­соко:

• Подсъдимия Андреев, кой извърши разстрела на за­ловените партизани?

• Това не е най-важно!

• Важно е, Андреев, всеки трябва да си получи заслу­женото!

• Вашето заслужено ви чака!

• Отговори на въпроса на обвинението! - намеси се Каменов.

• Кажете кой извърши разстрела!

• Казах ви, че не знам. Архивата е в казармата, там са досиетата, но някои от тях се боядисаха и сега са във ва­шите редици, ще прикрият черните досиета и ще останат завинаги при вас!

• Така ли? Ние ще ги издирим, ще ги открием и ще им дадем награди, вратовръзки от въже!

- Подсъдимият Ангелов, къде са досиетата на хората? Това са черни досиета и ние трябва да се справим с тях!

- Архивата е в полка, при мен няма нищо!

• Къде точно, в коя стая? В кое чекмедже?

• Цялата архива е в една стая, но там непрекъснато влизат и ровят хора, които имат интерес досиетата да изчезнат. Някои от тях са във вашите редици и носят оръ­жие!

• Как така! Кои са, кажете ги?! Те трябва да бъдат съдени!

• За мен няма виновни, всеки войник е изпълнявал заповед! Излишно е да търсите досиетата, те са изчезна­ли заедно с някои от хората, други са попаднали в ръцете на самите заинтересовани и няма да излязат на бял свят!

• Вас питат, полковник Ангелов, с това ще облекчите вината си, може да разчитате на снизхождение!

• Казах ви, не знам! Не съм командир на полка и не ме интересува!

• Ще кажеш! Под въжето ще кажеш! - стискаше зъби за закана Каменов.

• Въжето е неизбежно! Ние го усещаме около шията, но предатели няма да станем! - заключи Ангелов.

Организираната публика започна да крещи: „Смърт!" В дъното на салона шумяха ръко-пляскания и викове:

- Браво!

54

Физически здравият Манчев повиши температурата и от два дни ходеше на училище с голямо усилие. Стра­ните му горяха и по тях личеше червенината на болен. Очите плуваха в сълзи, а слепоочията пулсираха болез­нено. Все по-често остра кашлица разтърсваше рамене-те му и след отминаване на пристъпа болката в слепо­очието се засилваше. Училищният лекар се вслуша в каш­лицата, застана срещу него, вгледа се в плуващите във влага очи, сложи опакото на ръката на челото и каза:

- Какво мислиш? Да мине от само себе си ли? Защо не се обадиш на директора, че си болен? Ела в кабинета!

Манчев тръгна след него послушно.

- Зачатък на пневмония, ако не бях те открил днес, утре щеше да бъде късно! Вземи всичко, което ще ти пред­пиша, няма да излизаш на студа, ще ти сложа две инжек­ции, утре може да дойда вкъщи!

Болният мълчеше виновно и клатеше глава в знак на съгласие.

Студената му ергенска квартира го посрещна недру­желюбно и зъбите започнаха да тракат. Той отиде в кух­нята, сложи въглища на загасващата печка, намести въз­главницата и се излегна на кушетката. Лекарствата и топ­лата ласка на печката му действаха приспивно и той се унесе в дълбок сън, без да се покрие с одеяло. Лекарят каза на Звезда за опасността, която го грози и повтори:

- Топлина, много топлина и навреме взимане на ле­карствата!

Звезда измина разстоянието от гимназията до квар­тирата за рекордно кратко време. Отвори предпазливо вратата на антрето и почука леко на вратата на неговата стая. Постоя, но мълчанието я уплаши и тя отвори бав­но. Леглото беше грижливо опънато. Палтото и обувки­те бяха тук. Тогава... По същия предпазлив начин отвори вратата на кухнята. Посрещна я топлината на разгаряла­та се печка и видя заспалия болник. В лицето й грейна радостна усмивка, под гърдите й се разля топлина. Тя бързо излезе, донесе от нейната стая ново пухкаво одеяло и го зави, без да го събуди. Той надигна глава. Тя седе­ше срещу масата и плетеше. Погледите се срещнаха вза­имно разбиращи се, устните на двамата мръднаха в неж­ни усмивки:

- Извинявай, самонастаних се! - Видя, че е завит, хва­на одеялото между два пръсти. –Благо-даря ти, аз така, уж за малко, но съм заспал!

- Хубаво си направил, но трябваше вчера!
Болникът гушна брада в мекото одеяло и запита, за­що не е взела от неговите завивки.

- Нищо, все едно!

Тя стана, за да му оправи одеялото. Косата се наведе над лицето му, почти докосна горящите от температура­та страни, червеният цвят се сгъсти, а сърцето му заигра немирно. Сега гореше от два огъня!.. Звезда опря опако­то на ръката си на челото на болния и като в просъница каза:

• Гориш!.. Температурата е висока!..

• Знам! Горя! Изгарям!.. Всичко ще мине!..

Той извади ръцете си над одеялото, протегна към нея разтворени длани, опита се да седне, но тя вдигна пове­лително показалец.

• Ш-т! Не така! Болният трябва да слуша! Скрий ръ­цете си на топло! Аз ще донеса въглища и дърва, ще направя чай и после ще изляза из града.

• Добре, ще слушам! - отговори той и покорно прибра ръцете под одеялото.

• Защо излизаш? Ще се бавиш ли?

• Ще се бавя, днес ще четат присъдите на първата пар­тида! Намерих пропуск, ще отида да слушам!

• Иди, но смятам, че е излишно! Не се разстройвай! Не очаквай нещо хубаво!

• Хубавото и лошото са като годишните времена! Не казват, когато идват, и не предупреждават, когато си оти­ват! Нито лошото, нито доброто са вечни и сами! Човек докато диша, надява се! Нали знаеш латинската пого­ворка?

• Знам! Първо научих нея и някои други глупости! Но лошото в живота на хората е прекалено много! Чудя се как издържат!

• Така е, какво е сърцето на човека? Един юмрук ме­со, но то побира всичко!.. От лошото прави добро и от доброто лошо! Така че нито доброто е много добро, нито лошото е много лошо! Човек трябва да има будна психо­логическа нагласа както за едното, така и за другото!

• Разбирам те, Звезда, но за това са необходими опор­ни точки!

Тя го погледна изненадано и отговори:

• Добре го каза! Това е от областта на твоята профе­сия! Животът се опира на физическите закони и човек, въоръжен с тях, по-лесно излиза от долините на злото, застоява за дълго на хребета на доброто!

• Може би мненията ни съвпадат, но ние не подозира­ме това!

• Може би - отговори болният и още веднъж си изва­ди ръцете над одеялото. Опита се да ги протегне към нея, но тя отново го предупреди:

• Нали се разбрахме да бъдеш послушен! Сега прибе­ри ръцете под одеялото и се опитай да заспиш! Един из­пълнителен болник при лош лекар винаги оздравява!

• Добре, ще те слушам, но моля те, не се бави!

- Обещавам, само толкова, колкото е нужно!
Звезда облече коженото палто, на което реверите уха­еха на люляк. Преди да излезе намести възглавницата под главата на болния. Когато се наведе над него, извив­ките на косата й погали-ха челото му. Той пое жадно ми­риса на люляк, а косата изсипа над него лъх на лаван­дула.

Ръцете му се размърдаха под одеялото, но тя натисна завивката под брадата му и напомни:

- Нали обеща да бъдеш послушен!
- Ще бъда!..

• Сега заспи! Довиждане, като се събудиш, ще бъдеш здрав!

• Довиждане, Звезда. Благодаря ти, ще слушам... ще бъда здрав!

Манчев остана сам в затоплената стая. В слепоочието му болезнено пулсираха набъбналите жили, а в гърдите се сменяха на импулси топли със студени вълни. Когато беше в обятията на студа той чувстваше страх от нещо неизвестно и близко!.. Когато го поемаше топлият по­ток, той усещаше до себе си присъствието на Звезда, аро­мата на люляка и лавандулата, усещаше приятния гъдел на опорните точки..

55

Съдебните заседания по първата партида подсъдими завърши. Разгледани бяха делата на първите хора, така наречените „най-опасни за режима", 37 от които не се явиха. За тях имаше само кратки писма с лаконично съ­държание: „Безследно изчезнал". Останалите получиха различни присъди, различни бяха и смъртните по отно­шение на изпълненията, а резултатът беше един и същ -смърт!

Два дена след последното публично заседание в кабинета на първия секретар на ОК на БКП се водеха срамни пазарлъци. Спорове и изнуди на близките на подсъдими­те - първо за живот или смърт, после каква да бъде смъртта.

Властниците, които вземаха участие при преразглеж­дането на присъдите, не спаха двата дни след прекратя­ване на заседанията. Ходеха в домовете на осъдените, обещаваха живот, искаха пари и ценности, изнасилваха жените на задържаните. Всичко беше позволено на ко­румпираните хора, узурпирали властта в името на едно: ликвидиране на моралните добродетели, запазени от ми­налото.

Третия ден започна четенето на присъдите. Градът бе­ше необикновено възбуден. Във военния клуб, където пре­ди заседаваше съдът, сега щяха да се четат присъдите на подсъдимите. Макар че много от тях бяха известни, все­ки очакваше да стане чудо. От ранни зори на площадка­та пред клуба се събра голяма тълпа, която растеше с наближаване на времето да докарат арес-тантите, за да чуят това, което почти знаеха. Върволицата на обрече­ните се изниза между тесен тунел от човешки тела. Щом отминаха арестантите, тунелът се разпадна и хората хук­наха напред. Това продължи до входа на салона. Малко бяха тези, които успяха да влязат в залата, по-голямата част от публиката остана отвън. За тях властниците бяха се погрижили, като бяха инсталирали високоговорители, за да чуят тъжната новина за смъртта на невинните. Пред входа на клуба бяха построени две агитки на РМС, които не престанно скандираха срамните лозунги: „Смърт на народните убийци! Смърт на фашистите! Смърт! Смърт!" Такива имаше построени и на по-оживените места в града.

В залата заеха местата си традиционните посетители, снабдени с пропуски, близките на убитите и близките на подсъдимите. Непрекъснато се чуваха гласове: „Ето, виж тати! Виж батко! Дядо, чичо!" Това бяха гласовете на близките на осъдените, които посочваха на децата тех­ните сродници. От много страни писнаха деца, разплака­ха се и жени.

Сред залата, малко над главите на останалите, стър­чеше една белокоса женска глава, от която един кичур беше се отделил от общия свитък и висеше над лявото й ухо. Лицето й беше помръкнало с повехнала хубост, ся­каш изваяно от мрамор. Под настръхналите вежди с ме­тален блясък искряха твърдо две студени очи - очите на баба Райна. Тя не изпускаше от погледа си интелигент­ния овал на сина си - полковник Ангелов. Костеливата й ръка натискаше с бяла кърпа треперещата от скръб бра­да, душата й ридаеше горчиво, от сърцето капеха капки кръв! От време на време проплакваше едва чуто: „Са­шо!.. Синко!.." На същата редица от двете й страни седя­ха Тинка и Звезда. Двете жени бяха хванали по една от ръцете на старата, сякаш търсеха в нея опора. По гърбо­вете на Тинка и Звезда преминаваха на интервали студе­ни тръпки. Тинка съзнаваше, че за последен път вижда мъжа си. Звезда живееше с илюзията, със сладката са­моизмама, че е възможно да съобщят, че Фердинанд е жив и осъден на доживот.

Копринената завеса на сцената се залюля, огъваше се на вълни от дясно на ляво, така както се движеха хората зад нея. Разсилният извика колкото позволяваха силите му:

- За Народния съд - стани!

Седящите се изправиха бавно, някои още не бяха станали, когато дойде командата: Седни! Правителствени те слушатели започнаха да ръкопляскат при появата на Каменов и народните обвинители, които започнаха да скандират традиционното: „Смърт на фашистите! Смърт на убийците!" Каменов направи несполучлив опит да се усмихне. Златният му зъб блесна за момент и тънката му устна се сви в кисела гримаса. На челото му бяха подре­дени една до друга гъсти бръчки - следи от годините и разгулен живот. Той чукна с масивния златен пръстен в бронзовите къдрици на Темида, за да се създаде необхо­димото внимание и се провикна с треперещ глас, малко артистично:

- Глас народен, глас божи! Искате смърт за врагове­те, смърт за фашистите.

Отечественофронтовските представители започнаха да ръкопляскат. Той вдигна нагоре костеливата си ръка, из­пъстрена с мрежа от възли на сини жили. На безимен­ния му пръст блесна златен пръстен със скъпоценен вио­летов камък. От ревера на кафявия костюм сияеше злат­на четирилистна детелина, а във вътрешния джоб се тае­ше партийният билет за членство в БКП! От него идва­ше цялата му сила и власт! Той отвори сините корици на твърдата папка с бели ленти встрани, извади изписаните на машина листа, стана прав и се провикна: ...ПРИСЪДА! Всички станаха прави, затихна всеки шум, секна и дет­ският плач. Само сърцата туптяха в тревожно очакване на последната съдийска дума! С равен, малко дрезгав глас той започна да чете:

- На основание декрет №.... на Народното правителст­во на ОФ и директива № ... на ЦК на БКП в името на Н. В. цар Симеон II първият състав на.... НАРОДЕН СЪД произнесе следните присъди, след като се убеди по безспорен начин от свидетелските и лични показания на под­съдимите в техните престъпни деяния, както следва:

1. На смърт чрез обесване подсъдимите: полковник Ан­гелов, капитан Димитров, поручиците Орленкин, Райков и Апостолов, Георги Гюлгелиев, Коста Иванов и Сте­фан Андреев!

2. Осъжда задочно на смърт чрез разстрел: тук след­ваха имената на 37 души, които отдавна бяха мъртви! Между тях беше името на Фердинанд Симеонов.

3. Осъжда на смърт чрез разстрел следваха имена­та на 32 души.

4. Осъжда на 15 години строг тъмничен затвор - след­ваха трима.

Останалите бяха на малък срок, някои следваше да бъдат изпратени в ТВО (трудово-възпитателно общежи­тие).

Присъдата е окончателна и не подлежи на обжалва­не! Промяна в присъдата може да има само този, който каже къде се намират черните досиета на хората, които са убивали и правили доноси на военното разузнаване!

След обед смъртните имат право на свиждане по 25 минути! За свиждане ще се допускат близки от семейния кръг на осъдения! За други - изключения с разрешение от директора на затвора!

Закривам заседанието!

ОФ агитката отново скандираше „Смърт!", а близки­те на осъдените плачеха, много от тях с глас.

Лицата на осъдените на смърт приличаха на мрамор­ни статуи. По тях не трепкаше нито един мускул, никак­ви емоции на отчаяние и страх! Всичко беше изживяно в дните на жестоките инквизиции! Срещаха погледите на близките, но мускулите, които раждат усмивки, бяха мъртви! Образите бяха бледи - лица на мъченици, които бя­ха изстинали предварително, усетили леденото дихание на смъртта!

Тинка ридаеше в носната си кърпа, раменете й се тре­сяха от силни спазми и стискаше лакътя на баба Райна. От другата страна Звезда държеше другия лакът и хъл­цаше, но едната й ръка натискаше стомаха под пъпа. Там в този момент, когато съдията спомена името на Ферди­нанд, промърда оживелият плод на тяхната любов! Едно отчаяние прегърна радостта! На мястото на мъртвия изя­ви претенции за живот едно ново същество!

Тинка взе от старата бастуна с гуменото топче, хвана­ха я със Звезда от двете страни и бавно, с тъжни стъпки се отправиха към домът на Ангелов.

Баба Райна не плачеше, сълзите бяха изтекли през дългите нощи на следствието. От време на време тялото й потреперваше в ръцете на младите жени и тя простенваше:

- Сашо!.. Синко!.. Радост моя!.. Изгубих те!..

На раздяла Звезда прегърна двете поотделно, от очи­те й течеха сълзи, на устните трепкаше плаха радост. Тин­ка забеляза това и запита учудено:

• Звездо, що става с теб? Да извикам лекар! Ти!..

• Тинке, сестро, мамо Райно, аз съм... то се обади... промърда, точно когато съобщиха името на баща му!.. Протестира, ето как рита в корема ми!.. - тя отново сло­жи ръка под пъпа и улавяше леките трепети на оживе­лия плод.

Баба Райна я прегърна като своя дъщеря, целуна я по челото и каза:

- Където е расъл дъб, дъб ще расте!.. Там върба неникне!.. Пази го, дъще!.. Пък помисли!.. Ти си много млада!.. Детето трябва да има баща! Истинският... нали зна­еш... Няма да се върне!.. При него утре отиват и други... другарите му... Невинни... Патриоти!

Които познаваха Звезда и я срещнаха този ден, оста­наха изумени. Трудно беше да се разбере причината на сълзите й!..

56

Охраната на затвора беше утроена по две причини:

1. Осъдените на смърт можеха да предприемат отча­ян опит за спасение чрез бягство, като нападнат караула.

2. Духовете на близките и голяма част от безпартий­ните бяха силно възбудени от несправедливостта и прои­звола на КП и не беше изключено нападение отвън с цел освобождение на затворниците.

Към 11 часа пред огромния затворнически портал се образува дълга и плътна редица от близки на осъдените, идваха майки, бащи, сестри, братя, баби, дядовци, сино­ве и дъщери, съпруги и влюбени - приятелки на нежене­ните.

Триметровата ширина на коридора не беше в състоя­ние да поеме толкова много хора, затова последва втора заповед при всеки осъден да влизат най-много по 4 души наведнъж, като той може да бъде извеждан най-много до 3 пъти!

Тинка погледна свекървата въпросително, старата раз­бра и каза:

- Тогава нека бъда първо аз с децата, ти после сама!..

Главата на старата стърчеше над другите украсена с корона от бели коси, един кичур от тях висеше над ляво­то й слепоочие, полюшван от зимния ветрец.

Към втория етаж на затвора водеха широки каменни стъпала с големи неравности по тях, издълбани от под­кованите ботуши на охраната и времето. Момчил и Кап­ка хванаха старата за лактите от двете й страни. Освен помощта на децата тя помагаше на левия си крак с бас­туна с гуменото топче накрая. Когато се изкачиха на най-горното стъпало, тримата стряха на горната площадка, от която започваше каменният коридор. Те почувстваха умора и отпадналост не толкова от изкачването на стъ­палата, а от това, че тази среща е последна със скъпия за тях човек. Бащата и синът завинаги изчезваше от тоя свят. Това беше последната прегръдка на майка и деца!..

• Вие при кого? - запита един груб глас от охраната. Момчил отговори пръв.

• При тати, при полковник Ангелов. - Старата добави:

• При сина ми!.. При полковник Александър Ангелов. - Тя винаги беше се гордяла със званието на сина си и винаги го поставяше пред името му - от първата година на кадетството до тоя последен час от живота му.

• Ей, ефрейтор, отвори килия № 6 и изведи Ангелов! Двамата гвардейци да си отварят очите. Близо до него! Да го предупредят, че при опит за нещо се стреля! - обяс­ни фелдфебелът, който стоеше в началото на коридора.

• Бъдете спокоен, ефрейтор, за спасяване е късно, а до бесилката твърде малко!

Всички смъртни бяха оковани в тежки вериги за ръка и крак. С отварянето на вратата веригата на Ангелов за­пя, той спускаше крака си отвисоко под тежестта на де­белите халки и каменният коридор поде песента. Тя бе­ше сурова и страшна!

Капка и Момчил оставиха старата, спуснаха се срещу него, Момчил провря три от пръстите на дясната си ръка в халката на височината на коляното и пое тежестта на железата, Капка го обви с ръце и извика колкото сила имаше: „Убийци!.. Свалете веригата от баща ми!.. Той е невинен!.." Тя го притискаше към себе си с две ръце, а той с едната, другата висеше под тежестта на веригата! Момчил вървеше успоредно с него и помагаше, за двама веригата беше лека: Баба Райна разтвори ръце за прег­ръдка, бастуна падна на каменния под и хлопна зловещо. Тя прегърна сина си, в очите й нямаше сълзи, само с хрипове от много мъка повтаряше:

• Сашо!.. Синко!.. Да бях аз!.. Млад си!.. Децата!... Тин­ка!... О, боже, мислех, че Христос и апостолите са пос­ледните невинни, които умряха, имало още!.. Синът ми!..

• Така е, мамо, не вярвахме и ние, затова трябва да платиме с живота си! Всеки, който не познава комуниз­ма, ще плаща за невежеството си с живот! Това е най-високата цена за най-голямото престъпление! А може­ше да бъде друго!.. Това важи за всеки човек, за всяка нация!

• Кажи, синко, поръчай какво да правиме без теб?!

• Не знам, мамо, както знаете и както можете! Разби­райте се с Тинка и гледайте децата! Желая да са добри граждани!..

• Искаш да кажеш добри слуги на лоши чорбаджии?

• Човек трябва сам да преценява, да отсява лошото от доброто! За нас тая нощ ще свърши животът, ще свърши светът! До последния си дъх ще бъда с вас, а после една кошница кости и шепа пръст!

След този диалог в очите на старата блеснаха две съл­зи и тя ги остави така, стискаше ръцете на сина си и каза:

• Поръчай нещо на децата!

- Да бъдат добри българи, деца и внуци! Да се трудят, да бъдат пестеливи, да не забравят, че са брат и сестра! -Капка целуна свободната ръка на баща си, като я обля със сълзи, Момчил споделяше тежестта на веригата и двамата казаха едновременно:

- Обещаваме, татко!..

Определеното време изтече и гвардеецът с червената лента на ръката предупреди:

- Ей, вие там, стига гевизлъци! Времето изтече, осъ­деният, прибирай се!

Баба Райна и Капка целуваха поривисто страните му, главата минаваше от ръка в ръка. Гвардеецът ги раздели насила, притиснати една до друга, с много мъка в сърца­та, която беше изкривила лицата в тъжни гримаси. Кап­ка и баба Райна тръгнаха обратно, внучката притискаше до себе си лявата ръка на бабата, от дясната я подпира­ше бастунът с гуменото топче и съскаше по каменния под.

- Хайде и ти бе, фашистко копеле, върви си! - скара се гвардеецът на Момчил.

- Батко, искам да помогна на тати само до килията!..
- Не го жали, щом е носил сабя, нека носи верига на ръцете и въже на шията!

Ангелов изчезна зад вратите на килия № 6, като стис­каше зъби от болка в сърцето. Прегръдката на Момчил беше последната наслада от синовна близост!.. Послед­ната прегръдка на баща и син!.. Между тях висеше като страшна прокоба студената верига. Коравата душа на ста­рия войн прокънтя като струна на стара арфа, от средата на килията той се провикна:

- Момчиле, синко, сбогом!..

Момчето не го чу, то догонваше бабата и Капка.

Голямата мъка на Ангелов се предаде и на другите. Всички мълчаха, по челюстите пулсира-ха мускули от емо­ционална възбуда. Гледаха се, движеха се из килията, но мълчаха като нас-тръхнали вълци.

Момчил тичаше към изхода със замрежени от сълзи очи, блъсна се в едър човек с пагони на фелдфебел и без да обмисля, каза механически:

• Чичко, прощавай, имам една молба?

• Кажи, момче?

• Тати е с верига, а тя тежи! Ще има още две свиждания, може ли да остана!.. Да помагам на тежестта на ве­ригата!..

Фелдфебелът (Фелдфебелът се казваше Васил Иванов от с. Ошане. Спечелил доверието на новите властници по една щастлива случайност, рожба пак на човешка доб­рина, за която ще разкажа при друг случай. Няколко ме­сеца преди да умре, той ми повери тайни, които споде­лям с читателя, от това, което е ставало зад стените на затвора, за последното желание на обесените. - Б.а.) не беше партиен член, нямаше в него комунистическа злоба, а човешка доброта. Имаше син на годините на Момчил.

• Може, момче! Остани! - каза той като гърчеше веж­ди от някаква горчилка, която се мотаеше в гърлото. -Гвардеец, момчето да остане до последното свиждане с баща си!

• Има заповед, всеки по 20 минути!

• Заповедта е моя! Аз съм началник на караула! Ти изпълнявай!

• Слушам! - отговори гвардеецът неохотно и пропсува без глас.

Разговорът между двамата се чу в близките килии, чу­ха го и в килия № 6, Ангелов обходи с поглед останалите осъдени и каза:

- Чувате ли? Българите са добри и човечни! За такива ще мрем! Само комунистите... жертва на една утопична идеология, която отне човешкото в тях, станаха зверове, жадни за власт и пари!

• Добър е народът и жилав! Надживя турско робство, ще надживее и комунистическо! - отговори Апостолов.

• Ангелов, излезте за свиждане! - викна пред решет­ката гвардеецът. До отсрещната стена на коридора стоя­ха баща му, тъстът му и тъщата. Веригата поде старата песен. Момчил го посрещна пръв с тъжната усмивка на победител, хвана веригата на същото място, а тя ехтеше зловещо.

Тримата го прегърнаха последователно. Първа беше жената, тя непрестанно хълцаше, а мъжете често потри­ваха очите си от влага. Всичко беше ясно, нямаше въпро­си, липсваха отговори. Мълчаха и се гледаха. Всеки ис­каше да съзерцава повече, за да запази завинаги от дру­гия това, което той е днес, пред лицето на смъртта, пре­ди клупа да прекъсне нишката живот! Гвардеецът пог­ледна в часовника и предупреди:

• Времето изтече, тръгвайте тримата!

• Нещо да поръчаш, Сашо? - запита бащата.

• Нищо, тате, бъдете живи дълги години, помагайте на Тинка, отгледайте и изучете децата!

Последни прегръдки, по една дълга целувка и послед­но сбогом!.. Веригата отново запя към килия № 6, а пети­те на старите съскаха по каменния под към изхода на затвора.

Тинка се размина с тримата на долното стъпало. Тя беше сама, носеше кошница с храна, беше направила от най-хубавото, което той обича! Момчил отново хвана ве­ригата и раздели тежестта с бащата. Тинка се хвърли на шията му, хвана халката, която беше заключена на кит­ката, и каза:

- Виждаш ли, на лозето не ти помагаше, но на вери­гата!..

Тинка ридаеше забола глава в гърдите му, а той каза спокойно:

- Стига сълзи, за тях има време!

Тинка погледна момчето с големите си очи, които пре­ливаха от сълзи, и каза:

• Момчиле, хайде, мама, каже сбогом на тати и си вър­ви!.. Аз ще държа веригата.. - Детето се намръщи недо­волно, но тя настоя:

• Моля те, нали обеща да ме слушаш, кажи сбогом... остави ни сами!.. - Момчето прегърна бащата отново, целуна го, подаде халката в ръцете на майка си и каза:

• Сбогом, тати!..

Ангелов изхлипа неудържимо... и каза:

- Сбогом, сине!..

Когато Момчил се изгуби от погледа на баща си, той прегърна със свободната си ръка Тинка, притисна я до себе си, устните им се сляха в свещения символ на лю­бовта. Сянката на смъртта изчезна, изчезнаха и силуети­те на охраната. Гвардеецът ги предупреди няколко пъти за изтеклото време, но те не бяха го чули. Когато кресна в ушите им, те се разделиха, тя пое веригата и го изпрати до вратите. Там спряха. Тя си подаде устните и каза:

• Още веднъж!.. За децата не се грижи.. Вземи храна­та, изяж всичко, бъди сит!..

• Излишно е, да бяха го изяли децата!

• За тях има, нека е спокойна съвестта ми, че не си гладен! Сега сбогом, Сашо, сбогом мили, до нова среща! Там - тя погледна нагоре към мръсния таван - там ще бъдем заедно!

• Сбогом, Тинке!.. Желая ти много радост, доставена от децата!..

• Моята радост свърши, очакват ме сълзи и мъка!

• Свършено е за мъртвите, тези, които са под земята! Тук, отгоре, под слънцето има място за всичко!..

Тежката врата се затвори зад Ангелов. По коридора отшумяха стъпките на младата жена.

Капитан Димитров не беше женен и на свиждане дой­доха родителите. Двамата стояха плахи до дебелия зид в коридора, гледаха трогателните срещи на другите и ся­каш забравиха за какво са дошли. Не питаха нищо, не казваха нищо, суетяха се, гледаха осъдените, слушаха ри­дания, гледаха се един друг обезумели.

• Вие какво се мотаете? Отивайте си! - подвикна един от охраната. Едва тогава бащата се съвзе и каза:

• Ние не сме видели нашия?

• Кой е вашия?

• Капитан Димитров.

• Не е вече капитан, само Димитров, защо не казвате, а се въртите като обрани евреи?

• Не е лъжа, ние сме обрани! Взеха ни парите, уж да го оставят жив, сега вземат и него!.. - обясни майката.

• Не дрънкай глупости, дърто, ще си изпатиш! - зака­ни се гвардеецът, който отиваше към килия № 6.

• То, от това повече къде! Остава смъртта, тя е лесна!

Димитров излезе облечен в цивилни дрехи от дома­шен шаек. На китката, където беше веригата, имаше ра­на, затова с другата ръка вдигаше тежестта нагоре и ве­ригата не опираше в пода, не пееше. Родителите се стрес­наха, той беше необикновено слаб! По страните на лицето и под брадата висеше спарена кожа, главата изглеж­даше необикновено дълга, а ушите залепени встрани, сил­но увиснали надолу. Мустаците му бяха оскубани, под носа имаше незаздравели рани. Майката го прегърна, но бе­ше дребна жена и не достигна лицето. Той се наведе, це­луна я и се изправи отново. Тя се залепи за гърдите му, той пусна веригата и я обви с двете си ръце.

• Какво са направили от тебе, сине? Съсипан си! По­ловината те няма! Какво лошо си на-правил?

• Нали отговарях за разузнавателния отдел. Конспи­рациите, крадците и дезертьорите минаха през ръцете ми, но аз не направих това, което можех, което бях длъжен! Оставих ги живи, за да ме обесят! Това е вината ми. Мъ­чиха ме за черните досиета!

• За какво говориш? - запита бащата, който беше учи­тел по професия.

• Много от комунистите предаваха другарите си, уби­ваха, сега властват! Искат да знаят кои са, а те са много! Досиетата изчезнаха! Ние ги знаем, но мълчим! Така ще започнат да се клеветят един друг и ще се самоизяждат! Революцията изяжда децата си!

• Знам ли, ваша работа! Сега какво, разминаване ня­ма ли? Милост отнякъде? Някаква надежда? - питаше бащата.

• Няма, тате! Всичко е свършено! Заблудиха ни отго­ре! Ние знаехме, че се извършва военен преврат. Така беше, но военните дадоха властта на комунистите и ето, всичко е налице! Ние имахме възможност да ги довършиме, да не оставиме един. Те бяха в ръцете ни, но не го направихме, това е фаталната ни грешка! Можехме да избягаме в други страни - и това не направихме, не го направиха регентите, генералите и министрите. Ние мерехме заслугите си за доброто на България с един аршин, те мерят с друг и това е всичкото!

• Времена, превратни времена! - отговори бащата. Майката мушна глава в пазвата на сина и проплака:

• Ние за какво оставаме? Защо сме? Кой ще ни пог­ледне, вратите ни няма кой да отвори.

• Знам, мамо!.. Съберете се с чичо, така както сте би­ли едно време, когато бях малък! Братовчедът Петър ще ви гледа, той е добър!

• Петър ли казваш! Ние не сме ти казали! Той може би ще те посрещне:

• Как? Защо? Какво е станало с него? Той поне беше цивилен?

• От грижа не сме ти казвали! Извикали го една нощ в общината, уж за малко, за справка! Ето вече пети месец, ни вест, ни кост!.. Някои казват, че е в лагер на Беленските острови, там има много! Други, че има избити в Су­хото дере! Трети - във Вълчешкия дол! Приказки много, но истината не се знае. Чичо ти ходи във Вълчешкия дол, но те завардили полето, докато се разложат труповете. Ямите пълни с народ! Почернели, подути, разложени, всички си приличат, като смъртта!

• Хайде, за мен, както и да е, офицер бях, а той, ника­къв, селско момче!?

• Селско, но от богат род, вършачка имат, братовчед офицер! Оръжие си му давал и той стрелял с него по се­лянките! - добави бащата.

• Вярно, давах му, но това не е престъпление! Според тях всеки, който не е комунист, е враг и трябва да умре!.. Да.., тати, и ти си белязан, пази се!

Риданията на майката се усилиха и тя през сълзи каза:

-Дано и мене!..

-Не бива, мамо, това не пожелавай, ние сме голям род, все някой ще ви приюти!

• Димитров от № 6, прибирай се, времето изтече - на­помни караулът.

Старата увисна на шията на сина и стенеше:

- Синко!... Синко!...

Бащата откъсна жена си от прегръдките на сина, це­луна го по челото и двете страни на лицето, каза едно тихо: Сбогом... и отмина към изхода. Зад Димитров клю­чалката щракна и в килия № 6 настана отново тишина...

* * *

Едно момче беше израсло без родители. Бащата заги­нал при Каймак чал, а майката умряла от холера, когато бил на 6 месеца. Гледано от бащини и майчини роднини, докато го поело сиропиталището, по-късно военното учи­лище и така стигнало до чин поручик с бащино име Рай­ков. Той не очакваше свиждане, нямаше близки, затова сподели с другарите си от килия № 6:

• Господин полковник, господа, братя по съдба, при мене няма кой да дойде, нямам близки освен България. Пред вас ще изповядам последното си желание! Преди да ми окачат въжето на шията, ще искам да изпея „Кога­то бях овчарче". Това е първата песен, която научих в училището! Очите на учителя винаги се пълнеха със съл­зи, когато пеехме, той бил селско дете, споделил съдбата на овчарчето! През ваканцията, когато бях ратай при дя­до Спиридон и я пеех, той сваляше големия си овчи кал­пак, обърсваше очи с тъкана кърпа и казваше:

• Стефане, ела да ти дам някоя пара да си купиш халва или нещо друго, пък изпей пак оная, за овчарчето, тя баш за мен е измислена!..

Не чаках втора покана, окачвах се на някоя млада це­рова ръстица и започвах, като стисках в ръка сребърната монета.

Райков щеше да разказва още, но охраната вдигна же­лязната решетка и извика:

- Стефан Райков, излез на свиждане!

От всички в килията най-изненадан остана той. Знае­ше, че няма кой да го потърси. Роднините бяха далече, нито го знаеха къде е, нито какъв е! Когато се показа на вратата, до отсрещната стена стоеше красива позната де­войка, която той задиряше, но тя дяволски го отбягваше, може би по указание на баща си, с когото бяха се спречкали по служба. В ръцете си момичето държеше хубаво разцъфнало червено мушкато и малък пакет сладки.

- Добър ден, господин поручик, не ме очаквахте и ед­ва ли ме познахте!

Райков подаде ръката си приятно изненадан и възк­ликна:

- Защо мислите така? Нали знаете колко пъти ви молех за среща, госпожице Пролет, но вие винаги ме отбягвахте! Веднъж обещахте, заковахте ме да чакам в казиното и не дойдохте!..

- Същата съм, ето, сега дойдох без покана, сега, кога­то най-неочакваш, когато най-много имаш нужда да спо­делиш нещо съкровено, с човек, който те обичаше скриш­но!.. Това съм аз!.. Както знаете, на бала с вас играх пър­вия валс, бях щастлива, вие ми харесвахте винаги, но аз се страхувах от вас!.. Простете ми за оня ден, когато ви излъгах!.. Тогава беше друго... Сега разбирам, че това е последният ви ден и ето, дойдох!.. Тя погледна в късата страна на коридора, където можеше да се види всичко: сълзи, мъка, вопли. Осъдените на смърт получаваха пос­ледния дял от човешкото щастие...

Райков помогна със свободната си ръка, издигна ви­сящите халки на веригата и ги хвана с вързаната, за да намали тежестта, после хвана ръцете на девойката в ши­роките си длани. Телата на двамата горяха, през съеди­нените ръце топлината на единия с приятно чувство пре­минаваше в другия, по устните заигра сладостен гъдел. Упоени от шеметна сладост, прегърнати се залюляха!

Девойката го прегърна отново, взе мушкатото от по­да, подаде му го, макар и наранено, целуна го и каза:

• Това е всичко, сега мога да те изпратя щастлив! Ти го заслужаваш! Пред съда се държа като мъж и офицер! Ще ми липсваш, с болка ще си спомням за теб, ще тъгу­вам!..

• Благодаря ти, Пролет!.. Много пъти ти благодаря!.. Не очаквах такова щастие!.. Да бъдеш щастлив, когато умираш, това е много!.. Щастие е да знаеш, че някой те обича!

Караулът беше застанал до тях. Беше се залисал от това, което гледаше, бяха изминали 15 минути повече, но тоя път забележката беше мека:

• Хайде, стига! Престанете! Прибирай се, Райков!

• Сбогом, Пролет!.. Ще умра с твоето име!..

• Сбогом, Райков, ще те обичам, макар и мъртъв...

• Благодаря ти!..

Зад дебелата врата на килия № 6 тишината властваше с покоряваща сила. Близостта на обичаните хора пред­разполагаше на размисъл и тъга. Апостолов запита: - Нали нямаш близ-ки! Кой те посети?

- Един, който ме обича, без досега да ми каже това!

* * *

Когато търговецът Орленкин трябваше да избира про­фесия за сина си, той умува дълго, съветва се със свеще­ника и учителя, те му предлагаха да го изпрати в чужби­на, за да учи тайните на медицината или строителното инженерство, да види свят!

Патриотично възпитаният баща отсъди друго, което му диктуваше собственият разум:

- Лекари и инженери е имало и ще има. Мнозина от тях са звани, малцина са призвани! Офицер да стане, бъл­гарщината да пази и ако краят му дойде като герой, Ро­дината ще му издигне паметник, а поколенията ще сла­гат пред него цветя! Ще свеждат глави на признателност и ще споменават името му!

Така отсъди бащата и извика сина си в дюкяна, разго­варя с него, каза му какво предлага и единият, и другият, които е питал, после каза своето - как той иска.

• Няма по-благородна професия от тая да пазиш бъл­гарщината! България има нужда от такива и аз така мис­ля. Ти какво ще кажеш?

• Това, което си решил ти, тате!

Всичко вървеше добре до този ден, когато разбра, че синът е арестуван. Вечерта нахълтаха в дома му непоз­нати въоръжени, намериха окования с тенекия голям сан­дък, който беше семейната каса, ограбиха всичко, което имаше (злато и пари), и през нощта старият умря! Отъня старият Орленкински род, останаха две жили от него, ед­ната беше изсъхнала и чакаше своя край, а другата, сил­ната, щеше да се скъса под напора на центробежните си­ли на времето!

Единствена съсухрената Орленкина се изкачи по високите стъпала на затвора, пое из широ-кия коридор и започна да пита охраната:

• Син имам, на смърт е, та рекох да го видя.

• Как се казва, те всички са синове на майките си, да не сте ги раждали по-добре! - отговори сурово гвардеецът.

• То раждането, сине, божа работа! Орленкин се каз­ва, военен беше.

• В номер 6 - отговори ефрейторът - изведи го и стой при тях.

Когато синът излезе, майката изхлипа, спусна се и с двете си ръце хвана веригата:

• Знам, че тежи, сине! Дай да ти помогна!..

• Остави, мамо, не тежи - той прегърна старата със свободната си ръка и каза: - Тежи жаждата за живот, за свобода! Кажи ми нещо, как е тати? Ще дойде ли?

Брадата на старата трепереше от мъка, стисна устни и отговори:

• Няма да дойде!.. Разболя се!.. Простуда!.. Зле е!.. Да­ли ще го сваря!..

• Мамо, толкоз ли е зле? Защо си го оставила сам? Хайде, дай да те прегърна, нали ме видя! Отивай, мамо, тати е сам, извикай лекар!..Нали само той ти остава!..

• Да бяхме двама с него!.. Но ти да беше жив... Сега... родът... Орленкиният род свърши!..

• Съдба, мамо!..

Донесох ти фанела, времето е студено, облечи се! Изпържих месо със суров лук, както ти обичаш, донесох и суджук, вземи, хапнете с другарите си!

• Няма нужда, мамо... при нас е топло, а храната ни стига!

• Дават ви, децата си да нахранят, така, както вас хранят!

Синът взе храната, но фанелата върна обратно, отка­чи скъпия си джобен часовник, поглед-

на в него за после­ден път, беше 3,15 следобед.

• Вземи го, мамо, не ми трябва, тук казват колко е часът!..

• Недей, сине!.. Часовникът е разговорка! Гледаш в стрелките и времето минава, тече!

• Нашето време изтече, мамо, вземи часовника за спо­мен, подари го на някой от рода, нека ме поменава!

• Орленкин, хайде, прибирай се, времето свърши! - пре­дупреди караулът и застана близо до него. Майката сло­жи часовника в пазвата, разбра жестоката истина, че всичко беше свършено, но синът не разбра за бащата!

• Синко, кому ме оставяш!.. Къде и при кого да оти­да?.. - изписка старата жена, когато вратата на килията се затвори зад осъдения.

57

Спира ли времето и бърза ли понякога? Когато очак­ваш, струва ти се, че лениво се мъкне, а понякога, когато душата ти се изпълва с вълнение, минутите и часовете летят с крилата на птици.

- Защо се бавят? Какво толкова говорят? Нали уж 20 минути, те изминаха!.. – негодува-ше майката на Петър Кузманов и чакаше реда си да прекрачи високата стълба на затвора, да измине първата отсечка на геобразния ко­ридор и да прегърне сина си. Когато часовоят на широ­ката врата извика за следващата четворка, тя беше се загледала в един от прозорците на втория етаж, който хвърляше светлина в коридора. Зад дебелата решетка тя забеляза сенките на човешки тела, отразени от електри­ческите крушки и каза с почуда:

- Боже мой, полудели хора, прегръщат се!

• Да вървим! - подкани я мъжът, който стоеше до нея, и я бутна със силното си рамо. Жената тръгна някак си механически, като се хвана за ръката на мъжа. Краката й бяха необикновено тежки и тя едвам ги местеше по високите каменни стъпала. Когато застана на четвърто­то стъпало и погледна към същия прозорец, видя, че сен­ките се сляха в едно тъмно петно. На последното стъпа­ло тя спря.

• Върви! Върви, момчето чака! - едва сега, когато чу гласа на мъжа си, тя забърза, но тази бързина не беше спорна. Краката й се подгъваха и тя почти увисна на ръ­ката, която я държеше под мишницата.

• Вие при кого? - запита войникът с натъкнат на пуш­ката нож.

• При Петър Кузманов?

• Той на бесилка ли е?

• Не, на разстрел!

- Гвардеец, извикай от № 7 Петър Кузманов!
Родителите застанаха до отсрещния зид. Вълнението

играеше с ръцете на бащата и той изпусна ръката на же­на си, тя загуби опора и се облегна на стената. От килия­та се зададе синът, бледен и плах. Веригата хлопаше страшно и той я държеше с двете си ръце. Бащата го прес­рещна, притискаше го до себе си с едната ръка, а с друга­та пое веригата. -Синко!.. Петре!..

• Тати... тати... - повтаряха баща и син и се целуваха. Майката остана неподвижна, спряна до каменния зид с широко отворени очи, в които се четяха пустота и ужас!

• Мамо, - извика момчето, като се освободи от прег­ръдката на бащата, но тя остана там.

• Мамо! - повтори осъденият и пристъпи към нея, но тя се отдръпна и се изсмя истерич-но...

• Ха!.. Ха!.. Ха!.. Лъжеш ме! Не си ти мой син!.. Моят е друг, по-едър, по-хубав от теб!.. Ха!.. Ха!.. Лъжете ме! -викаше умопомрачената нещастна жена.

• Цоне! Ти какво, не познаваш ли Пепи? Наш Петър!

• Ох, боже, познавам го! Здравей! - тя подаде ръка, а той я прегърна и зарида на рамото й.

• Я, колко, ти прилича това желязо! Аз какво ли не ти купувах за игра, виж – синджир никога! Така ли ще дой­деш в нас? Колко ти прилича и колко си хубав...

Мъжът я хвана за раменете, разтърси я с плачевен глас и простена:

- Цоне, ти какво! Успокой се! Не мислиш ли за мен? Аз накъде? Нали двама делихме мъката! Аз едната ед­вам нося, сега още една ли?

- Ха!.. Ха!.. Ха!.. Ти какво, уплаши ли се? За луда ли ме мислиш? Всички са луди! Само аз не съм! Тези с пуш­ките и те са луди! Само аз съм с акъла си! Ето, познах Пепи, нашия Пепи, сина ни! Нали ще си го вземем! - Започна да го целува, притискаше главата му между дла­ните и повтаряше:

• Нашия Пепи! Хайде да си вървим! Хвърли тоя син­джир! Тук е грозно! Страшно, в нас е хубаво и топло! Хай­де, по улиците има разбойници! Арестуват хора, ограб­ват им парите и ги убиват!

• Доне, недей така, успокой се! Нали знаеш, че Пепи е осъден!

• Кой може да го осъди!.. Не давам го!.. Тръгвай, Пе­пи!..

• Мамо, моля те, недей, върви си!

- Защо ме пъдиш, къде да вървя без теб? Тръгвай! Не давам те! Вие не разбирате ли, не да-вам Пепи! Никой няма да те убива! Нямат право!

Гвардеецът, който беше на пост, застана до бащата и каза:

• Моля те, отивай си! Защо си довел тук тази луда же­на да създава зрелища?

• Не беше такава! До стъпалата беше друга! Сега... изведнъж...

• Води я - настоя караулът.

• Защо ме пъдиш? Кой е луд? Вие всички сте луди! -викаше тя и се спусна към гвардееца, хвана се за пушка­та и започна борба. Мъжа се намеси, стисна я до гърдите си с яките ръце, целуна Петър, без да го прегърне, плаче­ше от нечовешка мъка, затова че един ще бъде разстре­лян невинен, а другият полудя, той остава нещастник сам...

• Петре, синко, виждаш ли какво добро ме сполетя На какво ще се радвам?

- Виждам, тате, лошото никога не идва само!
Ненадейно жената овеси ръце надолу, хлъцна шумно

и каза на мъжа си кротко:

• Пусни ме, ще ме задушиш! Мина ми! Сега съм доб­ре! - мъжът я освободи, тя достигна на вратите момчето, целуна го и каза:

• Сбогом, синко! Не мислех така!..

Мъжът поведе жената към изхода с надеждата, че по­не тя му остава... Другото, макар и много скъпо, беше загубено! Убеди се, че лошото не е най-лошо, имало и по-лошо от него.

Някои от посетителите, които бяха видели нервния пристъп на жената, разказваха за него и при появата й на изхода й направиха път. Ружа, приятелката на Петър, се помръдна, посрещна я, хвана я под ръка и направи с нея няколко крачки, като си говореха. Майката почти я прегър-на и каза:

- Жестоко е, Рушке, отива си млад! Страшно е да гле­даш осъден, да знаеш, че след часове ще бъде труп! Ид­вай в нас, ще те ожениме, ще ни оставиш внучета!..

Момичето мълчеше и бледнина пулсираше по страни­те му. Остави родителите и се упъти по стъпалата за свиж­дането. Петър още стоеше сред килията, когато го изви­каха за ново свиждане. Ружа го посрещна на вратата и пое веригата и се отстраниха до отсрещния зид. Случаят с майката беше смутил момчето повече от смъртната при­съда.

- Защо дойде - запита той, след като се освободи от прегръдката, - за да видиш как изглеж-да един осъден на смърт ли?

• Не, Петре, дойдох, защото те обичам!.. - отговори момичето и го прегърна със свободна-та си ръка. Виж­даш ли оня, „героя", партизанина Русинов, иска да гово­ри с мен, дължал ми някакво обяснение! Не желая да го виждам, казах му, че нашите пътища са различни!

• Рушке, ако го обичаш, ожени се за него! Той с мен постъпи лошо, мразеше ме, затова ме премахна. С теб може да постъпи добре. Може наистина да те обича!

• Когато само един обича, животът е робство и за два­мата! Когато двамата обичат, е щастие!

• Ето, ние се обичаме, но не сме щастливи! - отговори Петър.

• Има щастие несбъднато и далечно, но щастие! Не си ли го усетил?

• Усетих го, Рушке, но то беше за малко!

• Щастливото време е винаги малко, макар да е трая­ло век!

• Хайде, времето изтича - напомни караулът.

• Рушке, отвратително ще бъде, ако на разстрела ми присъства Русинов!.. Особено ако той стреля в мен!

• Господи, нима е възможно!

• Възможно е, той е звяр! Убил е много хора! Ръцете му са кървави!

• Тогава!

• Имаш ли нож или игла?

• Имам ножче от самобръсначка за острене на моли­ви, ново е, имам и карфици!

- Дай ми ножчето, но да не види караулът!
Момичето извади ножчето от джоба на палтото и го

спусна в ръката на Петър. Постовият отново напомни за изтеклото време и се запъти към тях.

- Сбогом, Пепи!..

-Сбогом, Рушке!.. - последна прегръдка, последни це­лувки пред лицето на смъртта.

Момичето забърза към изхода. Петър гледаше след нея, докато караулът отваряше вратата, в това време при­готви ножчето от самобръсначка. Със свободната ръка преряза вените на тази, която беше окована във верига­та. Острото ножче опря до кокал и преряза всички жили. На няколко импулса бликна силна кръв, после намаля, Петър се олюля около себе си и падна в локва кръв.

Смъртта беше факт, но присъдата си изпълни сам!

58

В тълпата, чакаща за свиждане, между две млади на­пълно еднакви жени стоеше около 55-годишна жена, ко­ято ридаеше и мяташе главата си ту на една, ту на друга страна. Младите я успокояваха, но мъката повдигаше гърдите и риданията не спираха. Зад тях стоеше застарял мъж, минал седемдесетте, облечен в сиво палто и сива мека шапка. Той гледаше пред себе си. По лицето му не трепкаше мускул, от време на време помръдваше с раме­нете, което беше признак на нервно напрежение.

Встрани до младите жени чакаше на опашка мъж на зряла възраст, който често пребърсваше очите си и неп­рекъснато гледаше в двете млади жени, които си прили­чаха като два стръка цвете, расли на един корен. Търсе­ше разлика в едната и другата, но не намираше. Избърсва­ше очите си, за да се убеди в зрителните си способности и пак се вглеждаше в тях - пак същата прилика! Най-после реши да попита и почти шепнешком запита стоя­щата до него:

• Извинете, вие, такава прилика? Да не сте... - млада­та жена беше наклонила глава към възрастната и не му обърна внимание. Любопитният запита отново пак така тихо, но отговор не последва. Те имаха голяма мъка и просто не го чуваха. Вместо тях отговори мъжът със си­вото палто:

• Сестри са, близнета! Внучки са ми! Дъщери са на съдията Гюлгелиев! Аз съм негов баща!..

• Гюлгелиев ли... познавам го! Справедлив и добър, роден за съдия! Да, косите на моми-четата - неговите, очите и високите чела - също!

Бащата на Гюлгелиев замълча, погълнат от голямата си мъка, но стоящия до него запита:

• Прощавайте, вие, не бяхте ли военен!

• Бях - отговори старият. - Беше отдавна, сега съм пенсионер.

• Не ме ли познахте, бяхте ми дружинен!.. С вас прев­зехме Лозенград!..

• Не ви познавам, тогава бях на 43, а сега съм на 76 години!

• Ех, време, време! Къде бяхме, а къде се срещаме!.. И моят син е тук, определиха му бесилка!..

От площадката на втория етаж постът извика:

- Следващи!

Двете млади жени помъкнаха майка си по високите каменни стъпала. Тя усилено ридаеше и един от гвардейците кресна в лицето й:

- Стига си врещяла ма, защо не хленчеше кога под­писваше присъди?

Забраната и въпросът останаха без отговор. Като наб­лижиха килиите на смъртните, една от сестрите обясни на охраната:

• Ние сме за свиждане с Гюлгелиев, той е за обесване.

• След 11-ия постови обадете се пред килия № 6.

• Георги, тежи ли пустата верига?.. Дай я на мен! Дай да ти помогна!

Тя хвана с едната ръка веригата над коленете, а с дру­гата го прегърна. Двете дъщери застанаха отстрани на осъдения и си разменяха главата му, като я обсипваха с целувки и сълзи. Осъденият беше спокоен, студен и твърд като мрамор. В очите му нито капка сълза, гласът му спокоен, равен алт.

• Стига сълзи, ще има време за това, как са внуците, зетьовете, сватовете, тати, всички?

• Добре сме всички, Георги, липсваш ни ти. Внучета­та поглеждат през прозореца и очакват да те видят, взе­ли са по една твоя снимка и я показват на всекиго!

Очите на осъдения се окъпаха във влага и станаха по-­черни.

- Не говорете пред децата страшни работи! Говорете им добро!

• За какво добро да им говорим? Доброто свърши ве­че! Тати по цял ден седи затворен в стаята, излиза само за храна, какво прави не знаеме! Страхуваме се да не направи нещо! Деца-та непрестанно питат за теб, кога ще си дойдеш? Обясняваме, че си далече и никой не знае!

• Наистина далече! Оттам никой не се връща!.. Ще бъда щастлив да знам, че се разбирате, че сте здрави. Моето се видя, връщане няма! Но знайте, щастлив съм, че ви имам, че между нас винаги е имало разбиране и обич! Който обича, е щастлив! Да мразиш е нещастие!

• Тати е тук, след нас ще дойде той, не искаше с нас, нали знаеш, той не обича сълзи, а моите са много ев­тини!

• Радвам се, искам да го видя!

• Гюлгелиев, прибирайте се, времето изтече - каза ка­раулът, застана до него и просто го на-тика във вратата. Едвам успяха да си разменят последните целувки.

• Гюлгелиев, след свиждане мъката намалява ли или расте?

• Расте, господин Ангелов!

• Вярно е, след голямата радост от близостта на близ­ките дойде голямата мъка по тях, иначе времето беше ни направило по-малко чувствителни!

Гюлгелиев остана до вратите. Той знаеше, че ще има ново свиждане с баща си и го очакваше с нетърпение. Те бяха от ония синове и бащи, чиято обич един към друг не пресъхва. Постовият отново извика името му за свижда­не. В коридора застанаха един срещу друг двама мъже - баща и син, прегръдката беше кратка, целувките малко.

- Поръчай нещо, Георги! Вместо аз на теб, ти на мен!

- Нищо, тати! Желая ви само добро, искам да се раз­бирате!

• Засега сме добре, децата се разбират! -Това ми стига!

• Разминаване няма ли?

• Няма, нощес всичко ще свърши!

• Така ли, както те са решили?

- Ние нямаме право да решаваме! Както виждаш - верига!

Старият извади от джоба си една източена като бръс­нач кама. Върхът й беше остър като игла. Той я пусна в джоба му откъм свободната ръка и каза:

• Ако имаш сила! Те нямат право да отнемат това, което не са дали!

• Благодаря, тате! - времето за свиждане не беше из­текло, двамата се прегърнаха.

• Сбогом, сине! - и с бързи стъпки изчезна откъдето беше дошъл.

Другият отговори:

- Сбогом, тате! - загледа се след тънката и стройна за годините фигура на бащата. Когато го изгуби от очи, той с неподозирана бързина извади камата, опря дръжката на стената и с цялата си сила натисна лявата гръд върху острието. Между тялото и зида остана само дръжката! Там, където беше опорната точка, блесна голямо петно кръв. Гюлгелиев се свлече до зида, от камъните се сти­чаше рубинена топла кръв.

59

Лицата на тримата бяха бледи, изпити от суровия жи­вот на село.

- Ние при нашия, Коста Иванов, той е за обесване! -обясни жената.

• Вървете напред, като завиете по коридора, ще пита­те за килия № 6, там има охрана, обадете се, ще го пус­нат!

Тримата вървяха уплашени от страшния вид на ста­ринната крепост и брояха номерата на килиите. Ужасна мъка терзаеше сърцата, душите плачеха без глас и всич­ко се изписваше на лицата, в които като в огледало се виждаше неописуемата мъка на тримата.

• Ето, мамо, това е № 6 - тук е той! - обясни момчето. Майката беше видяла номера, по-чувства близостта на скъпия човек и силите не издържаха, главата клюмна на рамото на мом-чето.

• Вие какво се мотаете? При кого идвате? - запита грубо един от охраната.

• При тати, при Коста Иванов от килия № 6 - отгова­ряше момичето, а момчето утешаваше майката, държе­ше клюмналата й глава между дланите си.

В рамката на вратата застана едрата фигура на якия селски син, леко наведена напред. Той беше спуснал нис­ко лявата си ръка, на която беше закачена веригата и тя пееше зловещо по каменния под на затвора. Момичето го посрещна първо, разпери ръце, прегърна го и пропла­ка с глас:

- Тати, милият ми тати... дай ми от тежестта на вери­гата!..

Бащата прегърна момичето със свободната си ръка, целуна високото чело на детето - там, където гъстата коса с дъх на бадеми се разделяше на прав път.

Момчето държеше майката за раменете пристъпваха бавно към него:

- Прилоша й, преди малко клюмна главата й!

Със свободната си ръка Коста хвана нежно брадата на жената, повдигна я нагоре и каза:

- Елено!.. Погледни ме или ти омръзнах...

Очите на жената се разтвориха бавно, големи с кафяв цвят на меко кадифе, дълбоки като пропаст, готова да погълне завинаги този, когото обича!

• Коста, какво сгреши? С какво заслужи тази участ... Ето, верига... после въже... и един неизвестен гроб!... А ние... ще чакаме, ще разпитваме!...

• Не ме ли знаеш? От тебе нямам тайни! Заслужих го с добро! Това е вината ми, друго ня-ма!..

Синът се пресегна през рамото на сестра си и целуна бузата на бащата. Той му отговори, помилва го със сво­бодната ръка, в очите му блесна влага, заклати глава и каза:

• Късмет, синко!.. Едни го имат да добруват, други -да се мъчат! Твоят е за мъка!.. Грижи се за дома, за земя­та! През лятото се готви за зимата, а зиме се стягай за лято! Не оставяй къщата без зимнина, за хората и жи­вотните! Гледай да изучиш нещо, помогни на сестра си да се уреди някак!..

• Разбрах, тати! Друго да поръчаш?

• Дал съм на заем пари! Всичко е записано в тефтера, ако някой рече да ги върне, не ги вземай! Heкa ме споме­нават с добро! Не искай от никого!

• Добре, тати!

• Отели ли се шарената крава?

• Отели се! Мъжко, шарено като нея!

Добрата кравица... като порасне, продай го, продай и коня Житон, продай и майчината си нива във Воднешкото, с парите учете! Ако не стигнат, продавай още земя, тези ще вземат всичко! Друга заръка нямам! Питайте вие, ако се сетите нещо!

Майката и момичето хълцаха опрели глави на раме­нете му, момчето не отделяше поглед от него, то искаше да го съхрани в съзнанието си завинаги така, с веригата, мъжествен и страшен, грижовен стопанин, съпруг и ба­ща, чист в помисли и дела!

• Какво да питаме, Коста, ти ни трябваш всеки час, всяка минута, нали затова се събират хората!.. Без тебе животът ми ще бъде нощ... тъмна нощ... без нито една светлинка в небето... без надежда, че ще съмне!..

• Не говори така, Елено! Имаш при себе си две добри деца, това е светлината ти! Те дават и топлинка! От нея и аз запазих за там!.. Всичко остава за теб!.. Аз взех за себе си много малко!,.

Караулът застана до тях и предупреди:

- Прибирай се! Времето свърши! Хайде и вие, тръг­вайте!

Момичето увисна на шията на баща си, жената целу­ваше ръкава на дрехата, тя беше дребна и не можеше да докосне лицето, то беше в ръцете на децата, над него властваха с неповторима нежност техните целувки, тя бе­ше доволна от това!..

Песента на веригата занемя в килията, а по каменния под отшумяха стъпките на близките!

60

Зимният ден гаснеше бавно. Над комините като раз­късани бойни знамена се развяваше сивият пушек. Слън­цето заседна в един мастиленосин облак и по улиците бързаха изстинали хора. По високите каменни стъпала на затвора се изкачваха за свиждане последните посети­тели: мъж и жена на средна възраст, придружени от 12-годишно момче.

• По-бързо, какво се мъкнете, като че ли носите на плещите си камъни! - подвикна първият от охраната.

• От камъните има по-страшно, момче, дано не те от­мине!

• Стига си дрънкала, ами кажи при кого отиваш?

• При сина си - Стефан Андреев!

- Откъде да ги знам, една гад ли е тук, те са по присъ­ди, кажи каква е присъдата, за да знам къде да го търся?

• Бесилка, най-тежкото! - отговори мъжът.

- Още надолу, като минете завоя, питайте за килия № 6. Там кажете името на охраната, ще го изведат.

Пред очите на родителите се люшкаха сребърни мре­жи, в които цифрата 6 играеше мърт-вешки танц. Всяка цифра им се струваше, че е шестица и те забавиха хода си, но момчето ги теглеше напред и казваше:

- Още напред!

Когато момчето спря, бащата попита с отпаднал глас:

• Това ли е?

• Това! Не виждаш ли голямата шестица?

• Не виждам, момчето ми - отговори бащата. Двама­та родители нямаха сили да кажат какво искат. Гледаха в дебелата широка врата и потръпваха от студ.

• Вие при кого, защо мълчите?

• При батко Стефчо - отговори момчето.

- Синът ни, Стефан Андреев - поясни бащата, съби рал последни сили.

- Застанете до стената, сега ще го извикаме! - нареди въоръженият и щракна тежката клю-чалка.

• Стефан Андреев, излизай за свиждане!

• Момчето се спусна срещу брат си, увисна на шията му, като сключи двете си ръце над плещите му, целува­ше го лудо и повтаряше:

• Батко!.. Батко! - Освен веригата осъденият носеше и братчето си, прегърна със свободна-та си ръка майка­та, която забоде глава в пазвата му.

• Не плачи, мамо, сълзите облекчават мъката, но не връщат живот! Кажете ми новини от село!

Бащата прегърна двамата си сина, които бяха склони­ли глави и ги целуваше едновременно.

• Какви новини, сине? Ние се интересуваме само от теб!

• Аз не съм всичко, тате, аз съм една сянка, която ще изчезне! Името ми ще се забрави, но животът ще про­дължи! Това ме интересува - как са роднините, близки­те, приятелите?

• За тебе всичко е ново! Кое напред да ти кажа? Вой­ната продължава, от фронта пристигат ковчези, много остават там непогребани, други в братски могили. Тук на село някои изчезват нощем и нито следа! Редиците ни редеят!

- Има ли и такива? Не свърши ли това?

- Има, не знам дали ще има край!

• Едва ли, тате? Докато е комунистическо, така ще бъде, едни със съд, други без присъда!.. Ще изчезват хо­ра!.. Значи няма да бъда сам!..

• Захвана лошо, започна реквизиция!... Обири... немане!

Дванадесетгодишното момче триеше страните си в ли­цето на брат си, разглеждаше го любопитно, пипаше с пръсти студените халки на дебелата верига, стискаше сту­дените ръце на брат си, целуваше ги и запита:

- Много си студен! Ръцете ти са лед! Имате ли печка в стаята?

• Нямаме! - отговори осъденият с тъжна усмивка.

• Затова си толкоз студен! В студеното заспиват ли хора?

• При нас е топло, братчето ми, ние сме притиснати един до друг!..

• Батко, ами страхувате ли се?

• Не, от какво да се страхуваме?

• От бесилката! - Родителите заплакаха горко, майка­та затисна с длан устата на малкия син. Големият се зас­мя през сила и каза:

• Остави го, мамо, нека пита, така ще ме запомни!.. Ще помни това страшно време и ще разказва! Не се стра­хуваме, все някак ще се мре, важно е да умре човек дос­тойно и да знае защо!

• Ти защо трябва да умреш, батко?

• Защото защитавах един режим, който гарантираше свобода на добрите българи! - Стефан сложи ръка през рамото на майка си и каза: - Стига, мамо, стига плака, пази здравето си, ти трябва да живееш дълго, тати също! Вие имате Андрей, той има нужда от вас и вие от него!

Караулът отвори вратата на килията и подвикна:

- Осъденият Стефан Андреев, прибирай се, времето изтече!

Родителите заридаха с глас, като прегръщаха осъде­ния. Малкият викаше високо:

- Сбогом! Батко!... Сбогом!...

Един глух, далечен глас, обагрен с много мъка, отго­вори:

- Сбогом! Родители!... Сбогом, братче!...

* * *

Един от осъдените на смърт чрез обесване остана без свиждане! Стъмни се, стихна шумът от посетителите, по каменния коридор на затвора се чуваха отмерените стъп­ки на караула. Посетителите отнесоха със себе си много скръб, не по-малко оставиха и тук, зад яките стени на крепостта. Пресните спомени парят, изгарят душата ка­то въглени, но хората, на които оставаха часове живот, се потапяха в тях, сърцата туптяха от болезнена радост, че отнасят със себе си съчувствието и любовта на свидни хора!

Поручик Апостолов не беше извикан на свиждане, той опря чело в студения каменен зид и се унесе в тъжен раз­мисъл: Защо ги няма? Издържало ли е старото сърце на мама? Не е ли спряло, преди да затвори вратите на ба­щиния дом? Преди да е поела по дългия път? Елена как ще се справи?.. А малкият Христо? Той няма да види ба­ща си, преди да увисне на въжето!.. Ще ме забрави ли? Или ще ме помни? Така с верига той няма да ме види и ще мисли:

„Лъжа е! Нима има такава жестокост?"

Ангелов застана до него и попита с бащинска топлота:

• Поручик Апостолов, ти остана без свиждане! Защо така?

• Без нищо не е, господин полковник, може би мама не е издържала и е отишла преди мен, тя винаги за това говореше, това желаеше...

• Не вярвам, човешкото сърце е яко, от камъка повече издържа! Даже така да е... Елена Ще дойде! Вярвай в Елена! Има нещо друго...

• Вярвам, господин полковник, но ето - той погледна в джобния си часовник и добави - 21, след няколко часа ние ще висим на въжето! На какво да се надявам? В как­во да вярвам?

- На любовта на Елена, Апостолов!

В същото време на огромния портал на затвора чака­ха две жени (едната минала 70 години, другата ненавършила 30) и едно 5-годишно момче. Постовият доложи за тях на началника на охраната - фелдфебел Васил Иванов от с. Ошане. Той не отговори веднага, отиде до портала, видя закъснелите посетители и запита:

- Защо така? Къде бяхте днес?

- Синко, ти имаш ли майка и вярваш ли в бога? Поп­речиха ни, задържаха ни вкъщи! Обискираха дома ни! Търсиха черни досиета на войници и офицери.

- Е, какво, намериха ли нещо? - запита фелдебелът с мек глас.

- Не намериха нищо! В нас не са! Пусни ни, сине, само за минута? Да го видят очите ми! Да види детето и не­вестата!.. Да каже тая последна дума, нали има право на това?

- Има, бабо! Почакай!

* * *

Стаята на директора светеше, той подреждаше прото­колите за екзекуцията и смъртните актове на осъдените. Бързаше да излезе на среща с приятелката си, искаше да й разкаже за страшната задача, която му предстои, за да разбере тя за силата и властта, с които той разполага, Фелдфебелът почука на дебелата врата и без да чака от­говор влезе.

- Другарю директор, един от осъдените не е използвал правото си на свиждане! Отдалече са, нямало влако­ва връзка и пристигат сега? Две жени с пет годишно дете!

• Късно е, Иванов! Нали знаеш реда? Знаеш какви не­приятности бяха днес, посред бял ден! Де да знаеш какво ще се случи сега! Най-после ти си началник, защо питаш мен, за охраната отговаряш ти! Решавай без мен!

• Ще ги пусна, др. директор, под усилена охрана - от­говори той и излезе бързо.

- Постовия, да влязат!

Тъмният и широк двор погълна закъснелите пътници. Срещу тях жълтееха тъмните рамки на прозорците на ста­ринната крепост, фелдфебелът изпрати четирима въо­ръжени войника да чакат пред вратата на килия № 6 и сам тръгна с посетителите. Между жените вървеше де­тето и плахо гледаше тайнствеността на затворническа­та крепост. При изкачването на високите стъпала на ста­рата не достигнаха сили и фелдфебелът й помагаше, ка­то я държеше за лакътя.

- Благодаря ти, синко, господ добро да ти даде! – той не отговори, а все така, подкрепяйки старата за лакътя, дойде с тях до килията на смъртните.

- Чакайте тук до стената! - Построи резервната охра­на на три метра един от друг и нареди:

-При опит за бягство - огън!

После вдигна решетката на вратата и обясни:

- Поручик Апостолов, дойдоха близките ви, закъснял влакът. Свиждането е на моя отговор-ност! Обещайте, че всичко ще мине дисциплинирано!

- Благодаря ви, фелдфебел! Бъдете напълно спокойни!
Майката прегърна сина си, прекръсти го с целувки и каза:

- Сбогом, сине!.. До нова среща!.. - отстъпи встрани, предаде го на Елена и детето и се стро-поли на пода. Фелдфебелът я взе на ръце, изнесе я на площадката, наплиска лицето с вода. Тя бавно дойде на себе си, благодари тъж­но, а после добави:

- Момче, ако се случи нещо, да не ме превозват!.. Тук с него... в един гроб.

Очите на старата се превъртяха няколко пъти в орби­тата и замръзнаха, устремени към прашния таван на кре­постта.

* * *

Като разказа през сълзи за домашния обиск, тя хлъцна като дете, на което мъката е заседнала на гърлото, и каза:

• Наско, казах ти всичко, сега ти кажи нещо!

• Желая ти добро, Елено! Гледай детето, изучи го! Гри­жи се за мама!.. Моето свърши...

Останалите минути бяха посветени на детето. Бащата го притискаше до себе си със свободната ръка, а то гле­даше плахо въоръжените хора, тежката верига на ръката на баща си и високите стени с тежки, груби врати.

• Тати, ела с нас! - предложи детето.

• Не може, момчето ми, вие отивайте, аз ще дойда после... - отговори бащата.

• Мамо, искам сега, искам тати в дома!

- Не може, мамо, тати ще дойде сам, не може сега!..
Времето беше изтекло, от двете страни на Апостолов застанаха въоръжените хора и наре-диха:

- Прибирай се! Свърши!

Последна прегръдка и една последна целувка...

Сбогуваха се обичащите се хора под сянката на пушките. Апостолов повлече тежката верига към килията, коридора кънтеше детски плач:

- И-с-к-а-м т-а-т-и!.. Тати е-л-а!..

На изхода чакаше студеното тяло на мъртвата, покри­то със зелен брезент, фелдфебелът обясни на Елена как­во беше се случило и какво е поръчала. Към детския плач се прибави и тоя на майката... Елена коленичи на студе­ния под, целуна старата по челото и каза:

• Боже, има ли още злини за мен... - сложи кърпата на устните си, потърси с плачещи очи фелдфебела и помо­ли: - фелдфебел, изпълнете последното й желание!.. До него, в един гроб!..

• Ще се постарая, госпожо! - отговори фелдфебелът с тъжен глас.

61

Първите двама от осъдените на разстрел, които про­ведоха свиждането, не се завърнаха в килията. Трима цивилни с червени ленти на ръцете, въоръжени с шмай­зери, ги подбраха, като единият каза грубо:

• Вие нали използвахте правото си на свиждане, елате да свършите една полезна работа!

• Така ли, с веригите - запита по-възрастният от тях.

• За награда ще ви свалиме веригите.

• Да си вземем поне дебелите дрехи, навън е студено, ако работата е на открито?

• На открито е, но вие ще се разгрявате, така че и тези ще хвърлите!

• Какво обясняваш толкоз? - смъмри другаря си ци­вилният, който беше отговорник на групата. - Заповед! Тръгват и толкоз! Свалете им веригите!

Най-младият от въоръжените отключи халките и де­белите синджири останаха до стената. Осъдените вървяха напред един до друг, в гърбовете им опираха дулата на шмайзерите. На стъпалата ги посрещна комендантът на затвора - русият мъж с белег на лявата буза, и предупре­ди строго:

- Внимавайте! Те няма какво да губят! Ако избягат, на тяхно място ще бъдете вие! Винаги готови, винаги под прицел!

- Разбрано, другарю комендант! - каза отговорникът.
До портала чакаше стар джип с брезентово покрива­ло, избеляло от дъжд и пепел.

• Влизайте и седнете на първата седалка! - нареди един от охраната. Шофьорът беше мобилизиран запасняк. Той отвори вратата и като разбра заповедта, поясни:

• Най-напред да седне по-едрият, другият ще седне в коленете му! Седалката е единична. На задната седалка се настаниха тримата от охраната, като този, дето беше зад първата седалка, опря цевта на шмайзера в гърба на затворника, който седна пръв, и предупреди:

• При първото движение ще стрелям! Да не сте се опи­тали!

• Няма - отговориха едновременно двамата.

• Вързан поп мирно село! - заключи седящият в сре­дата, извади една нова сиджимка от джоба си и завърза осъдените през гърдите, за седалката. - Ха така, мър­дайте сега! Карай, момче, смело!

• Накъде?

• Не знаеш ли, новата махала в града, без покриви и прозорци!

Между седалките имаше две лопати и една кирка, ин­струменти, с които превозното средство не се разделя­ше, тъй като се използваше често. Шофьорът разбра за­дачата и като отмина последната къща на широката улица, която тогава се наричаше „Новомахленска", намали скоростта, премина бавно по тесния мост над канала и направи завой наляво към портала на гробищата.

• В коя страна? - запита шофьорът.

• Накрая откъм циганската махала.

В северозападната част на гробищата имаше широка поляна, на която лятно време пасяха конете на циганите. Отговорникът на охраната пошушна нещо на шофьора и колата спря, като моментално угаси светлините. Хората от охраната слязоха първи. Шофьорът отвърза въжето, с което осъдените бяха приковани към седалката, слязоха и те. Шофьорът получи нареждане да излезе на края на портала и да чака там. Джипът изчезна зад високите ка­менни кръстове, подредени в прави редици като строени войници във вечен поход или на стража пред олтара на вечността.

- Задачата е проста и лесна, ще изкопаете канавка, дълга 30 м, дълбока 150 сантиметра и широка около 80 см. Земята е песъклива и се копае лесно. Започвайте! Кол­кото по-бързо я свършите, толкова по-добре!

Осъдените започнаха работа. Горният пласт беше зам­ръзнал и се копаеше с кирка, като се къртеше на големи буци. Единият копаеше, а другият изхвърляше буците с лопата. Хората от охраната палеха цигара от цигара, раз­казваха си нашумели случки от всекидневието, смееха се весело, даже започнаха да се боричкат.

- Знаеш ли какво копаеме?

- Знам! Общия гроб на осъдените на разстрел!
Времето беше студено, но от лицата на копачите се стичаше пот, която капеше от брадите.

- Вие искате дебели дрехи? Виждате ли как се стоп­лихте? Да му мислим ние, че измръз-нахме като вагонни спирачи!

- Вземете лопата, тя дава топлина! - предложи по-въз­растният от осъдените.

- Ще ги вземем, но накрая, сега е ваш ред!
Осъдените мълчаха и работеха усърдно, при удобен случай си подшушваха по някоя дума.

• Разбра ли, ние ще бъдем първи в ямата и няма с кур­шум, а с лопатите! Само кучетата умират така!

• Бате Асене, види се, ще се мре, защо не като мъже!..

• Какво предлагаш?

• Да ги нападнем! Така поне ще бъде от куршум, а когото докача, ще го целува майка му студен!

• Добре, кажи кога?

• Ще изчакаме, но не много, докато имаме сили, дока­то не сме слезнали дълбоко в трапа!

Един от охраната започна да чупи стари дървени кръс­тове, съчки и суха трева, направи една купчина, под коя­то сложи вестник и драсна клечка кибрит. Сивата грива на огъня се разпиля над поляната, блеснаха и златистите езичета на игриви пламъчета, които ближеха лицата на охраната. Въоръжените се стоплиха и станаха по-разговорливи, един от тях разправяше за любовните си похождения, а другите му завиждаха. Опираха се един в друг и топлеха табаните на ботушите, дулата на шмайзерите ви­сяха надолу, еднооките цеви гледаха зловещо.

- Бате Асене, сега! Готов ли си? С острото на лопата­та, ти ще се целиш в този крайния! Останалите остави на мен! Готов - АТ!

Осъдените полетяха като изстреляни от ракета! Това могат да направят само хора, които са усетили студената прегръдка на смъртта, които нямат какво да губят, а мо­гат да спечелят всичко - живот! За секунди главите на двама се разделиха на две части под удара на лопатите.

Вторият се опита да се запази, но не можеше да направи друго, защото беше фатално късно. Той вдигна ръката си, за да запази главата, но една лопата се стовари върху нея. Тя отхвръкна встрани отрязана малко под китката. Силата на лопатата спря в челото му, заби се до половината в него и остана там! Никакъв шум, никакъв стон освен късото съскане на лопатите.

Нападението стана светкавично бързо, самите напа­датели не разбраха кога започна и кога свърши. В крака­та им край разгарящия се огън беше резултатът от акци­ята - безжизнените тела на тримата въоръжени кому­нисти.

Внимание! Без паника! - предупреди строго по-мла­дият от осъдените. - Сега може да мрем, но в бой, като равни с равни - не вързани! Умряха други, ние ще живе­ем! Вземи единия шмайзер, а от другия пълнителя! - на­реди младият, като беше окачил на врата си един от шмайзерите. Съблече шинела на един от жертвите и я препаса на кръста си. В нея той изглеждаше страшен, а не жалък, какъвто беше преди. Другарят му гледаше от него и вършеше същото.

- Накъде? - запита Асен.

• Към южната граница! За България и близките ние. сме мъртви! Като невинни ние получихме от комунисти­те смърт! Сега като убийци по принуда сме свободни и получаваме за смелостта си живот!

В небесния купол се гонеха редки облаци и на големи интервали откриваха сияйното величие на небесната кра­савица. Мракът се разреждаше и Зимната нощ ставаше приказно хубава. Двамата обречени, сега свободни, при­тиснали до изтощените си тела студените автомати, зап­летоха телените нишки една в друга, направиха големи пролуки, от които се измъкнаха от теленото ограждение на гробищата. Южната магистрала беше пуста, много рядко фаровете на военен автомобил режеха тъмнината и изчезваха в пазвите на нощта. В близост до главния път през полето двамата поеха пътя на юг.

62

Шофьорът спря стария джип извън оградата на гроби­щата, кръстоса двете си ръце върху волана и положи върху тях натежалата си за сън глава. Така той заспиваше чес­то, когато чакаше властните си господари да се съвещават, да гуляят или да изпълняват секретни задачи из се­лата, по обир, нощни разпити или отвличане на невинни хора от домовете им, за да бъде запълнен с тях някой трап. Тоя път сънят избяга и той напразно се мъчеше да се отдаде на сънното блаженство. Миглите му сякаш бя­ха посолени с пясък и глождеха, пред очите му бяха два­мата осъдени, за които знаеше, че животът им свършва тук, в ямата която сами ще изкопаят! Очакваше с нетърпение най-малко два изстрел и после да чуе стъпките на тримата палачи. Часовете се търкаляха бавно в тайн­ствена тревога. В крайните ниски къщи цъфнаха бледо-жълтите петна на малките прозорци. Комините дишаха спокойно и ведрият свод поемаше жадно сивия пушек. Явиха се на небето първите звезди, които любопитно над­ничаха над една огромна, бледосиня раковина с розови краища встрани. Луната хвърли първите си зари и заля с позлата покривите на стария град. Над сребристата шир на Дунава се очертаха златните пътеки, по които преми­наха мечтите на влюбените и осъдените на смърт.

Защо се бавят? Колко ли дълбока ще бъде ямата, как се копае на звездна светлина? Ослуша се, нито изстрел, нито звън от лопати! Да проверя, да се доближа до тях? Знам ли какво ще случа?! Току виж, ще ме откоси някой, а ямата готова!.. Не! За едно любопитство лежах в кар­цера и подписах декларация, че що съм чул, не съм раз­брал, що съм гледал, не съм видял! Тук ще чакам, ако ще да осъмна!" - реши запасният шофьор и загъна изстина­лите си колене с пешовете на шинела. Зажумя и започна да диша тежко като в сън. Така се приспиваше често, но пред очите му отново изпъкнаха осъдените на разстрел и дрямката бягаше подгонена от ужаса на смъртта, фаро­вете на един автомобил опипваха терена и се приближа­ваха до него. Угасиха, когато броните почти се опряха една в друга.

От предната седалка до шофьора слезе млад русокос мъж с белег на лявата буза, облечен в офицерски шинел без пагони. На широкия му колан висяха в открити кобу­ри два нови нагана. Той отвори вратите на стоящия джип и светна в очите на шофьора с джобно фенерче.

• Защо чакаш тук? Къде са другите?

• Изпълнявам заповед!

• Каква заповед? На кого?

• На отговорника!

* * *

Вестта за бягството на двамата осъдени и смъртта на тримата от охраната смутиха групата на екзекуторите, които гуляеха в приемната на директора на затвора. Тая, вечер както и много други пиеха за победата си над вра­говете, над невинните и беззащитни хора!

- Пийте, събирайте смелост, за да не трепне ръката ви, когато натиснете спусъка срещу враговете на народа! - подканяше винаги пияният политкомисар. Човекът с белега влезе в приемната смутен и не знаеше как да съ­общи за смъртта на тримата и бягството на осъдените. Докато той обмисляше думите си, политкомисарят му тикна бутилка с мискетово вино и се провикна пиянски:

• Пий, другарю комендант, пий за славните ни победи над гадовете! След час те ще бъдат мъртви!

• Ще бъдат - отговори човекът с белега, - но преди тях умряха трима от нашите, членове на бойната група!

• Как? Какво говориш? - изрева задавено политкоми сарят, като надигна още веднъж шишето.

• Значи говедата отмъщават?!.. Убиват наши друга ри?.. Сега, когато властта е в ръцете ни?.. Мамицата им!. Дайте ми шмайзера да отида в килиите и да разстрелям всичко задържано! Без съд и присъда! - Пияният полит комисар се пресегна към стенната закачалка, където ви сяха 5 шмайзера, но краката не издържаха тежестта на тялото и той коленичи на дюшемето, като събори от ма­сата чинии и бутилки.

• Стой, другарю политкомисар, нали знаеш нарежда­нето на ЦК! Сега само със съд, онова време свърши!.. -изправи се пред него зам.-командирът.

• Не признавам нищо, само смърт, ще отмъстя! Тях­ната мама!..

За цялата компания беше трудно да възпрат пияния и иначе луд човек, който искаше да убие задържаните. Един от агентите грабна шофьора за ръка, натика го в джипа и каза:

- Карай в комитета, дано намерим Баку, само той мо­же да го спре!

Прозорците на комитета тъмнееха, но от входа изли­заше пълният състав, който току-що беше завършил заседанието. Младият човек застана пред командира и на един дъх му разказа всичко, което беше се случило.

- Другари, към затвора! Има убити наши другари! - извика Баку и се мушна в отворената врата на джипа.

Грамадният Зурлов беше съборил в приемната някол­ко души и сега арена на борба беше антрето, където дру­га група мъже се мъчеха да го възпрат. .

- Ти знаеш ли какво е революция? Партийна задача? Диваци с диваци!

- Не знам, не съм партиен член, запасняк съм!

- Точно така, войник - имаш бойна задача, тая нощ ще разстрелваме гадовете! Вие дремете тук! Ще осъм­нем! През деня ли, за да ни видят хората! Къде са другите?

- Там на празното, отдясно на пътеката.
- Тръгвай с мен!

Луната беше изплувала нагоре, небето беше чисто ка­то детски очи, на лунния блясък ясно се очертаваха кръс­тосаните тела на убитата охрана. Две от главите бяха разцепени и приличаха на големи разтворени длани, обър­нати към небето. В едната беше заседнало желязното ос­трие на лопатата.

Човекът с белега се олюля като ударен по главата с дърво, побягна няколко крачки, после извади двата на-гана, залегна в замръзналата земя и викаше изумен:

- Гадовете, гадовете!!.. Те са ги убили!.. Тук са! Оръ­жието е при тях! Взели са го и очакват нас!.. Виж, прове­ри!..

Шофьорът се наведе над убитите, после се изправи и каза:

• Два от шмайзерите липсват, третият е без пълни­тел!

• Тук са наблизо, таят се, за да ни очистят и да освободят другите! Вземи шмайзера и тър-си! Обикаляй!

• Той няма пълнител! Защо ми е? Така ще проверя!

• Как може? Къде ще избягат?

• Границите са отворени, нали знаеш, война!

• Избягали, казваш?.. Възможно ли е? Ще се досетят ли?..

• На бягство сега са решени много, вместо съд и после тук!

• Но този съд е народен, не е фашистки, народът ги съди!

• Всеки иска да живее, затова е създаден!

• Стига философия, ще ти пукна един в тила! Търси бегълците!

Шофьорът се завъртя в кръг по ливадата няколко пъ­ти, отиде до оградата и видя две нишки тел заплетени една в друга, а колът силно повален навън. Клекна и на лунната светлина различи ясно два чифта човешки стъп­ки... Върна се в обратната посока, клекна над убитите и видя, че на двамата липсваха шинелите.

• Избягали са - заключи той. - Два от шинелите лип­сват!

• Ей, да не ме подлъгваш! Ако някой ме пукне - мамицата ти! Аз искам да живея, да се боря с гадовете!.. Зна­еш ли какво е да си на власт и да умреш сега, когато ти се пада да живееш!.. Това е гадно!..

• Не разбирам! Никога не съм бил на власт и не мисля за това.

- Гадно е винаги, когато трябва да се умре насила!
Човекът с белега притисна до себе си шофьора и така един до друг обиколиха един широк периметър, като над­ничаха зад каменните кръстове.

- Няма ги! - въздъхна облекчено той. - Канавката до колене, и след два часа трябва да лик-видираме гадовете! Те са много, това е партийна задача, трябва да бъде дъл­бок около два мет-ра! Революцията... трябва да се изко­пае! Взимай лопатата и започвай! Ще копаем двама!

• Да викаме и другия шофьор?

• Може, ти копай, аз ще го викам!

• Не, двама, сам ли ме оставяш? Аз не от страх, а от бдителност! - възрази човекът с белега и тръгна след него.

Тримата копаха лудо, по телата им се стичаше студе­на пот не от работата, не от умората, а от това, че копае­ха гроб за невинни хора!

Когато канавката се спусна до гърди, човекът с беле­га светна с клечка кибрит над часовника и извика ужа­сен:

• Стига! Бързайте! Трябва да сме в затвора, там ча­кат! Трябва да товариме и тези!

• Защо ще ги товариме, те са вече мъртви, а ямата е готова! Защо да ги връщаме пак? - запита един от шо­фьорите.

• Какво говориш бе, будала? За тях ще има почести! Загинали като патриоти при изпълнение на служебния си дълг! Това са комунисти! Ще има народно поклоне­ние! Тук ли, с гадовете искаш!

• Не, аз така, защото са мъртви е без значение, може отделно, но тук нашироко! - поясни шофьорът.

• За живите това е от значение! Щом знаеш, че и мър­тъв партията ще ти окаже почести, че ще те погребе на видно място, ти си длъжен приживе да се грижиш за нея така, както тя се грижи за теб!

• Чак толкова не знам, аз съм момче от село, не съм чел дебели книги, но от това, дето съм видел! Тогава да ги товариме.

• Докарайте новия джип и отворете задния капак!
  Когато двата автомобила напуснаха гробищата, край общата гробница останаха три локви кръв и една отсече­на под китката ръка. В същото време на юг с един руски ешелон летяха два-мата осъдени на смърт.

63

В рамката на вратата застана тънката фигура на Баку и гласът му прогърмя:

- Стига, спрете! Каква е тая вандалщина!

Той се опита да мине между тялото на Баку и рамката на вратата, като стискаше пред себе си шмайзер. Баку го хвана за яката и извика в лицето му:

- Ти команда слушаш ли?

• Сега не сме в шумата! - възрази пияният и се уригна на алкохол и лук.

• Аз съм командир на бойната група! Вържете го и в карцера!

Четирима от по-трезвите го притиснаха до стената, взе­ха от ръцете му шмайзера и, сложиха на ръцете му белез­ници.

- Къде се намираш, ти бе, непокорни кучи сине? Така ли те учи партията на непокорство! Най-важното качес­тво на един партиен член е дисциплината! Без нея закъ­де? - крещеше сре-щу него разярен партизанският коман­дир и му удари един силен шамар.

• Другарю командир, виноват! Има трима убити от бойната група! Искам възмездие!

Възмездие по ред и закон! Ние малко ли убихме!? Траповете във Вълчишкия дол са пълни! Ще чистиме още, но не така, както мислиш ти! Отвържете го!

Един свали от ръцете му белезниците и всички влязо­ха в приемната, където миришеше на алкохол и лук.

- Какъв е тоя бардак?.. А курвите ви къде са?
Всички мълчаха и Баку започна отново:

• Труповете на убитите другари настанете във воен­ния клуб, поставете при тях охрана на смени, запазете случая в пълна тайна. От името на ОК изпратете телег­рами до партийните секретари да засилят бдителността, да претърсят землищата, те са още тук! Ако ги хванем живи, ще заменим смъртното наказание с бесилка!

• Няма да ги хванем, другарю командир, един осъден на смърт, който по една случайност е прегърнал свобо­дата, няма да се даде жив. Още повече на съвестта им тежат убийства! - отбеляза Зурлов.

• Ние сме длъжни да провериме всичко и да извлечеме поука, че врагът не е случаен, а коварен и жесток. Затова никаква милост и строга бдителност!

• За тая нощ вие имахте важна задача, изпълнихте ли я?

• С обесените свършихме, останаха за разстрела и ето този случай ни обърка! - обясни комендантът.

• Как ви объркал случаят? За един комунист няма объркване! Партията и партийният член трябва винаги да са наясно! Всеки да изпълнява възложената му задача

точно навреме! Ако днес е рано, утре ще бъде късно!.. Разбрано ли е? Така ни учи другарят Ленин!

• Другарю командир, изпратих най-верните, най-дис­циплинираните! Всеки от тях е ликвидирал по 25 души гадове през безотговорните дни на революцията! Пре­дупредих ги! Внимавайте, те няма какво да губят!

• Това е борбата на партията, другари, това е нейният живот! Победа или смърт! Среден път няма! Сега на работа, изпълнете си задачата и закрийте това срамно ка­баре! Всеки пие! Аз също пия, др. Димитров също пие, има защо, защото победихме, но с мярка!

Един от джиповете откара командира на отряда до квартирата му. Той слезе пред входната врата и каза на шофьора:

• Другарю, чакай тук, докато угаснат прозорците на квартирата ми! Както виждаш размирно време, револю­ция, а врагът не спи!

• Ще чакам - отговори запасният шофьор, без жела­ние да чака секунда повече. Той угаси дългите светлини и остави автомобила на габарити със запален двигател.

Баку влезе в единствената стая, която ползваше. Тя беше и кухня, и спалня. Живееше сам, извади от бюфета студено ядене и корав хляб, не забрави и бутилка домаш­но вино, което му носеха партийните членове от окръга. На бялото перде играеха ръцете му, в които на смени де­журеха вилица студена манджа, шише коняк и накрая за­чести бутилката с вино.

В чистото и непорочно съзнание на селския момък се напластяваха една след друга по-отвратителни сцени от действията на новите властници, които той съхрани съз­нателно с надеждата един ден да разкаже на поколения­та истината за това превратно и размирно време.

64

В двора на затвора влязоха два товарни автомобила, покрити със стари, избелели от времето брезенти. Шо­фьорите загасиха дългите светлини и с габаритните фарове опипваха калдъръмения терен. Единият спря до сте­ната, а другият правеше маневри и опит да опре задния капак в стъпалата на входа за втория етаж, където бяха осъдените на смърт. Пияните членове на бойната група товареха една след друга колите с осъдените на разст­рел! Завързаха ръцете им с тел един за друг в пакет по шест, конвоирани от въоръжени и така ги товареха в ав­томобилите. За всеки осъден беше ясно, че животът ще­ше да свърши след час. Много от тях бяха загубили чувс­твото за болка, подаваха ръцете си да им сложат телени­те гривни, по които се стичаха капки кръв.

Някои искаха животът да свърши тук, в килията и от­казваха да подават ръцете си, започнаха да се бият с па­зачите, но схватката свършваше фатално за осъдените. Палачите имаха дебели дървета и парчета от едноцолови тръби, дълги около метър. С удари в главите те съ­баряха непокорните. Някои умираха веднага, други полу­мъртви, но никой не избяга от фаталната си участ!

Когато първият автомобил се напълни, той пропълзя към портала и на негово място застана вторият. Товаре­нето ставаше по същия начин. От предпоследната килия възрастен мъж проплака:

• Защо ни убивате? Ние сме невинни, искаме да живееме!..

• Стига ви толкова, гадове с гадове! Там, при свети Петър, живейте колкото щете! - отговори Зурлов и за­тегна телта така, че тя се скри в месото и под нея се по­каза кървава гривна.

Следващият, който следваше да бъде завързан, беше около 40-годишен як селски мъж. Той сви двете си ръце една до друга, като стегна здраво юмруците си един до друг, сниши ги до копчалъка на панталоните. Палачът се наведе над тях да ги опаше с ръждивата тел, но ръцете като боен чук полетяха нагоре, удариха палача под брадата, той полетя назад, разтвори ръцете, за да се улови за нещо. Каскетът се удари в стената, след него и главата със страшна сила. Трупът се свлече в ъгъла между пода и стената, под него се разля локва кръв. Друг от охрана­та стреля четири пъти в тялото на непокорния и двете тела се кръстосаха мъртви. Кръвта се сля в едно голямо алено петно.

- Значи гадовете и така знаят!.. - просъска Зурлов и нареди: - Първо с тоягите и тръбите! Само на паднал връзвайте ръцете! Пазете се от здравите!

Останалите бяха вързани и натоварени полумъртви. Когато започна боят с тоягите и тръбите, паниката на втория етаж беше неописуема. Коридорът ехтеше от ви­кове и стенания, чуваха се удари и хрущяха счупени кос­ти. Останалите осъдени биеха по вратите и викаха, но викът остана неразбран и глух.

Следваха бързи команди: „Връзвай! Товари! Затвори капака! Пали и пълен напред!"

Двете товарни коли прекосиха града и след тесния мост завиха вляво за гробищата.

В дъното на широката алея, която свършваше с поля­на, личеше прясно изкопан ров, дълъг около 30 метра. В двата му края бяха поставени ветроупорни фенери, кои­то мъждукаха като догарящи надгробни свещи. Ровът бе­ше ограден от 15 души въоръжени мъже. Двете коли зас­танаха една до друга със задните капаци над ямата, отво­риха ги и започнаха да теглят за краката тези, които бяха натоварени мъртви! След тях, полуживите, които стене­ха, отгоре ги ръсеха с откоси от шмайзер, докато стихва­ше последният стон. Последни свалиха живите. Те зас­танаха с гръб към ямата и с лице към града. Срещу тях застанаха двама с шмайзери и под команда от тъмните очи на оръжието засвяткаха малки пламъчета, които гас­неха заедно с искрите живот.

Някои не желаеха да слязъл от камиона. За тях имаше приготвена дълга желязна кука, с която ги заканваха къ­дето намерят, събаряха ги на замръзналата земя, прострелваха ги, след което ги прибутваха в ямата и там полуживите бяха доубивани. Така двата автомобила бяха раз­товарени и партийната задача изпълнена!

• Бързо, заравяйте ямата! - нареди прокурорът. Ост­риетата на лопатите започнаха да съскат в замръзнала­та земя. При падане на буците земя се чуха отпаднали гласове, глухи и далечни:

- Живи сме! Защо ни заравяте?..

- Прекарай с шмайзера отгоре, от край до край! - на­реди човекът с белега и един започна да ръси куршуми отгоре. От дулото бляскаха като светулки червено-сини пламъчета и над дълбокия трап трепкаха малки сияния, които загаснаха след последния патрон.

• Има ли живи? - питаше комендантът. Трапът мъл­чеше, мълчеше и нощта!..

• Заривайте бързо! - последва команда.

Над земята се показа неголямата гърбица на общия гроб, стенанията бяха замрели, животът на осъдените угасна малко преди да се покаже зората на новия 11-и февруарски ден на трагичната 1945 година.

65

Стенният часовник на старинната постройка старател­но отчете 22 часа. На външния портал се чуха пререка­ния на нисък глас, един от охраната извика:

- Господин фелдфебел, един пиян цивилен човек почти насила иска да дойде при вас! За-плашва с арест!

- Доведете го, но двама души да са встрани за всеки случай!

- Разбрано - отговори войникът и излезе.
Пияният нощен посетител вдигна юмрук и произнесе едвам разбираемо:

- Смърт на фашизма!

Фелдфебелът не отговори, равнодушно наклони глава.

- Аз съм от София, от МВР. Изпратен съм да извърша лично - тук пияният дълго се мъчи да каже една чужда дума, дошла по принуда в нашата реч, показваше с ръце, слагаше пръсти около шията си, облещваше очи и из­важдаше езика си напред. От отворената му уста излиза­ше отвратителен мирис на алкохол, месо и лук, най-после след дълги мъчения дебелият език се обърна и той каза развалено: е-к-з-е-к-у-ц-и-я с б-е-с-и-л-к-а!

Пияният бръкна във вътрешния джоб на сакото и из­вади едно строго поверително писмо от МВР, в което се нареждаше лицето Арон... да присъства на екзеку­цията и да вземе със себе си препис от протокола. Иванов прочете писмото, сгъна го по същия начин и го върна на приносителя.

• Искам удобства за спане! Събудете ме, след като се събере пълният състав на комисията!

- Най-голямото удобство тук е диванът в приемната на директора, с друго не разполагаме! - обясни фелдфе­белът.

- Може! Това е достатъчно - отговори екзекуторът и стана от стола.

Пияният евреин се спусна отвисоко върху дивана, както беше облечен и започна да хърка. Фелдфебе­лът нареди на двама войници да се сменят на 1 час пред вратите на приемната. От възмущение ръцете му трепереха и той ги криеше в джобовете на шинелата.

Часовникът продължаваше да отмерва времето, като го отчиташе с мелодичен гонг. Охраната беше настръх­нала и неспокойна, неспокоен беше и фелдфебелът, кой­то ходеше като сомнамбул из слабоосветения двор.

Горе в килиите на смъртните сънят беше избягал през дебелите решетки. Хората бяха изтръпнали, не усещаха страх и глад, нито нужда за сън. Всеки беше зает с нещо. Някои пишеха бележки, като ги криеха в джобовете и се надяваха, че ако близките получат дрехите, ще ги наме­рят и ще четат тези последни думи, написани само час преди насилствената смърт. Всеки правеше по нещо - едни мълчаливо, други говореха. Възбудата беше неопи­суемо емоционална, като на хора, които се стягат за дъл­гоочакван път, за предстояща среща и всеки искаше да изглежда по своему. Едни решеха косите, други приглаж даха мустаците, наместваха ризите в панталоните, разкопчаваха и закопчаваха копчетата (те нямаха колани). Оправяха яките на ризите и маншетите, затягаха си обув­ките. В тези трагични минути не липсваше и хумор. Орленкин се обърна към Райков и запита:

- Каква ще бъде цоследната ти дума преди бесилката?

Търне моме Търне,

ако се обърне,

тъпкано ще се върне!..

- Няма смисъл, те не са глупци като нас да чакат, за да бъдат обесени. Те ще избягат в Русия при първото поклащане на властта! Всяко нещо, което ни избавя от уни­нието, е добро! Важно е да не изпадаме в малодушие и да хленчим, да останем докрай мъже и патриоти! Смелостта ни пред смъртта ще ги стресне и техните гузни съвести ще заболеят, ще изпукат до един!

• Какво предлагате, господин полковник - запита Орленкин.

• Трябва да обмислим! Ако свалят веригите, преди да сложат въжето, да ги нападнем като пантери и да започ­нем да душим с ръце! Охраната няма да стреля, защото ще се измешаме, ако в ръцете на някого попадне оръ­жие, вие сте професори!.. Но не стреляхте, когато тряб­ваше, затова да се опитаме сега! Избивайте колкото мо­же повече от тях, но последният патрон за вас!

Шестимата от килията обиколиха Ангелов и Апосто­лов запита:

• Какво друго може да се измисли?

• Не виждам друго, Апостолов, това са двете възмож­ности за проява на мъжество!

- Аз приемам! - отговори Апостолов. Останалите пот­върдиха.

В 1,45 след полунощ комисията за екзекуция чрез обес­ване беше в пълен състав. Събудиха пияния евреин, кой­то се представи на куция прокурор от Михайловградско (Ботев), по-късно станал потърпевш на инсцениран про­цес.

- Ще направиме още един опит да откриеме черните досиета, ще обещаваме милост, даже свобода на тоя, кой­то съобщи, къде се намират и кои са хората, които са
уличени. Разбира се, той ще живее след другите само час!..

Никой от комисията не възрази.

• Къде ще ги бесим? - запита пияният евреин.

• Няма определено място, обикновено за такъв слу­чай се използва бъчварската работилни-ца. Там гредите са открити за връзване на въжето и яки, за да издържат товара! - обясни човекът с белега на лявата буза. Той беше ги използвал за подобна цел и друг път, без коми­сия и протокол.

- Мястото е без значение! Пригответе въжето, чува­лите и греста! - нареди прокурорът. После се обърна към фелдфебела. -Докарайте хората за обесване от килия № 6, но под усилена охрана!

Фелдфебелът не взе обичайната раболепна поза, вдиг­на небрежно дясната си ръка към слепоочието, извика от караула 14 въоръжени войника и излезе.

Подкованите ботуши кънтяха по каменния под на ко­ридора и сърцата на осъдените забиха тревожно. Фелд­фебелът отвори килията и каза с глух глас:

- Хайде, господа, излизайте!

Седемте осъдени за бесилка се строиха в коридора пс двама, само Ангелов остана тек и последен. Той се обър­на към Иванов, когото познаваше добре, и каза:

• Свърши се, фелдфебел, къде ще ни бесите?

• В работилницата, господин полковник!

• А така ли вързани?

• Не знам, каквото каже прокурорът!

Бъчварската работилница беше дълго помещение с го­лям прозорец към Дунава. Много от стъклата бяха счу­пени. Затова работниците бяха сковали голям дървен ка­пак, който се затваряше и отваряше отвътре. Беше пъл­нолуние и луната надничаше тайнствено през пролуките на циглите и капака. Двама цивилни завързаха въжета­та за гредата, които в долния край бяха завързани на под­вижен клуп и намазани с грес. Когато завързаха послед­ното въже, един самодоволно обяви:

- Готово, другарю прокурор!

• Поставете под въжетата дъска, на която да стъпят -нареди евреина. Хората, които завързваха въжетата, на­мериха дебела чамова дъска, поставиха я на три стола под въжетата и наредиха на осъдените да се качват на дъската, като всеки застава под въже. Дъската не стигна за един от тях. За Апостолов нямаше място, донесоха му стол. С лекота на гимнастик той се качи на стола заедно с веригата.

- Свалете ни поне веригите - предложи Ангелов.
Прокурорът се обърна към останалите с въпросите­лен поглед, но екзекуторът от София се наме-си:

- Не! Какво мислите, те само това чакат, ще ни изду­шат! Няма какво да губят, освен да заменят въжето с пат­рон, което е за предпочитане!

- Даваме на някой от вас възможността да живее, ако ни каже къде са черните досиета. Поне да посочи хората, които са вършили доноси за другарите си и сега са в ре­довете на партията или са военни. Смъртта ще бъде за­менена с доживотна и после свобода! - каза куцият про­курор.

Осъдените мълчаха. Прокурорът повтори и потрети въпроса, но отговорът беше същият! Мълчание!

• Без провокации, прокуроре! Предатели между нас няма! От вас подписаха декларации и бяха сътрудници на разузнаването!

- Тогава започвайте! - нареди прокурорът.

- Друго не остава! - допълни Райков.

- Всеки от вас има право на последна дума! Може да поръча нещо за близките, ако е пропуснал! Може да на­пише бележка, тя ще бъде предадена. Може да каже не­що, ще бъде изслушан!

Всички мълчаха, само нощният вятър пропя в пролу­ките на циглите и капака на прозореца. По Дунава пре­минаваше товарен кораб и вълните напевно се разбива­ха в каменния зид. С всяка изминала минута плясъкът на вълните замираше като пулса на умиращ човек.

• Имам една молба - обади се Ангелов.

• Кажете? - запита прокурорът.

• Отворете капака на прозореца, за да видя луната за последен път!

Прокурорът махна с ръка към един от охраната, той изтегли дългата летва, с която го залостваха, откри дъсчената преграда и срещу лицата на осъдените се показа огромната пълна луна, застанала замислено в синия ку­пол, раз плела над земята златна мрежа, в която бяха впле­тени съдбите на нещастни и щастливи, на влюбени и осъ­дени на смърт!

Като замислен философ осъденият на смърт се вглеж­да дълго в големия сребърен диск, изпъстрен със сини жили в средата, сякаш търсеше в него място за вечния си дом. Съзерцанието продължи около 10 минути. Заедно С него гледаха луната и палачите, никой от тях не беше я наблюдавал така съсредоточено, никой не беше се възхищавал от красотата й така, както тая вечер. От нейната красота се възхищават само влюбените и осъдените на смърт! За всички други тоя приказен нощен блясък е неразбираем и далечен. През голямата и пълноводна ре­ка лунното отражение образуваше златна пътека, стихи­ята беше разляла срещу лицата на осъдените разтопен метал. Пътеката мамеше за далечни простори, но на ръ­цете тежаха вериги, над главата висеше въженият клуп. Това беше жестоката истина! Далеч над Дунава тъмнее­ше румънският бряг. Водата шумолеше безгрижно в ка-менния зид старата песен, пята от векове. Това беше веч­ната реалност: луна, вода, брегове и хора, някои от които умираха невинни!

Най-после Ангелов махна със свободната си ръка и каза:

- Стига! Затворете капака!

Никой не изпълни последната дума! Капакът остана отворен и луната стана свидетел на страшното и вечното!

• Благодаря ви! - каза Ангелов.

• Мога ли да изпея една песен? - запита Апостолов.

• Може! - отговори прокурорът.

В студената бъчварска работилница екна чистия алтов глас на осъдения. Той запя:

Гърди си с рози накичи,

на младини се насити...

Гласът излезе през отворения дървен капак, сля се с плясъка на вълните, за да остане вечен и безсмъртен ка­то тях!

Райков също поиска думата и изпя с неповторимо въл­нение любимата си от детството песен:

Когато бях овчарче

и стадото пасях,

бях много благодарен,

макар и сиромах...

Хладнокръвието на осъдените смути екзекуторите. Те промениха цвета на лицето, ръцете на някои трепереха... Прокурорът предложи още няколко пъти последната дума на останали-те осъдени, но те мълчаха. Ангелов се обърна към него и каза:

• Сега имате думата вие!

Започна най-страшното.

- Слагайте чувалите! - нареди човекът с белега.

Един от охраната взе седемте чували, преметна ги през ръката като сватбен дар и ги подава-ше един по един на човека с подвижната стълба, който ги надяваше на гла­вите на осъдените. Когато манипулацията свърши, чле­новете на комисията се спогледаха да не би да е забраве­но нещо и като се убедиха, че клуповете са окачени на шиите, прокурорът нареди: